лист върху статива.
На масата беше оставен поднос с празни чинии и мръсни прибори. В момента в стаята нямаше бодаси, макар че мрачният дух, който се зовеше Родион Романович, стоеше на прага, преметнал през ръка палтото си. Шапката от меча кожа още се мъдреше на главата му. Бях му забранил да влиза, защото плашещото му присъствие можеше да смути младия художник.
Ако въпреки всичко руснакът влезеше в стаята и откажеше да се махне, бях намислил да грабна шапката му, да си паркирам задника отгоре й и да я ароматизирам с парфюма „Од“, сензационния аромат на това лято. Зная как да бъда безмилостен.
Седнах на масата срещу Джейкъб и го заговорих:
— Хей, пак съм аз. Чудакът Томас.
Към края на неотдавнашната ми визита той посрещна всичките ми коментари и въпроси с такова мълчание, че се убедих: беше се укрепил в свой вътрешен редут, където нито ме чуваше, нито усещаше присъствието ми.
— Новият портрет на майка ти е сред най-добрите ти работи. Получил се е страхотно.
Надявах се, че ще го заваря в по-словоохотливо настроение от предишния път, но уви, от устата му не се лееше словесен ромон.
— Сигурно много се гордееш с таланта си.
Джейкъб подостри и последния си молив, вдигна го в ръка и насочи вниманието си към белия лист на статива.
— След като те посетих, изядох един страхотен сандвич с говеждо и туршия, която вероятно не беше отровена.
Дебелият език се показа между зъбите на Джейкъб, който лекичко го захапа, чудейки се с какви щрихи да започни.
— И после онзи гадняр за малко да ме обеси в камбанарията, една нелицеприятна страхотия ме преследва в тунел и изживях снежно приключение с Елвис Пресли.
Джейкъб лекичко и плавно започна да нанася контурите на нещо, което не разпознах веднага от позицията си.
Романович нетърпеливо въздъхна от прага.
— Извинете — изрекох аз, без да го поглеждам. — Зная, че прилаганите от библиотекарите техники за разпит са доста по-директни от моите.
Отново се обърнах към Джейкъб:
— Сестра Мириам казва, че си изгубил мака си преди повече от дванайсет години, когато си бил на тринайсет.
Той рисуваше кораб, гледан от въздуха.
— Не мога да изгубя майка си, защото няма как човек да изгуби нещо, което го няма. Но изгубих любимата на сърцето си. Тя беше всичко за мен.
Няколко щрихи загатваха, че когато морето бъде готово, на повърхността му ще се надигат нежни вълни.
— А момичето ми беше хубаво, и имаше добро сърце. Беше добра и силна, сладка и решителна. И умна, много по-умна от мен. И забавна също.
Джейкъб спря, за да прецени нарисуваното до момента.
— Животът се беше отнесъл зле с нея, Джейкъб, но тя имаше силата да повдигне планина.
Той отново пъхна език между зъбите си, но сега захапа долната си устна.
— Така и не се любихме. Тя искаше да изчакаме заради нещо лошо, което я бе сполетяло като малка. Да изчакаме сватбата.
Джейкъб започна да оформя корпуса с два вида пресечни щрихи.
— Понякога ми се струваше, че няма да издържа до първата брачна нощ, но винаги успявах да се овладея. Защото тя беше невероятна и ме дари с толкова любов, колкото други момичета не биха могли да ми дадат за хиляди години. Всичко, което искаше в замяна, беше обич и уважение, уважението беше изключително важно за нея, как да не намеря сили. Честно казано, и до днес не зная какво е намери в мен. Но поне имаше уважението ми. И обичта ми.
Моливът шепнеше тайните си на хартията.
— Четири куршума в гърдите и корема. Сладкото ми момиче, което правеше път и на мравката.
Моливът даряваше утеха на Джейкъб. Виждах как рисуването му носи утеха.
— Застрелях убиеца й, Джейкъб. Ако бях стигнал там две минути по-рано, можех да го убия, преди той да я убие.
След кратко колебание моливът продължи да се движи по листа.
— Съдено ни беше завинаги да бъдем заедно, аз и моята любов. Пишеше го на една картичка от машина за предсказване на бъдещето. И ние ще бъдем… заедно. Това, което наричаме „сега“, е само антрактът между първото и второто действие.
Може би сам Бог направлява ръката на Джейкъб и му показва същата онази лодка и мястото в океана, където е била камбаната; така че дойде ли времето, той ще се понесе накъдето трябва.
— Пепелта на момичето ми не беше разпръсната над морето. Прибрана е в урна и един приятел от родния ми град я пази.
— Тя пееше — промърмори Джейкъб, докато моливът шепнеше.
— Ако гласът й не е отстъпвал по красота на лицето й, значи е бил сладък. Какво ти пееше?
— Толкова хубаво. Само за мен. С настъпването на мрака.
— Пяла ти е люлчини песни.
— Когато се събуждах и виждах, че още е мрак и мракът беше много дълбок, тя пееше толкова нежно, че мракът пак ставаше малък.
Ето най-голямото добро, което можем да си направим взаимно: да разсеем мрака.
— Джейкъб, по-рано ти ми разправи за някой, който се казва Небивалото.
— Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.
— Каза ми, че е дошъл да те види, когато си бил „изпълнен с чернотата“.
— Небивалото веднъж дошло да види, когато Джейкъб бил изпълнен с чернота, и Небивалото казало: „Остави го да умре.“
— Доколкото схващам, „изпълнен с чернотата“ означава, че си бил болен. Тежко болен. Да не би мъжът, който те е осъдил на смърт, да е бил някой доктор?
— Той беше Небивалото. Нищо повече. Хич не ни е изтрябвал.
Гледах как изящните линии се изливат изпод тромавите пръсти на късата, широка ръка.
— Джейкъб, помниш ли лицето му?
— Отдавна. — Той поклати глава. — Отдавна.
Падащият сняг заслепяваше прозореца на стаята като катаракт.
Стоящият на прага Романович почука с пръст по циферблата на часовника си и многозначително повдигна вежди.
Може би малкото време, с което разполагахме, беше скъпоценно, но не виждах къде другаде да го оползотворя, ако не тук, на мястото, където бях изпратен с посредничеството на някога мъртвата Джъстин.
Интуицията ми подсказа въпрос, чиято важност осъзнах веднага:
— Джейкъб, нали знаеш името ми, пълното ми име?
— Чудакът Томас.
— Да. Фамилията ми е Томас. А каква е твоята фамилия?
— Нейното име.
— Точно така. Твоята фамилия е също като фамилията на майка ти.
— Дженифър.
— Това е собствено име, Джейкъб.
Моливът застина на място, сякаш споменът за майка му така преизпълваше сърцето и съзнанието му, че нямаше кой да води ръката му.
— Джени — отвърна той. — Джени Калвино.
