— Да, но никъде в Светото писание не се споменава, че междувременно им е строшил коленете.

— Може би наистина ще умрем всички — повтори брат Алфонс.

— Не те е разтревожило заплашително обаждане. — Ръката на брат Куентин все още лежеше на рамото ми. — Може би… Да не си открил брат Тимотей? Това ли е, Од? Жив или мъртъв?

Точно сега нямах намерение да им разказвам, че съм го открил едновременно жив и мъртъв, както и че внезапно Тим се е превърнал в нещо друго.

— Не, сър, нито жив или мъртъв — отвърнах му.

— Пак ми клинчиш. — Очите на Куентин се присвиха.

— Но как ви хрумна, сър?

— Издаваш се.

— Какво?

— Всеки път, когато гледаш да изклинчиш, лявото ти око се свива в тик. Тикът ти е птиченцето, което ми издава кога се измъкваш.

Видях Бу, който весело се носеше по снежната пъртина тъкмо когато извръщах глава, за да скрия тика си от орловия взор на брат Куентин.

Зад ухиленото кучешко лице се показа Елвис, който не оставяше следи в снега. Той подскачаше като палаво хлапе и високо размахваше ръце във въздуха, както правят някои евангелисти с претенции за божие осенение, докато крещят „Алилуя!“.

Бу зави по изринатата алея и бодро препусна по ливадата. Елвис хукна подире му с ликуващ смях. Рокерът и купонясващото куче се скриха от погледа ми, без да дърпат опашката на снежния лъв и без той да ги закача.

Често ми се ще да не бях се раждал с особените си дарове на интуицията и прозрението, мечтая си тъгата, която те загнездиха в сърцето ми, да разпери криле и да отлети като птица, желая да залича спомена за всичко свръхестествено, което съм видял, и да си бъда онова, което съм си по принцип — едно обикновено момче, душа в морето от души, която плува през дните към надеждата си за благословено убежище, неприкосновено за страха и болката.

Има обаче дребни мигове на щастие, в които товарът става поносим: мигове на върховна радост, на неописуема красота, на чудо, което изпълва духа с благоговение, или в конкретния случай с всепроникваща омая, от която светът изглежда по-добро място, отколкото е; предлага ми се мимолетен изглед към Райската градина, която така глупаво сме проиграли.

Въпреки че Бу щеше да остане с мен в бъдните години, Елвис скоро щеше да ме напусне. Обаче образът на двама им — надбягващи се в луд възторг по снежния хълм — няма да се заличи, докато съм жив, а и след това.

— Синко? — в гласа на Юмрука личеше любопитство.

Осъзнах, че се усмихвам в момент, когато усмивката не е най-подходящото нещо.

— Сър, струва ми се, че Кралят най-сетне е готов да се изнесе от онова място на Лоуни Стрийт.

— Хотелът на разбитите сърца.

— А-ха. Никой не го е виждал да пее в петзвездните бардаци.

Юмрука грейна:

— Хей, супер!

— Супер — съгласих се аз.

— Колко ли ти е гот, че си разтворил райските двери за него.

— Не съм ги разтварял. Просто му показах къде е бравата и как да я завърти.

— За какво си говорите двамцата? — обади се от задната седалка брат Куентин. — Не ви хващам мисълта.

— Времето, сър. Времето е в нас и ние сме във времето. Всички ще го последваме след време.

— Кого?

— Елвис Пресли, сър.

— Предполагам, че лявото ти око ще се скъса от тикове.

— Човек предполага, Господ разполага.

— А, няма тикове — намеси се Юмрука.

Бяхме изминали две трети от пътя между новото абатство и училището, когато от фъртуната изникна една щрако-тракаща, страховито-олюляваща се, змиегънеща се изненада от кости.

Макар че брат Тимотей беше убит — какво ти убит, нещо много по-лошо — от онези твари, сърцето на Полиана15, което се гуши в гърдите ми, желае да повярва, че перпетуум мозайката, която се гърчеше пред прозореца, и преследвачът ми в сервизния тунел на охладителната кула бяха привидения — страшни, но в крайна сметка по-нереални заплахи от каубой с пушка, жена с нож и сенатор с мозък в главата.

Полиана Од горе-долу очакваше тези същества да се окажат видими само за мен и за никого другиго, а случаят с брат Тимотей — странно изключение от правилото, че неземните същности не могат да закачат земните същества.

Непосредствената реакция на братята при появяването на виещото банши16 от кости дръпна казанчето на това пожелателно обяснение и то замина в канала с мръсна вода.

Изхвръкнал от белия вихър, висок и дълъг колкото два коня, залепени един за друг, огромният калейдоскоп се пренареждаше дори тичайки по ливадата към първия джип.

В Дантевия „Ад“ сред леда и снежните мъгли на най-ниския кръг от ада окованият Сатана се явил на поета от ветровете, предизвиквани от трите му чифта криле. Падналият ангел, някога прекрасен, сега ужасен, вещаел отчаяние, гибел и зло.

Тук също: гибелта и отчаянието бяха въплътени в калция и фосфата на кокалите, а злото беше мозъкът на гръбначната кост. Замислите на чудовището си личаха по конструкцията му, по бързите му, плавни движения и всяко негово намерение беше разруха.

Нито един от братята не реагира с удивление или дори с най-обикновен страх от неизвестното на тази картина на ужаса. Всички те повярваха на очите си и без изключение възприеха съществото като изчадие адово, обзети от отвращение и ужас, омраза и праведна нетърпимост, сякаш бяха разпознали в него звяра, срещу който от незапомнени времена се бореха.

И да е имало онемели от стъписване, те бързо се оправиха, защото джипът скоро се изпълни с възклицания. Чух призиви към Исус и Светата Дева. Братята лепяха демонски етикети на страшното същество без никакво колебание и дори се чу предположение, че може би това е бащата на всички дяволи (но аз съм сигурен, че първите думи на брат Юмрука бяха Мама мия).

Родион Романович сигнализира и спря, докато белият демон минаваше пред него.

Когато Юмрука натисна спирачката, гумите поддадоха на заледения паваж, но веригите ги застопориха и ние несигурно спряхме.

Костеливите кокали отмятаха снежен прах след себе си. Съществото пресече алеята и продължи да върви, сякаш не ни виждаше. Пъртината подире му и начинът, по който снежните течения замитаха следите му, разпръснаха всякакви съмнение относно реалния му характер.

Бях сигурен, че безразличието на звяра е престорено и че той ще се завърне за нас.

— Карай! Няма какво да седим тук. Давай, давай, да се прибираме!

— Не мога да мръдна, преди той да се е отдръпнал — Юмрука посочи джипа, който блокираше пътя пред нас.

Отдясно, на юг, се издигаше стръмно възвишение, от което юберскелетът17 беше изприпкал като стоножка. Може би нямаше да затънем в дълбоките преспи, но със сигурност щяхме да се изтърколим надолу.

Зловещата светлина на мрачния ден ни разкри как снежните савани на северната ливада се увиват около фантастичната архитектура от неспокойни кокали, но това далеч не беше всичко.

Родион Романович още натискаше спирачката и червените мигачи къпеха снега в кърваво сияние.