— Не страх от него.

— Той ли е дошъл да те види отдавна, когато си бил болен, когато си бил изпълнен с чернотата?

— Небивалото казало: „Остави го да умре“, но тя не оставила Джейкъб да умре.

Или Джейкъб като мен виждаше духове, или този „косач“ не беше повече призрак от ходещата мощехранителница. Със следващия въпрос потърсих потвърждение на догадките си:

— Майка ти виждала ли е Небивалото?

— Тя казала дойде и той дошло точно онзи път.

— Къде беше ти тогава?

— Където всички носеха бяло и обувките им шляпаха, и биеха инжекции.

— Значи, когато Небивалото е дошъл, ти си бил в болницата. Но така ли се е появил — с расо, качулка и огърлица от човешки зъби?

— Не. Това е сега. Отдавна не било така.

— И отдавна той е имал лице, нали?

Преливащите тонове оформиха морето, изпълнено със своя мрак, но разведрявано от светлото небе.

— Джейкъб, той имаше ли лице?

— Лице и ръце, и тя казала: „Ти наред ли си?“, а Небивалото отговорило: „Той не е наред“, а тя казала „Боже, боже, страх те е да го докоснеш“, а той казал „Мръсница“. — Той спря да рисува, защото ръката му трепереше.

Гласът му тежеше от емоции. Към края на монолога си говорният му дефект се усещаше доста по- ясно.

Разтревожих се, че може би съм го притиснал твърде много, и му дадох време да се успокои. Когато ръката му спря да трепери, той отново подхвана рисунката си.

— Оказа ми неоценима помощ, Джейк. Ти си истински приятел. Зная, че не ти беше лесно, но те обичам, задето се показа такъв приятел.

Очите му се стрелнаха почти крадешком и той отново заби поглед в листа.

— Джейк, ще нарисуваш ли нещо специално за мен? Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото така, както е изглеждало преди много време.

— Не мога.

— Знам, че имаш фотографска памет. Това означава, че запомняш всичко, което виждаш, в големи подробности много преди океана, камбаната и понасянето по вълните. — Погледнах стената, отрупана с портретите на майка му. — Като лицето на майка ти. Прав ли съм, Джейк? Спомня ли си всички отдавнашни неща, все едно са били преди час?

— Боли — каза той.

— Какво те боли, Джейк.

— Боли, че всичко толкова ясно.

— Има си хас. Аз ли не знам. Момичето ми си отиде преди шестнайсет месеца, а с всеки изминал ден я виждам все по-ясно.

Той рисуваше. Аз чаках.

— Знаеш ли на колко години си бил тогава, в болницата?

— Седем. На седем години.

— Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото както е изглеждало тогава в болницата, когато си бил седемгодишен, Джейк?

— Не мога. Очите ме бляха. Като прозорец, по който вали дъжд и нищо не виждаш през пороя.

— Онзи ден зрението ти е било замъглено?

— Замъглено.

— Сигурно от болестта. — Надеждата ми издъхваше като спукан балон. — Да, ясно.

Отворих на втория лист с рисунката на калейдоскопа, залепен за прозореца.

— Колко пъти си виждал това същество, Джейк?

— То не едно. Различни същества.

— Колко пъти са били на прозореца?

— Три пъти.

— Само толкова. Кога?

— Два пъти вчера. После като излязох от съня.

— Когато си се събудил тази сутрин?

— Аха.

— И аз съм ги виждал. Не проумявам какво представляват. Според теб, какви са те, Джейк?

— Хрътките на Небивалото — незабавно отвърна Джейкъб. — Не ме е страх.

— Хрътки, а? Тука не виждам кучета.

— Не кучета, а като кучета — обясни той. — Зли кучета. Обучил ги е да убиват, изпраща ги и те убиват.

— Хрътки за атака.

— Не ме е страх, и няма да ме е страх.

— Джейкъб Калвино, ти си много смел млад момък.

— Тя каза… тя каза да не те е страх, не сме родени да се страхуваме непрекъснато, родени сме да бъдем щастливи и да направим света по-добро място.

— Ще ми се да познавах майка ти.

— Тя каза, че всеки… че всеки, бил той богат или беден, важна клечка или абсолютно нищо — всеки е осенен. — При думата „осенен“ умиротворението се изписа на несиметричното му лице. — Ти знаеш ли какво е да си „осенен“?

— Да.

— Бог ни осенява, за да дадем своя принос към света или за да не го дадем — изборът си е наш.

— Като рисунките ти — казах аз. — Като невероятния ти талант.

— Като палачинките ти.

— Я, значи знаеш, че аз правя палачинките?

— Тези палачинки ги правиш с божието осенение.

— Благодаря, Джейк. Поласкан съм. — Затворих блока и се надигнах от стола. — Сега трябва да бягам, но ако не възразяваш, ще се радвам да те видя отново.

— И аз тебе.

— Хей, нали си мъжко момче?

— Мъжко момче и съм добре — увери ме той.

Отидох до него, положих ръка на рамото му и разгледах рисунката от неговата перспектива.

Той имаше страхотна техника, но не беше просто това. Джейкъб разбираше светлината, разбираше, че я има дори в сянката, разбираше колко е красива и колко се нуждаят хората от нея.

Макар че до здрачаване имаше още време, виелицата беше стиснала небето за гушата и бе натикала светлината в миша дупка. Зимният сумрак владееше всичко.

По-рано Джейкъб ме беше предупредил, че мракът ще настъпи с мрака. Може би смъртта нямаше да чака падането на нощта. Може би този фалшив здрач й беше достатъчен.

След като обещах на Джейкъб да се върна, излязох при господин Романович, който веднага ме подхвана:

— Господин Томас, техниките ни на разпит се различават от земята до небето.

— Тъй вярно, сър, но сестрите са издали абсолютна възбрана върху изтръгването на нокти с клещи.

— Дори и сестрите грешат понякога. Както и да е, мисълта ми беше, че се справихте блестящо. Впечатлен съм.

— Не зная, сър. Напипвам го, близо съм, но още не съм там. Ключът е у него. По-рано днес ме изпратиха при него, защото той държи ключа.