— Значи се казваш Джейкъб Калвино.

— Джейкъб Калвино — потвърди той.

Името не ми говореше нищо, макар интуицията да ми бе подсказала, че то е от съдбовно значение.

Моливът отново се раздвижи и корабът придоби по-ясни очертания, плаващото корито, от което бяха разпръснати останките на Джени Калвино.

Както и при предишната ми визита, на масата лежеше още един голям блок за рисуване. Колкото повече си блъсках главата над въпроса как да измъкна жизненоважната информация от Джейкъб, толкова повече ме теглеше към този блок. Ако вземех да го разглеждам без разрешение, Джейкъб можеше да изтълкува действията ми като грубо потъпкване на личното му пространство. Можеше да се обиди, да се свие в черупката си и да не ми продума.

От друга страна, ако помолех да разгледам рисунките му и той откажеше, това щеше да сложи край на разпита.

Фамилията на Джейкъб не се оказа съдбоносно важна, но в случая смятах, че интуицията няма да ме подведе. Блокът сияеше, изпъкваше на масата, пращеше от живот.

Плъзнах тази хиперреалност към себе си. На Джейкъб или не му пукаше, или не ме забеляза.

Когато разгърнах блока, видях рисунка на единственият прозорец в стаята. Калейдоскопът от кости, който се притискаше към стъклата, беше умело предаден до най-малката подробност.

Романович надуши, че съм направил тревожно откритие, и се вмъкна в стаята.

Вдигнах ръка, за да го спра, но протегнах блока към него, за да види рисунката.

Когато отгърнах нов лист, открих друго изображение на звяра на същия този прозорец, но тук костите образуваха друг модел.

Или нещото беше стояло залепено за прозореца достатъчно дълго, за да го нарисува Джейкъб в такива детайли, в което силно се съмнявах, или младежът имаше фотографска памет.

Третата рисунка беше на загърната в расо фигура с огърлица от човешки зъби и кости: косачът на души, както го бях видял в кулата: безлик и дългорък. Тъкмо щях да покажа рисунката на Романович, когато три бодака се промъкнаха в стаята.

Затворих блока.

Трите зловещи сенки се скупчиха около Джейкъб, без да проявят никакъв интерес към мен. Ръцете им, които завършваха без пръсти и бяха размити като телата им, приличаха повече на лапи — или на мрежестите крайници на амфибиите.

Джейкъб работеше, без да забелязва безплътните си посетители, макар по всичко да личеше, че те го галят по лицето. Тръпнещи от вълнение, духовете проследиха извивката на якия му врат и започнаха да разтриват широките му рамене.

Изглежда, бодасите опознават този свят с някои, ако не с всичките пет сетива, а може би си имат и собствено шесто чувство, но не могат да му въздействат. Ако сто бодака решат да се втурнат вкупом, стъпките им няма да произведат звук, а движенията им — и най-лек полъх.

Изглежда, Джейкъб излъчваше нещо, което ги възбуждаше. Може би от него изтичаше жизнената му сила и те усещаха скорошната му смърт. Когато нещастието най-сетне се стовареше върху главите ни, те щяха да се гърчат и да припадат в тръпките на отвратителен екстаз.

Преди имах основание да вярвам, че това не са духове. Понякога се чудя дали не са пътешественици във времето, които се завръщат в миналото във виртуални тела.

Както е тръгнало, варварският ни свят затъва все повече и повече в развала и бруталност. Нищо чудно потомците ни да са станали толкова жестоки и морално извратени, че да пресичат времето, за да се кефят на страданията ни в оргазмичния ритъм на кървавите бани, от които е израснала перверзната им цивилизация.

В интерес на истината много малко ни дели от тази картина и състоянието на днешните новини, които са фабрика за страхове и кървища.

Тези наши потомци сигурно ни привличат и могат да минават за едни от нас, ако пътешестват с реалните си тела. Следователно нищо чудно зловещо-втрисащите форми на бодасите, които са виртуалните им тела, да са отражение на болните им души.

Един от тримата неканени гости започна да дебне из стаята на четири крака като хищник и скочи на леглото, където зарови лице в завивките.

Като дим, отнесен от течението, друг бодак се плъзна към процепа под вратата на банята. Не знам каква работа имаше там, но със сигурност не е пускал водата в клозета.

Те не могат да минават през стени и затворени врати като блуждаещите мъртви. Нужна им е пукнатина, пролука, ключалката.

Макар че нямат маса и силата на гравитацията не би трябвало да действа върху тях, бодасите не летят. Те се изкачват и слизат по стълбищата, взимайки три-четири стъпала наведнъж, но никога не се носят във въздуха като призраците от филмите. Виждал съм ги да тичат яростно, бързи като пантери, но ограничавани от особеностите на терена. Изглежда, някои — но не всички — правила на нашия свят важат и за тях.

— Има ли проблем? — обади се Романович.

Поклатих глава и тайно му направих знак да си държи езика зад зъбите, който трябваше да е добре познат на всеки истински библиотекар.

Въпреки че хвърлях погледи към бодасите, външно си давах вид, че съм се задълбочил в морската рисунка на Джейкъб.

Досега зная само за още един човек, който можеше да вижда бодасите: едно шестгодишно англичанче. Броени минути след като ми сподели на глас за тези мрачни привидения в тяхно присъствие, то беше прегазено от един камион.

Според съдебния лекар на Пико Мундо шофьорът на камиона получил масивен инфаркт и рухнал върху волана.

Да, бе, да. А пък всяка сутрин слънцето изгрява по чиста случайност, а мракът идва с настъпването на залеза по някакво необяснимо съвпадение.

— Около минута не бяхме сами — викнах на Романович, щом стая номер четиринайсет се изпразни от бодаси.

Отворих блока на третата рисунка и се втренчих в безликата Смърт с огърлица от човешки зъби. Следващите листи бяха празни.

Джейкъб не погледна отворения скицник, който бутнах към него, и продължи да се занимава с картината си.

— Джейкъб, къде видя това нещо?

Той не ми отговори и аз се замолих да не се е отдръпнал в черупката си.

— Джейк, аз също съм го виждал. И то днес. На върха на камбанарията.

— Дойде тук. — Джейкъб си избра друг молив.

— В тази стая ли, Джейк? Кога е идвал?

— Много пъти е идвал.

— Каква работа има тук?

— Гледа Джейкъб.

— Само те гледа?

Морето започна да бушува изпод молива. Тоналността на първите щрихи, нанесени върху хартията, говореше за нетрепващи, страшни черни води.

— Защо те гледа?

— Нали знаеш.

— Вярно? Хм, май съм забравил.

— Иска да ме убие.

— Ти каза по-рано, че Небивалото иска да умреш.

— Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.

— Тази рисунка със забулената фигура — това ли е той?