Ден-два след това — малко преди Хелоуин — Нейт се сдоби с плоча на някакъв тип, за когото почти не бях чувал: Фил Окс25. И този пееше кънтри, ама не беше от ония, дето дрънкат на банджото до безсъзнание и дето се появяваха навремето по фолклорните фестивали. Обложката, на която бе изтипосан дрипав уличен музикант, седнал на някакъв тротоар в Ню Йорк Сити, хич не се връзваше с другите плочи на Нейт — Дийн Мартин в смокинг, на вид леко пийнал; Мич Милър с комерсиалната си усмивка; Даян Рийни с моряшката си блуза и нахалната матроска шапка. Плочата на Окс се наричаше «Няма повече да марширувам»; дните се скъсяваха и времето застудяваше, а Нейт я въртеше все по-често и по-често. И аз почнах да си я пускам, а той като че ли нямаше нищо против.

В гласа на Окс се таеше някакъв объркан гняв. Подозирам, че ми е допадал, защото и аз самият се чувствах доста объркан. Малко напомняше на Дилън, но не се изразяваше толкова сложно и показваше гнева си по-ясно. Най-хубавата песен в албума — и най-тревожната — беше едноименната песен от заглавието. В нея Окс не просто намекваше, а директно заявяваше, че войната не си струва, че никоя война не си струва. Дори когато си струва, пак не си струва. Тази идея, съчетана с образа на хилядите и десетките хиляди млади хора, които отказваха да подкрепят Линдън Джонсън и натрапчивата му мания за война, въздействаше на въображението ми по начин, нямащ нищо общо нито с историята, нито с политиката, нито с разумните аргументи. «Убил съм сигурно милиони и пак ме викат да замина, но няма повече да марширувам» — носеше се гласът на Окс от говорителчето на скъпарския малък грамофон на Нейт. С други думи, стига вече. Стига сте слушали, стига сте правили каквото ви казват, стига сте играли по тяхната свирка. Те я свирят отдавна, а сега Кучката гони вас.

И може би за да покажеш, че сериозно вярваш в тези неща, търсиш някакъв символ на своята съпротива — нещо, което отначало ще учуди останалите, а после може би и те ще се закичат с него. Ден- два след Хелоуин Нейт Хопънстанд ни показа кой щеше да е този символ. Откритието започна с един от онези смачкани вестници, захвърлени в читалнята на третия етаж.

— Майка му стара, я вижте тука! — възкликна Били Марчант.

Тъкмо бяха свършили играта, Харви Туилър бъркаше картите, Лени Дориа смяташе резултата, а Били се възползваше от предоставилата му се възможност набързо да прегледна местните новини. Кърби Маклендън — небръснат и непрестанно разтърсван от тикове, вече на път да се запознае с детския аспирин, за който споменах — надникна през рамото му.

Били се отдръпна от него и размаха ръка пред носа си.

— Господи, Кърб, кога си се къпал за последен път? На Деня на Колумб26? Или на Четвърти юли?

Кърби не обърна никакво внимание на тази забележка.

— Я да видя. Еба си, това е Хръц-Хръц!

Сразен от мисълта, че Стоук се е прочул във вестника. Рони Маленфант скочи толкова рязко, че прекатури стола. Снимка на студенти в «Новините» (с изключение на спортната страница, разбира се) се появяваше само когато яко я бяха загазили. Около Кърби се насъбраха още хора, включително Скип и аз. Младежът на снимката наистина беше Стоукли Джоунс III, в това нямаше никакво съмнение, при това не беше сам. Другите стояха по-назад и лицата им почти се губеха на размазаната вестникарска снимка, но не съвсем…

— Боже, това май е Нейт — изтърси Скип. Беше доста развеселен и същевременно изненадан.

— А това тук, точно над него, е Каръл Джърбър — едва съумях да изрека със странно променен глас. Това яке с надпис «Харуичка гимназия» на гърба ми беше добре познато, както и русата конска опашка, която се спускаше над яката, както и избелелите джинси. Да не говорим за лицето. Макар и полуизвърнато и засенчено от плакат «САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ!», не можех да не го позная. — Моето гадже. — За пръв път чух устата си да изрича думата «гадже» по адрес на Каръл, макар че поне от няколко седмици си мислех за нея именно по този начин.

