ситуация.

По-късно всичко щеше да се изясни. Дори когато съм тъп като патка, която се шматка, активното ми подсъзнание се труди като полудяло, за да ми спаси задника.

Бу стигна до охладителната кула и аз го последвах вътре, след като отворих вратата с универсалния си ключ. Флуоресцентните лампи бяха запалени.

Намирах се на дъното на съоръжението. Мястото приличаше на декор от филм за Джеймс Бонд, в който главният герой ще преследва злодей със стоманени зъби и двуцевна пушка дванайсети калибър.

Пред нас се издигаха две десетметрови кули, облицовани с ламарина. Те бяха свързани помежду си с хоризонтални тръби и червени платформи на няколко нива.

В кулите, а може би и в някои от малките тръби, нещо се движеше с барабанене и шум като от включен миксер; вероятно това бяха гигантските вентилаторни перки. Прокарваният въздух съскаше като гневна котка и свиреше като разгневена публика на оперен театър.

Покрай стените бяха наредени поне четирийсет големи, сиви, метални кутии, всяка с голям лост и две сигнални светлини, червена и зелена. В момента грееха само зелените светлини.

Всичко е зелено. Пълно шест. Гот.

Машинарията предлагаше многобройни местенца, където някой можеше да се скрие, а бученето щеше да заглуши стъпките дори и на най-непохватния убиец; но реших да възприема зелените светлини като добра поличба.

Ако бях на „Титаник“, щях да стоя на килната палуба, да се облягам на перилата, да видя падаща звезда и да си пожелая кученце за Коледа, нищо, че оркестърът свири „При тебе се възнасям, Господи“.

Въпреки че в този живот ми бе отнето най-милото, имам причини да си остана оптимист. След толкова много ръкопашни сражения би трябвало да съм изгубил един крак, три пръста, бут, повечето си зъби, ухо, далака си и чувството си за хумор. Но ей ме на — цъфнал и вързал.

Бу и психическият магнетизъм ме бяха привлекли тук. Разбрах защо, когато предпазливо прекрачих в централното помещение.

Между още два реда сиви метални кутии, на едно празно място на стената, висеше брат Тимотей.

Обувките му се полюшваха на половин метър от пода. В бетонната стена, два метра над него, беше вградена сто и осемдесет градусова арка, състояща се от тринайсет необичайни бели ченгела. На тях бяха провесени белите платнени окови, които поддържаха тялото на брат Тим.

Една от тринайсетте върви прихващаше чорлавата му коса. Други две захващаха измачканата качулка на гърба му, а останалите десет изчезваха в малките дупчици по раменете, ръкавите и краищата на туниката му.

За мен беше пълна загадка как тези върви го държаха за стената.

Клюмналата му глава, разперените му под прав ъгъл ръце — гаврата с разпятието не би могла да бъде по-ясна.

Макар че не виждах рани по тялото му, брат Тим ми изглеждаше мъртъв. Лицето му, прочуто с изчервяването си, сега беше по-скоро бяло, отколкото бледо, със сиви торбички под очите. Лицевите мускули бяха отпуснати в подчинение на земното притегляне и не изразяваха нищо, никаква емоция.

Въпреки това прекъсвачите — или каквото там бяха — светеха зелено и аз в пристъп на оптимизъм, граничещ с лудост, извиках името му и с ужас установих колко тънко и уплашено звучи гласът ми.

Мрън-звън-дрън-бръм-ченето заглушаваше цигареното издишване на триглавото изчадие подире ми, но аз устоях на подтика да се обърна за пряк сблъсък с него. Ирационален страх. Никой не се възправяше застрашително зад гърба ми. Нито индианско полукойотско, получовешко полубожество, нито майка ми с пистолета си.

Извисих глас и повторих:

— Брат Тим?

Кожата му беше гладка, но изглеждаше суха и пепелява като прах, грапава като пергамент. Убиецът беше пресушил живота му до последната капчица.

Едно спираловидно стълбище се изкачваше до платформите и до вратата в надземната част на кулата. Онази врата е била отворена за полицаите. Те или бяха подминали подземието, или мъртвият монах не е бил тук по време на огледа.

Брат Тим беше мил и приветлив човек. Държеше се добре с мен. Тялото му не трябваше да виси тук като оскърбление към Бога, на който умрелият беше отдал живота си.

Може би трябваше да го сваля от въжетата.

Подръпнах една от платнените бели окови, плъзвайки палец и показалец по изопнатата панделка. Каква ти панделка, какъв ти плат, та на пипане то не беше като нищо, известно ми отпреди.

Гладко като стъкло, сухо като талк и все пак гъвкаво. Влакното беше изключително студено предвид тънкостта си, толкова ледено, че пръстите ми се вцепениха от краткото докосване.

Тринайсетте ченгела бяха клинове, някои от които бяха като забити в бетона, както алпинистите забиват котките си в скалистите пукнатини.

Най-близкият клин стърчеше на около половин метър от главата ми. Приличаше ми на избелял кокал.

Не можех да видя как е закрепен за стената. Сякаш израстваше директно от бетона или пък беше споен с него.

По същия начин не можех да разбера как платнените окови се свързват с клиновете. Връв и съединителна скоба бяха едно неразделно цяло.

В качеството си на ловец на глави Мошеника зад гърба ми щеше да носи някакъв нож, може би мачете, с което щях да прережа въжетата на брат Тимотей. Индианското божество нямаше да ми стори зло, щом му кажех, че съм приятел с Том Ходещия по облаци. Нямах цигари за скромно прошение, но пък разполагах с няколко пакетчета от онези дъвки — „Блекджак“.

Дръпнах една от вървите, крепящи починалия монах, за да определя здравината й. Тя се оказа по- стегната, отколкото очаквах; от напрежение беше изопната като цигулкова струна.

Влакнестата тъкан произведе неприятен звук. Макар че бях дръпнал само една връв, след един миг и останалите дванайсет затрептяха. Зловещата музика, изтръгнала се от тях, ми напомни за терменвокс11.

По главата ми сякаш полазиха мравки, горещ дъх опари врата ми, усетих миризма на лош дъх. Знаех, че това беше ирационалният ми страх, естествена реакция на ужасното състояние, в което заварих брат Тимотей, и на зловещата мелодия като от терменвокс, но се обърнах, обърнах се, огорчен от това, че въображението ми толкова лесно ме е направило на глупак, обърнах се дръзко към страшния Мошеник.

Той не се възвисяваше зад мен. Никой не очакваше обръщането ми, освен Бу, чието объркване накара срама ми да лъсне като елмаз.

Докато студеният въздух от тринайсетте окови заглъхваше, отново насочих вниманието си към брат Тимотей, точно когато очите му се отваряха.

По-точно казано клепачите на брат Тимотей се повдигнаха, но той не можеше да отвори очи, защото вече нямаше очи. В очните му кухини имаше калейдоскопични мозайки от миниатюрни костички. Мозайката отляво цъфтеше в пъстроцветни форми, същото важеше и за тази отдясно. Синхронът помежду им беше съвършен.

Почувствах се предупреден да отстъпя назад.

Устата му зейна без език и без зъби. В широтата на безмълвния му писък видях слоеста конструкция от костички, свързани помежду си по начин, който не подлежи на анализ или описание: гърчещи се, извиващи се, въртящи се, напиращи напред, за да се сгънат назад, сякаш безуспешно се опитваха да погълнат жива колония твърдочерупчести арахниди, която не изгаряше от желание да бъде консумирана.