риба — обичайното меню в петък вечер. Прекрасно е, че някой на етажа имаше апетит. Във всеки случай изключено бе да се води подобен разговор в присъствието на Нейт; тази провинциална мишка и мой съсед по неволя смяташе, че се е представил доста добре на колоквиумите — само петици и шестици. Не че щеше да каже нещо, ако беше свидетел на нашия разговор, но щеше да ни изгледа така, сякаш нямаме капка здрав разум. Щеше да реши, че макар и да не сме виновни, сме морално слаби.

— И аз — побързах да го подкрепя, но в този миг от другия край на коридора долетя ужасяващ стон — «Ааааааа… мамка му!» — който моментално разгадахме: тъкмо пробутаха Кучката на някого. Спогледахме се. За Скип не съм сигурен (макар да бе най-добрият ми приятел в университета), но аз продължавах да смятам, че още има пък и защо не? Винаги съм имал време в излишък

Скип се подсмихна. И аз се подсмихнах. Скип се разхили. Аз веднага взех да му пригласям.

— Майната му, какво толкова — рече той.

— Само тази вечер — допълних. — Утре отиваме заедно в библиотеката.

— И засядаме над книгите.

— Цял ден. Обаче сега…

— Отиваме да гоним Кучката. — Скип стана.

Така и направихме. И не бяхме единствените. Това не е никакво оправдание де, знам — просто разправям какво се случи.

На другия ден бях сутрешна смяна с Каръл и докато стояхме на конвейера, тя изведнъж изтърси:

— Чувам, че във вашия блок се вихри някаква бясна игра на карти. Вярно ли е?

— Май да.

Тя ме погледна през рамо и се усмихна… с онази усмивка, която винаги си представям, като се сетя за Каръл. И до ден-днешен.

— Хартс, а? Гоните Кучката?

— Хартс. Гоним Кучката.

— Чувам, че някои момчета направо са си сложили главата в торбата и са го закъсали с бележките.

— Абе май си права. — По конвейера не се задаваше нищо, нямаше пукнат поднос. Забелязал съм, че винаги когато ти трябва малко олелия, цари пълно затишие.

— А ти как си с бележките? Не че ми е работа, просто искам…

— Да бе, да, информация. Аз съм добре. Освен това съм решил повече да не играя.

Тя пак се усмихна с онази усмивка — естествено, че още си я спомням — на мое място и вие щяхте да си я спомняте. Трапчинките, леко извитата долна устна, която знаеше такива чудни неща за целувките, игривите сини очи. В онези времена…

В онези времена момичетата въобще не знаеха какво става в мъжките общежития отвъд фоайето… както и обратното, разбира се. И все пак имам усещането, че през октомври и ноември 1966 година Каръл виждаше много неща, много повече, отколкото аз самият. Разбира се, не беше луда — тогава все още не. Виетнамската война се превърна в лудост в нейна лудост. Както и в моя. Както и на Скип. И на Нейт. Хартс беше нищо, повярвайте ми, просто лек земен трус, който затръшва вратите, разклаща чашите на поличките и ги кара да звънят. Убийственото земетресение — апокалиптичният трус — тепърва предстоеше.

Бари Марго и Брад Уидърспуун се бяха абонирали за местния вестник «Новини» от Дери и до вечерта вестниците им успяваха да обиколят целия трети етаж — намирахме остатъците в читалнята, като се събирахме за вечерната игра на карти — страниците бяха разкъсани и разбъркани, а в кръстословицата се различаваха поне три-четири почерка. Снимките на Линдън Джонсън, Рамзи Кларк и Мартин Лутър Кинг вече бяха разкрасени с мастилени мустаци (някой, така и не разбрах кой, неизменно слагаше огромни завити рога на вицепрезидента Хъмфри, а отдолу с дребни печатни букви изписваше ХУБЕРТ ДЯВОЛА). «Новините» бяха за войната и представяха всекидневните бойни събития във възможно най-добрата им светлина, а новините за антивоенните протести изтикваха на възможно най-забутаното място… чак след календара на общинските прояви.