«ПОЛИЦИЯТА РАЗПРЪСВА ПРОТЕСТИРАЩИ СРЕЩУ ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА МОБИЛИЗАЦИЯ», пишеше под снимката. Не се цитираха имена. Според статията десетина студенти от Мейнския университет се събрали пред сградата на Федералната управа в центъра на Дери. В продължение на един час протестирали пред входа на наборната комисия, пели песни и скандирали лозунги, някои от тях неприлични. Наложило се да бъде извикана полиция и отначало не били предприети никакви действия, но изведнъж в отговор на първата се образувала втора демонстрация — участниците били предимно строители в обедна почивка. Те на свой ред заскандирали лозунги и макар че в «Новините» не се уточняваше дали са били неприлични или не, можех да си представя как са вина нашите да си вървят в Русия и къде да си заврат плакатите, като свършат да ги използват, плюс точни инструкции къде се намира най-близката бръснарница.

Когато демонстрантите на свой ред се разкрещели на работниците, които пък взели да ги замерят с плодове, полицията най-сетне се намесила. Под предлог, че нямали разрешение (ченгетата от Дери очевидно не бяха и чували за правото на американците да се събират мирно), обградили децата и ги закарали в полицейското управление на Уичам Стрийт, Където направо ги освободили да си вървят. Според цитираното изказване на някакъв полицай: «Просто искахме да ги измъкнем от неприятната СИТУАЦИЯ. Ако се върнат, значи са по-глупави, отколкото изглеждат.»

Снимката не се различаваше много от онези по време на мирния протест в «Ийст Анекс» срещу «Коулман Кемикалс». Полицаите отвеждат протестантите, а строителите (след година щеше да излезе мода да носят американски флагчета на каските си) злорадстват, доволно се хилят и размахват юмруци. Обективът бе уловил едно ченге, застинало посягайки към Каръл — а Нейт, който стоеше точно зад нея, сякаш въобще не представляваше интерес за блюстителите на реда. Други двама бяха заградили Стоук Джоунс от двете му страни — той беше с гръб към обектива, но патериците недвусмислено го издаваха. И ако това не е достатъчно доказателство за самоличността му, саморъчно изрисуваното пилешко краче на гърба му се виждаше съвсем ясно.

— Глей го, тъпака! — изграчи Рони (Рони, който изкара Двойки на два от последните четири колоквиума, имаше нахалството да нарича всички «тъпаци»). — Няма ли си друга работа!

Скип не му обърна никакво внимание. Нито пък аз. Дрънканиците на Рони вече не ни правеха никакво впечатление. Бяхме омагьосани при вида на Каръл… и Нейт Хопънстанд на заден план, който гледаше как отвеждат демонстрантите. Нейт беше както винаги спретнат, с блуза с надпис «Айви Лийг» и джинси с маншети и ръб — Нейт застанал точно до строителите, които злорадо размахваха юмруци, но не му обръщаха абсолютно никакво внимание. И ченгетата не му обръщаха абсолютно никакво внимание. Никой от тях не знаеше, че моят съквартирант наскоро бе станал поклонник на бунтарски настроения господин Фил Окс.

Незабелязано се промъкнах до телефонната кабина и позвъних в общежитието «Франклин», втори етаж. Вдигна някакво момиче от читалнята и като попитах за Каръл, ми обясни, че била отишла в библиотеката да учи с Либи Секстън.

— Пит ли се обажда?

— А-ха.

— Оставила е бележка за теб на стъклото. — Тази практика беше много популярна по онова време. — Пише, че ще ти се обади по-късно.

— Добре. Благодаря.

Скип ме чакаше навън и нетърпеливо ми правеше знаци да побързам. Тръгнахме да видим Нейт, макар да знаехме, че местата ни на масите за игра веднага ще бъдат заети. В конкретния случай обаче любопитството надделя над картоиграческата мания.

Нейт не се развълнува много-много, като му показахме вестника и го заразпитвахме за вчерашната демонстрация, но той и без друго рядко показваше признаци на емоция. Във всеки случай усетих, че е нещастен, може би дори потиснат. Не можех да проумея защо — нали в крайна сметка всичко бе завършило благополучно, всички бяха на свобода, а във вестника не се споменаваха никакви имена.

Тъкмо бях стигнал да извода, че сигурно си въобразявам и преувеличавам обичайната му мълчаливост,