Не мога да преценя дали брат Леополд и Родион Романович ми повярваха, но на тези субекти не дължах отчет. Обърнах се към Леополд:

— Не вярвам, че екзорсизмът щеше да проработи в който и да е от случаите.

Послушникът сведе поглед към мястото, откъдето кубчетата се бяха изпарили, и нервно прехапа долната си устна. Руснакът спести на другаря си необходимостта да отговори:

— Господин Томас, изцяло съм готов да повярвам, че живеете на ръба между двете измерения и че виждате невидимото за нас. Сега сте се натъкнали на привидения, които допреди са ви били непознати.

— А да не би на вас да са ви били познати отпреди?

— Аз съм един най-обикновен библиотекар без шесто чувство, господин Томас. Но освен това съм и вярващ, независимо дали ще го възприемете или не, и след като чух разказа ви съм разтревожен за децата не по-малко от вас. С колко време разполагаме? Кога ще се случи каквото има да се случва?

Поклатих глава:

— Тази сутрин видях седем бодака. Ако ни грозеше непосредствена опасност, щяха да са повече.

— Това е било сутринта, а сега минава един и трийсет. Не мислите ли, че оттогава нещата може да са се променили?

— Носете всичките си инструменти… и оръжия — посъветва монасите абат Бернар.

Снегът по ботушите ми се беше разтопил. Изтрих крака на постелката ред вратата между гаража и училището, докато другите мъже, до един зимни ветерани, пък и по-съобразителни от мен, просто изхлузиха гумените си ботуши с ципове.

Тъй като обядът беше свършил, повечето деца бяха на рехабилитация или в детския кът. Посетих тези зали с абата, няколко братя и Романович.

Сенки като сажди, които нищо на този свят не може да хвърли, се плъзгаха из стаите и по коридорите, треперейки от нетърпеливо очакване, хищни и гладни, възбудени от гледката на толкова много невинни дечица, които — те някак си го знаеха — не след дълго щяха да пищят в ужасна агония. Преброих седемдесет и два бодака и чувствах, че ще намеря още на втория етаж.

— Скоро — казах на абата, — задава се.

Сестра Анджела придружаваше шестнайсетте монаси-войни и единия двуличен послушник, които решаваха как да укрепят двете стълбища, обслужващи втория етаж на училището, за да види не могат ли и монахините да бъдат полезни с нещо.

Когато се отправих към северозападния пост, тя закрачи редом с мен.

— Оди, чувам, че ви се е случило нещо, докато сте се връщали от абатството.

— Така е, мадам. И още как. Сега нямам време да навлизам в подробности, но застрахователят ви ще има доста въпроси.

— Тук има ли бодаси?

Огледах се наляво и надясно:

— Гъмжи от тях, сестро.

Родион Романович вървеше по петите ни като един от онези авторитарни библиотекари, които властват над купищата книги със застрашителна физиономия, прошепват „тихо“ толкова остро, че срязват като нож нежната тъкан на ушите ви, и преследва просрочилия книга с ожесточението на побеснял пор.

— С какво помага тук господин Романович? — попита ме сестра Анджела.

— Той не помага, мадам.

— Тогава какво прави?

— Най-вероятно замисля нещо.

— Да го изхвърля ли?

Мислено прожектирах кратък филм, в който игуменката прилага някаква завъртяна таекуондо хватка, за да извие ръцете на руснака зад гърба му, завлича го по стълбището в кухнята и го настанява на една табуретка в ъгъла, където той трябва да седи като наказан.

— Всъщност, мадам, предпочитам да ми виси над главата, отколкото да се чудя какви ги върши.

Сестра Мириам, с „Благодарност към Бога“ вечно на устните й (или поне от вътрешната страна на долната устна), все още беше на поста си.

— Мили Боже, черният облак мистерии е станал толкова гъст, че едва те виждам. Този мръсен смог ще се разнесе и хората ще си кажат: „Ето го Од Томас. Чудно, как ли изглежда напоследък?“

— Мадам, нуждая се от помощта ви. Познавате ли Джъстин от стая трийсет и две?

— Мили, не само че познавам всички деца тук, но и ги обичам като родна майка.

— Когато била на четири годинки, баща й я давил във ваната, но не я довършил като майка й. Прав съм, нали? Не бъркам?

Сестра Мириам присви очи:

— Не ми се мисли къде се мъчи душата му сега. — Тя погледна игуменката и добави донякъде виновно: — Всъщност не само че си го мисля, ами го и правя с голямо удоволствие.

— Сестро, това, което действително ме интересува, е дали Джъстин не е била няколко минути в клинична смърт, преди полицията или от „Бърза помощ“ да я съживят, защото баща й я е довършил. Това възможно ли е?

— Да, Оди — отвърна сестра Анджела. — Можем да проверим здравния й картон, но доколкото си спомням, случаят беше такъв. Претърпяла е мозъчно увреждане от продължителната липса на кислород и не показвала признаци на живот, когато полицаите нахлули в къщата и я открили.

Ето защо момиченцето можеше да служи като мост между нашия свят и следващото измерение: вече е била там веднъж, макар и за кратко, но медицинският екип я е издърпал тук с най-добри намерения. Сторми беше успяла да се свърже с мен чрез Джъстин, понеже Джъстин живее повече от Другата страна, отколкото тук.

— Има ли други деца със същото увреждане?

— Няколко — потвърди сестра Мириам.

— А те по-контактни ли са от Джъстин? Поне едно от тях? Не, не е там работата. Могат ли да говорят членоразделно? Това ме интересува.

Родион Романович се беше приближил по поста край майката игуменка и ме зяпаше начумерено, като погребален агент, който търси клиенти и вярва, че аз съм подходящ кандидат за балсамиране.

— Да — отвърна сестра Анджела. — Има поне две такива.

— Три — поправи я сестра Мириам.

— Мадам, някое от тези деца излязло ли е впоследствие от състояние на клинична смърт като Джъстин? Имате ли някаква представа?

Сестра Мириам се намръщи и погледна игуменката.

Сестра Анджела поклати глава:

— Предполагам, че е отразено в здравните им картони.

— Колко ще ви отнеме да прегледате картоните, мадам?

— Половин час, четирийсет минути? Може да намерим това, което търсим, и в първия картон.

— Ако обичате, сестро, бихте ли побързали? Трябва ми дете, което някога е било мъртво, но е запазило способността си да говори.

От тримата само сестра Мириам не знаеше нищо за шестото ми чувство.

— Миличък, започваш да ме плашиш — възкликна тя.

— Плашенето отдавна ми е специалитет, мадам.

В стая номер четиринайсет Джейкъб беше привършил поредния портрет на майка си и го беше напръскал с фиксатор. Сега грижливо остреше многото си моливи с шкурката и очакваше повика на белия