Но с всеки изминат ден все по-често се улавяхме, че Докато някой бърка и раздава картите, вместо да обсъждаме филми, момичета или лекции, говорим за Виетнам, колкото и добри да бяха новините, колкото и много да бяха жертвите от виетнамска страна, все се намираше по някоя снимка на изтерзани американски войници след атака или на разплакани виетнамчета на фона на опожареното им село. Все се промъкваше по някоя тревожна подробност, обикновено потулена към края на «смъртната хроника», както я наричаше Скип — като онази история за децата, които загинаха, като нападнахме патрулните катери в Делтата.

Нейт, естествено, не играеше карти. Нито пък обсъждаше плюсовете и минусите на войната — съмнявам се дали знаеше, не че аз знаех, че Виетнам е бил някога френско владение, или пък какво е станало с мосютата, които са извадили лошия късмет да се сварят в крепостния град Диен Биен Фу през 1954, да не говорим пък за онези, на които може би вече им е било хрумнало, че е крайно време президентът Дием да се преселва в безкрайните небесни оризища, че да може Нгуен Као Ки и генералите да вземат властта. Нейт си знаеше, че няма лични сметки за уреждане с ония в Конг, както и че в близко бъдеще няма да дойдат в Марс Хил или Преск Айл.

— Абе, кретен, въобще ли не си ли чувал за теорията на доминото? — запита го един следобед дребен веселяк първокурсник на име Никълъс Праути.

Моят съквартирант вече много рядко се завърташе в читалнята на третия етаж, отдавайки предпочитанията си на далеч по-тихата читалня на втория етаж, но този ден се беше отбил за малко.

Нейт изгледа Ник Праути — син на ловец на раци и възторжен последовател на Рони Маленфант — и въздъхна.

— Когато плочките се подредят, излизам от стаята. Мисля, че е много скучна игра. Това е моята теория на доминото. — И ме стрелна с поглед. Аз извърнах очи възможно най-светкавично, но не успях да се скрия от посланието: и не мога да разбера на тебе какво ти става? После се повлече с пухкавите си пантофи към стая № 302 да поучи още малко — с други думи, отново да поеме предначертания курс от подготвителните курсове към истинската стоматология.

Райли, твоят съквартирант е пълен идиот, знаеш ли? отбеляза Рони. Беше захапал цигара. Драсна кибритената клечка с една ръка, стар негов трик — студентите, които са твърде грозни и груби, за да правят впечатление на момичетата, владеят какви ли не трикове — и си запали.

«Не, мойто момче — мислено отвърнах аз, — Нейт си е добре. Пълните идиоти сме ние.» За миг изпитах истинско отчаяние. В този миг си дадох сметка, че съм затънал в ужасна каша и нямам никаква представа как ще се измъквам от нея. Усетих, че Скип ме гледа, и ми се стори, че ако метна картите в лицето на Рони, стана и си изляза, той ще ме последва. Най-вероятно с огромно облекчение. Но усещането премина. Също толкова бързо, колкото се бе появило.

— Нейт си е добре — отвърнах. — Просто е малко шантав, това е.

— Малко шантав комунист — уточни Хю Бренан. По-големият му брат беше във Флота и наскоро изпратил известие, че се намира в Китайско море. Хю не можеше да понася пацифистите. Като републиканец-голдуотърианец и аз трябваше да съм на същото мнение, но Нейт бе започнал да ми влиза под кожата. Разполагах с какви ли не готови фрази, но не можех да изтъкна никакви реални аргументи в полза на войната… нито пък имах време да съчиня някакви. Не можех да си науча по социология, камо ли да седна да се занимавам с външната политика на Америка.

Почти съм сигурен, че точно същата вечер се обадих на Ан-Мари Суси. Телефонната кабина срещу читалнята беше свободна, имах цял джоб монети от последните си победи във войната на хартс и в миг ми хрумна, че подходящият момент най-сетне е дошъл. Избрах номера по памет (макар че малко се замислих над последните четири цифри — дали беше 8146 или 8164?) и като чух гласа на телефонистката, пуснах три монети по двайсет и пет цента.

Изчаках едно позвъняване, след което треснах слушалката и бързо си прибрах монетите, които апаратът изплю.