си физиология, да ме сплаши, да изтръгне относително по-слабата ми позиция. Както и при първата си среща с тези създания, усетих невероятната суета, по човешки зловеща арогантност, помпозност и самохвалство, които прехвърляха границата и които можеха да бъдат наречени единствено перчене.

Поотдръпнах се:

— Целуни му отзад, скапаняк грозен!

То ми се нахвърли в пристъп на всепомитащ гняв, безмилостно и студено като лед. Безчетните му максили и мандибули ме сдъвкаха, пищялките му бясно ме ритаха, остри като стилети фаланги ме изтърбушиха, бичоподобният му гръбнак с многобройни остри като бръснач прешлени ме разпори от корема до гърлото; сърцето ми беше изтръгнато от гърдите и оттогава насам помощта ми за децата от „Свети Вартоломей“ се обуславяше от ограничената власт на блуждаещите мъртви.

Да, нещата можеха да се развият по този страшен начин, но всъщност ви преметнах. Истината е по- странна от лъжата, но категорично не е чак толкова травмираща.

Всичко в разказа ми е самата истина до момента, в който казах на живите мощи да ми целунат задника. След като прочувствено издрънках тази ругатня, отстъпих крачка назад и още една.

Дръзко обърнах гръб на привидението, защото вярвах, че няма какво да губя, че животът ме вече е загубен. Паднах на колене и се запромъквах през тесния отвор между котелното и сервизния коридор.

Очаквах нещото да улови крака ми и да ме издърпа в царството си. Добрах се до котелното цял- целеничък, завъртях се по гръб и бързо се метнах настрани, предчувствайки костеливия, тънък като пинсета, търсещ израстък.

От другата страна не се разнесе познатият вой, но и отиващи си стъпки не се чуха, въпреки че грохотът на помпите заглушаваше всички по-слаби звуци.

Заслушах се в бумтящото си сърце, радостен, че още си е на мястото.

Вземайки предвид способността на ходещата мощехранителница да се подрежда до безкрай, не видях причина тя да не ме последва в котелното. Дори в сегашната й конфигурация отворът от триста и шейсет квадратни сантиметра не представляваше проблем за нея.

Ако съществото ме последваше, нямах оръжие, с което да го отблъсна. Но ако не чу окажех съпротива, това означаваше да му осигуря достъп до училището, където повечето деца в момента обядваха в трапезарията на първия етаж, а другите бяха по стаите си на втория.

Чувствах се глупаво и не на мястото си. Изправих се рязко, грабнах един пожарогасител от поставката му до стената и го насочих в бойна готовност, сякаш можех да убия онзи вързоп от кокали с мъгла от амониев фосфат, както в примитивните научнофантастични филми, в чиято последна сцена на героите им предстои да открият, че вилнеещото и привидно неуправляемо чудовище може да бъде ликвидирано с нещо толкова банално като сол, белина или пяна за коса.

Дори нямаше как да съм сигурен, че съществото е живо, в смисъл както са живи хората, животните и насекомите, или даже растенията. За мен беше необяснимо как един триизмерен колаж от кости, без значение колко е сложна структурата му, може да живее, при положение че му липсват плът, кръв и видими органи на осезанието. А щом нещо не е живо, то не може да бъде убито.

Ако имаше свръхестествено обяснение, то също ми убягваше. Нищо в теологията на някоя от главните религии не намекваше за съществуването на подобна цялост, нито пък фолклорните предания, с които бях запознат.

Бу изникна сред бойлерите, огледа ме, огледа амониевофосфатното ми оръжие, седна, килна глава и се ухили. Изглежда ме намираше за забавен.

Въоръжен с пожарогасителя и ако той не подействаше, само пакетче „Блекджак“, аз зачаках чудовището да излезе — минута, две, три.

Нищо не се показа иззад стената. Нищо не дебнеше на прага, тъпчейки нетърпеливо с безплътнококалестите си нозе.

Пуснах пожарогасителя.

Застанах на три метра от дупката, клекнах, опрях се на ръце и надзърнах вътре. Осветеният бетонен коридор се смаляваше към охладителната кула. Тук нямаше нищо за Ловците на духове.

Бу застана до отвора по-близо от мен, надникна в него и ме изгледа озадачено.

— Не знам — отвърнах. — Главата ми не го побира.

Поставих стоманеното табло на мястото му. Докато завинтвах първия болт със специалната отвертка, очаквах нещо да се появи с гръм и трясък, да издъни таблото и да ме извлече от котелното. Нищо подобно.

Не знам какво беше попречило на чудовището от кости да ме обрече на съдбата на брат Тимотей, но съм сигурен: то ме искаше и възнамеряваше да ми види сметката. Абсолютно съм уверен, че обидата, която му хвърлих — „Целуни ме отзад, скапаняк грозен!“, не го накара да отстъпи с наранени чувства.

Пристигналият в гаража Родион Романович носеше красива шапка от меча кожа, бял копринен шал, три четвърти подплатено кожено палто, обточено с кожа, и — никаква изненада — дълги до коленете гумени ботуши с ципове. Сякаш щеше да придружава царя на разходка с шейна.

След преживяното с галопиращата мощехранителница лежах по гръб на пода, гледах втренчено тавана и се опитвах да се успокоя, да спра треперенето на краката си и да възвърна поне част от силата си.

Родион Романович застана над мен, огледа ме с присвити очи и заяви:

— Ти си много особен младеж.

— Да, сър. Съзнавам го.

— Какво правиш тук?

— Възстановявам се от преживяната уплаха.

— Какво те изплаши?

— Внезапно напомняне за това, че съм смъртен.

— Преди не знаеше ли, че си смъртен?

— Да, сър, усещането ми е известно от известно време. Да речем, че просто ме обхвана някакво усещане за неизвестното.

— Какво неизвестно, господин Томас?

— Великото неизвестно, сър. Личността ми не е особено ранима. Банално неизвестно не ме изпълва с боязън.

— По какъв начин те утешава лежането в гаража?

— Влажните петна, избили по тавана, са прекрасни. Помагат ми да се отпусна.

Романович вдигна глава към бетонния таван.

— Намирам ги за грозни — каза той.

— Не, не. Най-меките нюанси на сивото, черното и ръждата, бегъл намек за зелено, съчетани в нежна смес от петна с най-разнообразна форма и размер, но нищо, което да има и най-бегла прилика с кости.

— Кости, значи?

— Значи, сър. Това шапка от меча кожа ли е?

— Да. Знам, че не е политически коректно да нося кожа, но отказвам да се извинявам пред когото и да е.

— Браво на вас, сър. Бас държа, че собственоръчно сте убили мечката.

— Да не сте активист в Дружеството за закрила на животните, господин Томас?

— Нямам нищо против животните, но обикновено съм твърде зает, за да марширувам в тяхна защита.

— В такъв случай ще ви призная, че наистина убих мечката, от която ми направиха тази шапка и която ми даде козина за украса на яката и маншетите.

— Не е много за цяла мечка.

— В гардероба си имам и други неща, господин Томас. Интересно, как познахте, че съм убил мечката.

— Не се засягайте, сър, но сте придобили и нещо от духа на животното в допълнение към козината му, послужила за украса на одеждите ви.