съвпадения.

— Съвпаденията не съществуват — цитирах аз.

— Не, не това. Казвахме: „Някой от нашите трябва да е поел голям феберейски в ректума си“.

— Доста цветисто, сър, но щях да съм много щастлив, ако това беше ФБР.

— Е, тогава бях на страната на лошите. По-добре да кажеш на руснака, че билетът му не важи за връщане.

— Ключовете му са у теб.

Понесъл кутия с инструменти в едната си ръка и бейзболна бухалка в другата, последният от навлечените с грейки братя се промъкна през вратата.

Когато с брат Юмрука излязохме на снега, Родион Романович тъкмо подкарваше първия натоварен с монаси джип.

— Дявол да ме вземе.

— Охо! По-полека с ругатните, синко.

Романович почти заобиколи църквата и спря, сякаш ме чакаше.

— Лошо — казах аз.

— Може би това е божие дело, синко, което не можеш да видиш откъм добрата му страна.

— Говорещата вяра ли говори или топлият и мъгляв оптимизъм на мишлето, което спасило принцесата?

— Това е горе-долу едно и също, синко. Искаш ли да караш?

Връчих му ключовете за втория джип.

— Не. Искам да си седя мирно и кротко и да се варя в собствения си сос.

Бялото като мъх небе сякаш внасяше по-малко светлина в деня от снежния юрган, покрил всичко, като че ли слънцето умираше и земята бавно раждаше ново, макар и студено слънце, което осветяваше малко и не топлеше никак.

Брат Юмрука караше по следите на коварния мним библиотекар, поддържайки безопасна дистанция, а аз се бях настанил до него като секюрити. Осемте братя с принадлежностите си заемаха втория, третия и четвъртия ред на дългия джип.

Може би си мислите, че в джипа е било тихо и си представяте всички пътници било потънали в безмълвна молитва, било унесени в размисъл върху състоянието на душите си, било задълбочени в планове да укрият от човечеството, че Църквата е организация от извънземни, решени да завладеят света чрез налагането на психоконтрол, мрачна истина, която е била известна на господин Леонардо да Винчи, както можем да съдим по най-прочутия му автопортрет със станиолена пирамида на главата.

В ранния следобед Малкото мълчание трябва да се спазва, доколкото работата го позволява, но днес братята бяха словоохотливи. Притесняваха се за изчезналия си събрат Тимотей и се тревожеха, че някакви незнайни злодеи кроят лошо на децата. Бяха изпълнени с боязън и смирение, но в същото време се вълнуваха, че може би са призовани за смели защитници на онеправданите.

— Од, всички ли ще умрем? — попита ме брат Алфонс.

— Надявам се, че никой няма да умира.

— Ако всички загинем, рейтингът на шерифа ще падне.

— Убягва ми смисълът на тази висша математика — подсмихна се брат Рупърт. — Какво ще ни грее рейтингът на шерифа, ако сме мъртви?

— Уверявам те, братко — тържествено заяви Алфонс, — не съм целял внушението, че масовата ни смърт е приемлива цена за поражението на шерифа на следващите местни избори.

Обади се брат Куентин, който някога първо е бил квартален полицай, а после детектив от следствието:

— Оди, кои са тия изверги?

— Още не знаем със сигурност — казах аз, обръщайки се към него. — Обаче усещаме, че нещо се задава.

— С какво разполагате? Очевидно с нищо конкретно, за да впечатлите шерифа. Заплахи по телефона ли?

— Телефонните линии са прекъснати — уклончиво отвърнах аз, — така че засега нека оставим телефоните на мира.

— Гледаш да изклинчиш, а? — хвана ме брат Куентин.

— Гледам, сър.

— Хич не ти се удава.

— Правя всичко по силите си, сър.

— Трябва да знаем вражето име — отсече брат Куентин.

— Името го знаем. Името му е легион14 — каза брат Алфонс.

— Нямам предвид името на крайния ни враг — сопна се Куентин. — Од, нали не отиваме на поход срещу Сатаната с бейзболни бухалки?

— Ако това е Сатаната, не съм доловил мириса на сяра.

— Пак се измъкваш.

— Тъй вярно, сър.

— Какво има да го увърташ, Од? — обади се брат Августин от третия ред. — Всички знаем, че няма как да е Сатаната. Сигурно са някакви небогоугодни фанатици, това ще да е.

— Войнстващи атеисти — подхвърли някой отзад.

— Ислямофашисти — отзова се още един брат от четвъртия ред. — Президентът на Иран каза: „Светът ще стане по-чист, когато няма неверници, почитащи съботата като свещен ден. Когато всички пукнат, ще изтребим и неделната сган.“

— Напразно си дерете гърлата — намеси се брат Юмрука иззад волана. — Стигнем ли до училището, абат Бернар ще реши какво да ви каже и какво не, знам си го.

Изненадано посочих джипа пред нас:

— Абатът там ли е?

Юмрука сви рамене.

— Той настоя, синко. Може и да тежи колкото мокро коте, но е полезен за трима. Нищо на този свят не мож’ уплаши абата.

— Не съм толкова сигурен — прошепнах аз.

Брат Куентин от втората редица постави ръка на рамото ми и се върна на главния въпрос като ченге, вляло и кипяло в методиката и тактиката на разпита:

— Од, казвам само, че трябва да знаем вражето име. Не сме отряд опитни войни. Ако не знаем срещу кого се изправяме, така ще се изнервим, когато нещата опрат до кокала, че като нищо ще се изпотрепем с бухалките.

— Не ни подценявай, братко Куентин — ласкаво го укори брат Юмрука.

— Може би абатът ще благослови бухалките — предложи брат Кевин от третия ред.

Брат Рупърт изрази скептицизма си:

— Съмнявам се, че абатът ще намери за уместно да благослови бухалките за победа на бейзболния ни отбор, камо ли за пръскането на мозъци.

— Определено се надявам, че няма да пръскаме ничий мозък — отговори брат Кевин. — Самата мисъл ме поболява.

— Нисък замах — посъветва го брат Юмрука — и прас! По коленете. Строшиш ли и колената, отстраняваш непосредствената опасност, но не причиняваш трайни увреждания. Възстановяването е пълно. В повечето случаи.

— Изправени сме пред сложна морална дилема — каза брат Кевин. — Длъжни сме, разбира се, да защитим децата, но в трошенето на колене няма и йота от теологията на християнството.

— Христос със собствените си ръце е изхвърлил търговците от храма — напомни му брат Августин.