да го завъртите. И по-полека със спирачките. — Той отиде до своя джип и отвори вратата.

Обърнах се към него, преди да седне зад волана:

— Сър, заключете се. И ако видите нещо необичайно в бурята, не спирайте, за да го разгледате по- обстойно. Дайте газ.

— Необичайно? Бихте ли ми дали пример?

— О, необичайно, ами обикновените необичайни работи. Снежен човек с три глави или някой, който може да се окаже леля Симри.

Погледът на Родион Романович можеше да обели ябълка.

Махнах му за „на добър път“ и се натъпках в джипа, натиснах дистанционното си и вратата на гаража започна да се вдига. Зад нея се показаха бледа светлина, фучащи вихри и лавинообразно трупащ се сняг.

Пред мен Родион Романович излезе от гаража, за да попадне между чуковете на вятъра и наковалнята на снежни парцали. Включих фаровете, защото изтърбушената възглавница на небето беше удавила светлината в море от пух.

Тъкмо когато искрящите лъчи пробиха сивкавата снежна завеса, Елвис се материализира до мен, сякаш го бях включил с фаровете.

Вероятно смяташе, че имам нужда от смях, защото беше с водолазния си костюм от „Както дошло, така и отишло“.

Черната неопренова качулка прилепваше плътно към главата му, покривайки косата и ушите, а челото му скриваше до веждите. Така лицето му изпъкваше със странната си чувственост, но цялостният ефект не беше добър. Елвис не приличаше на морски водолаз, а на сладка, широко ухилена кукла, която някакъв перверзник беше навлякъл в садо-мазо трико.

— Оу, бате, онзи филм! С него ти придаде ново значение на думата нелепост!

Той се изсмя беззвучно, престори се, че ме замерва с харпун, и се премени в арабската носия, с която беше в „През куп за грош“.

— Имаш право — засмях се аз. — Това е дори по-зле.

В творенето на музика Елвис е бил върхът, но във филмите си често се е изявявал като жалка пародия на себе си. Полковник Паркър, филмовият му импресарио, го е орезилил повече, отколкото Распутин е орезилил цар Николай и царица Александра.

Излязох от гаража, спрях и натиснах дистанционното. Погледнах в страничното огледало, за да съм сигурен, че вратата се е затворила докрай, готов да дам заден и да размажа всяко излязло от кошмар същество, опитващо се да се намърда вътре.

Очевидно Романович беше намерил алеята посредством логичен анализ на топографията, защото снегорините оголваха само асфалт и нищо друго. Джипът му напредваше на север-северозапад, описвайки нежна извика.

Част от изгребаният сняг се разпиляваше подире му. Нагласих снегорина така, че едва да докосва земята, и почиствах след него. Поддържах необходимата дистанция както от уважение към опита му, така и от нежелание да ме натопи пред майка си, професионалния убиец.

Свиренето на вятъра беше досущ като рученето на шотландските гайди, оплакващи десетина мъртъвци едновременно. Бесните му пориви разтърсваха джипа. Бях благодарен, че моделът, който карам, е с по- висока проходимост и масивният снегорин допълнително го заземява.

Снегът беше толкова сух, а виелицата — толкова разярена, че нищо не се залепи за предното стъкло. Не включих чистачките.

Погледът ми обгръщаше насрещното възвишение, местейки се от огледало към огледало. Очаквах да зърна поредното костеливо чудовище да дебне забавлението си във фъртуната. Белите потоци препятстваха видимостта не по-зле от пясъците си колеги в Мохаве, но строгите геометрични контури на съществата би трябвало да контрастират с този относително заоблен снежен пейзаж.

Нищо не се движеше освен джиповете и довяваното от вихъра. Дърветата покрай алеята, борове и ели, така се превиваха под тежестта на снега, че цялото им опълчване срещу халата се изчерпваше с немощно олюляване на клоните.

На седалката до мен Елвис се беше трансформирал в блондин с практични гумени ботуши, широки в бедрата джинси и карирана риза — костюмът му от „Целуни братовчедките“. В този филм Елвис играеше две роли: тъмнокос офицер от военновъздушните сили и жълтокос селянин от планините на Юта.

— В реалния живот човек не се натъква на много руси селяни от затънтените планини — измъдрих аз. — Особено на екземпляри с перфектни зъби, черни вежди и коси като тупирано вълнено руно.

Той изви устни, за да покаже уж обратната си захапка и се озвери страшно, за да придаде на ролята по-голям драматизъм. Засмях се:

— Синко, май напоследък си се променил. Никога не си можел лесно да се присмиваш на неуспехите си.

За момент Елвис си придаде вид, че обмисля думите ми, и ме посочи.

— Какво?

Той се ухили и кимна.

— Намираш ме за странен?

Той отново кимна и поклати отрицателно глава, сякаш казваше, че съм странен, но не това има предвид. Изражението му стана сериозно и той първо посочи мен, после себе си.

Бях поласкан, ако искаше да каже това, което си мислех.

— А мен Сторми ме научи да се присмивам на собствената си глупост.

Той огледа русата си грива в огледалото за обратно виждане, поклати глава и отново се изсмя безмълвно.

— Присмивайки се над себе си, добиваш перспектива. Тогава осъзнаваш допуснатите грешки и доколкото не си наранил друг — е, лесно можеш да си ги простиш.

Той помисли върху това и вдигна палец в знак на съгласие.

— Знаеш ли какво? На всеки, който се озове от Другата страна, внезапно му се отварят очите, ако не е бил там преди, за хилядите му глупави проявления в този свят. Затова онези оттам ни разбират по-добре, отколкото сами се разбираме — опрощават собствената ни глупост.

Елвис знаеше накъде бия: че обичната му майка ще го посрещне с радостен смях и отворени обятия, а не с разочарование, и определено не със смях. Очите му се напълниха със сълзи.

— Само и помисли.

Той прехапа долната си устна и кимна.

С периферното си зрения мярнах някакво мимолетно присъствие в бушуващата стихия. Сърцето ми подскочи и завих към движението, но се оказа, че е Бу.

Той едва ли не се пързаляше на кънки по хълма. С невъздържаната си кучешка радост Бу се наслаждаваше на великолепния зимен спектакъл, без да усеща безпокойството, притаено в него, и без да внася собствен елемент на безпокойство в пейзажа; бяло куче в надпревара с белия сняг.

След като заобиколихме църквата, продължихме към входа на отделението за гости, където братята трябваше да ни чакат.

От коафиран селянин Елвис се беше преобразил в лекар. Носеше бяла манта и на врата му висеше стетоскоп.

— Хей, сетих се! Участвал си във филм за монахини. Играл си доктор. „Смяна на униформата“. Мери Тайлър Мур беше монахинята. Не е безсмъртно кино, може би дори не е с качествата на многотомната поредица „Ту сме заедно — ту не сме“ с Бен Афлек и Дженифър Лопес, но не е и върхът на тъпотията.

Той притисна ръка към сърцето си, за да подскаже ускореното му биене.

— Обичал си Мери Тайлър Мур? — Продължих чак когато Елвис кимна: — Всички са обичали Мели Тайлър Мур. Но в реалния живот сте били само приятели, нали?

Той кимна. Само приятели. Отново потупа сърцето си. Приятели, ама я е обичал.