най-мръснишко символично значение, и оформените като мъжки гениталии арковидни сводове на кулата, която беше натоварена със смисъл не само заради името си, но и заради сенчестите си извивки, бяха идеалният декор за сън, обкръжен от девствената белота на фригидно студената нощ.

Минималистичната фигура на Смъртта, забулена и закачулена, не беше нито изгнил скелет, нито плът, проядена от червеи, както в популярните комикси и в евтините кълцащо-кървави кинопродукции. Тя беше чиста и свежа като полъха на леденостудените полярни ветрове и реална като жената с косата в „Седмият печат“ на Бергман. В същото време този косач имаше страшното излъчване на призрак от кошмар, аморфен и непознаваем, ясно видим само с крайчеца на окото.

Смъртта повдигна десния си ръкав и от диплите му се появи ръка — не скелет, а истинска жива плът. Макар че празнината в качулката си остана, фигурата се пресегна към мен и ме посочи с пръст.

Сега си спомних за „Коледна песен“ от Чарлс Дикенс. Тук виждах последния от трите призрака, които посещаваха стиснатия господар на кантората, зловещия мълчалив дух, който Скрудж беше нарекъл Духа на Коледа, която тепърва ще дойде. Тя беше дошла, а заедно с нея и нещо по-лошо, защото накъдето и да върви бъдещето, в крайна сметка то води към смъртта, края, заложен във всяко начало, както в моето, така и във вашето.

От левия ръкав на смъртта се показа друга бледа ръка, която държеше въже, оформено като примка. Духът — или каквото там беше — премести примката от лявата в дясната си ръка и измъкна едно невероятно дълго въже изпод расото си.

Когато цялото въже беше извадено, той го метна върху ръчката, която задвижваше механизма на карильона след завъртането на една манивела в дъното на кулата. Пръстите му оформиха бесило с такава лекота, сякаш го правеше не с обиграната сръчност на дългогодишен екзекутор, а с вълшебната пръчица на добрия магьосник.

В движенията му, в обстановката сякаш имаше нещо от кабуки, онази японска художествена форма на силно стилизиран театър. Сюрреалистичните декори, сложните костюми от няколко части, перуките, преувеличените емоции и широките мелодраматични жестове на актьорите би трябвало да направят посмешище от това японско изкуство като запазената марка на американския професионален бокс. Но по някаква загадъчна причина за начетената публика кабуки въздейства като бръснач, прокаран по възглавничката на палеца ви.

В мълчанието на камбаните, докато фъртуната бурно изразяваше възхищението си от нейното изпълнение, Смъртта ме посочи и тогава разбрах, че примката е предназначена за врата ми.

Духовете не могат да наранят живите. Това е нашият свят, не техният.

Смъртта не е човек, който се разхожда в костюм и коси души.

И двете неща бяха верни, което значеше, че това страшно привидение не може да ми стори зло.

Въображението ми е богато колкото джоба ми е празен, но въпреки това не можех да си представя как грубите влакна на въжето се впиват във врата ми и правят адамовата ми ябълка на сос от хрущяли.

Придобил кураж от факта, че вече е мъртъв, брат Константин се изпъчи напред, сякаш за да прикове вниманието на смъртта и да ми даде шанс да избягам по стълбището. Монахът отново скочи на камбаните, но вече не можеше да призове гнева, необходим за проявлението на психокенетичния феномен. За сметка на това изглеждаше завладян от страха за мен. Той закърши ръце и устата му се изкриви в безмълвен писък.

Увереността ми, че никой дух не може да ме нарани, беше разклатена от опасението на брат Константин, че съм загубен.

Въпреки че фигурата на косача беше значително по-проста от чудовищния калейдоскоп, който ме дебнеше в двора, усетих, че си приличат по маниерниченето, по пресметнатата театралност. Дори най- вбесеният полтъргайст не цели постигането на максимално въздействие върху живите, не възнамерява да изплаши когото и да е, а само иска да излее самоомразата, безсилието, гнева и объркването си от това, че е приклещен в нещо като чистилище между два свята.

Смайващите пренареждания на съществото от кости имаха привкус на суета: „Дивете ми се, благоговейте и треперете.“ Косачът се движеше като самонадеян балетист, който излиза на сцената, за да го аплодират.

Суетата е човешка слабост. Животните не са суетни. Понякога хората казват, че котките били суетни, но те всъщност са високомерни. Уверени са в собственото си превъзходство и не жадуват за възхищение като самовлюбените мъже и жени.

Дори мъртвите да са били суетни приживе, когато открият, че са смъртни, забравят суетата.

Косачът закачливо ми помаха, сякаш очакваше да бъда така поразен от страховития му вид, че начаса да си сложа примката на шията и да си спести труда да ме удуши. Разпознаването на едно твърде човешко качество у две привидения, самодоволна предвзетост, ненавиждана у представителите на отвъдното, беше важно. Ала не знаех защо.

Отстъпих назад в отговор на подигравателния му жест и той ме връхлетя с неочаквана настървеност. Преди да вдигна ръка, за да блокирам удара му, Косача сключи пръстите си около шията ми и като прояви нечовешка сила, ме вдигна във въздуха с една ръка.

Ръката му беше толкова неестествено дълга, че не можех да го ударя или да замахна към съвършената чернота, изпълваща качулката му. Можех само да се вкопча в пръстите му в опит да ги разделя.

Въпреки че ръката му изглеждаше като плът и беше податлива като плът, не успях да изцедя кръвчица от нея. Ноктите ми стържеха по бледата кожа, изтръгвайки звук от драскане по черна дъска.

Той ме блъсна в една от колоните и главата ми се удари в камъка. За момент виелицата сякаш проникна в черепа ми и водовъртежът от белота зад очите ми едва не ме изпрати скоропостижно там, където е вечна зима.

Ритах ли ритах, но краката ми се приземяваха в меките дипли на черната туника, а тялото, ако такова въобще съществуваше под копринените гънки, не беше по-солидно от плаващите пясъци или от разтопената смола, в която юрските бегемоти са намирали края си.

Преборих се за глътка въздух. Той ме държеше, без да ме души, може би за да е сигурен, че когато ме открият и издърпат обратно в камбанарията, единствените белези под брадичката ми ще са от смъртоносното затягане на въжето.

Той ме дръпна от колоната и сграбчи примката, която полетя към мен като пръстен от тъмен пушек. Извърнах глава. Въжето ме удари през лицето и отново се озова в ръката му.

В мига, в който успееше да нахлузи примката около шията ми и я затегнеше здраво, щеше да ме запокити през кулата и да извести смъртта ми с камбанен звън.

Спрях да удрям по ръката му и сграбчих примката, докато той се опитваше да ми направи втора проба на тази груба вратовръзка. Мъчех се да отблъсна въжето, когато се взрях в празната му качулка и се чух как изграчих:

— Познавам ли те?

Въпросът ми, плод на интуицията, даде мигновен резултат, сякаш бях изрекъл магическа формула. В чернотата, където би трябвало да се намира лицето, започна да се оформя нещо.

Той отстъпи в борбата за примката. Окуражен, продължих по-уверено:

— Познавам те.

Като разтопена черна пластмаса, изливаща се по матрица, под качулката започнаха да се различават контурите на лице. Липсваха му значителни опознавателни белези, за да пламне искрата на спомена; то светеше мрачно, сякаш наблюдавах нечие лице, отразявано от черните води на езеро, огряно от лунната светлина, което непрекъснато потръпва и търсеният облик се размива.

— Майко божия, познавам те! — извиках аз, въпреки че интуицията ми все още е ми беше дала име.

Третото ми настояване придаде реални измерения на лъщящото черно лице пред очите ми, сякаш думите ми едва ли не бяха предизвикали у него вина и неустоим подтик да ми изповяда самоличността си.

Косачът извърна глава, блъсна ме и захвърли бесилото, което се приземи отгоре ми, докато се търкалях на площадката.

Той скочи на парапета — черен вихър от коприна — поколеба се и се хвърли във фъртуната. Изправих се с мъка от пода точно когато той скачаше и се наведох над парапета. Туниката му се беше разперила като