— А това е D.

— N — D — повтори Скип. — И какво значи това?

— Съкращение от «ядрено разоръжаване»29. Символът е измислен през петдесетте години от Бъртранд Ръсел. — Той нарисува знака на гърба на тетрадката си: L. — И го е кръстил «Знака на мира».

— Маниашко — коментира Скип. Нейт се ухили и изтри очи.

— И аз така смятам. Много е свежо.

Поставих игличката в браздата на грамофонната плоча и се заслушахме във Фил Окс. Или взехме да се кефим, както казвахме едно време в Атлантида.

Читалнята в средата на «Чембърлейн» III се бе превърнала в нещо като Юпитер за мен — зловеща планета с огромна притегателна мощ. Но тази вечер устоях на изкушението и вместо това се вмъкнах в телефонната кабина и отново позвъних във «Франклин». Този път намерих Каръл.

— Всичко е наред — каза тя и се позасмя. — Нищо ми няма. Едното ченге дори ме нарече «млада дама». Представяш ли си, Пит!

Исках да попитам: «А тоя Джилман колко загриженост проявява към тебе?», но макар и едва на осемнайсет, вече знаех, че не се прави така.

— Трябваше да ми се обадиш. Може би и аз щях да дойда с теб. Щяхме да вземем моята кола.

Каръл се засмя — смехът й беше очарователен, но доста ме обърка.

— Какво?

— Казвам да бяхме отишли на антивоенна демонстрация със старо комби с лепенката от предизборната кампания на Голдуотър на бронята.

Струва ми се, че това вече си беше смешно.

— Мислех, че си имаш друга работа.

— Това пък какво значи?

Все едно не знаех. През стъклото на телефонната кабина и вътрешния прозорец на читалнята виждах съквартирантите си как играят карти, обвити в цигарен дим. И макар вратите да бяха затворени, пронизителните писъци на Рони се чуваха чак тук. Гоним Кучката, момчета, шершеваме la мръсницата noire, ей-сегичка ще ни падне.

— Ами да учиш или да играеш хартс. Да учиш, надявам се. Едно момиче от нашия етаж излиза с Лени Дориа… тоест излизаше преди, когато той още имаше време да излиза. Тя я нарича «адската игра на карти». Дразня ли те вече с тия назидания?

— Не — отвърнах аз, макар да не можех да определя дали ме дразни ли не. Може би пък имах нужда някой да ми се поскара. — Каръл, добре ли си?

Последва дълга пауза.

— А-ха. Естествено, че съм добре.

— А онези строители, които…

— Само дрънкаха. Сериозно, не се тревожи.

Но не ми се струваше добре… пък и тоя Джордж Джилман ме тревожеше. Той събуждаше у мен тревоги, доста по-различни от онези по повод на Съли, гаджето й.

— Ти участваш ли в този комитет, дето Нейт ми каза за него? Нещо като Комитет за съпротива май беше?

— Не. Поне засега. Джордж ме покани да се включа. Той е едно момче от потока по точни науки. Джордж Джилман. Познаваш ли го?

— Чувал съм за него. — Стисках телефонната слушалка с всички сили, сякаш бях залепнал за нея.

— Той ми каза за демонстрацията. Отидохме заедно с него и с още някакви хора. Аз… — Тя млъкна и изведнъж изтърси, с най-искрено любопитство: — Ама ти да не ревнуваш от него?

— Е — отвърнах внимателно, — все пак е прекарал цял следобед с теб. Мисля, че ревнувам от това.

— Недей. Той има мозък в главата, при това адски много, обаче никога не се реши и има разкошни огромни сини очи, които никога не те гледат направо. Бръсне се редовно, но все не успява да се избръсне като хората. Въобще не е той основното.

— А кое тогава?

— Искаш ли да се видим? Ще ти покажа нещо. Няма да се бавим дълго. Но може би така ще ми е по- лесно да ти обясня… — Гласът й потрепери и в миг проумях, че всеки миг ще се разплаче.

— Ама какво става?

— Искаш да кажеш, освен дето баща ми сигурно няма Да ме пусне да вляза в къщата, като ме види във вестника? Бас държа, че веднага ще смени ключалките. Ако вече не ги е сменил, разбира се.

Сетих за Нейт, който се страхуваше да не би майка му да види снимка, на която го арестуват. На мама доброто послушно студентче прибрано в полицейското, понеже протестирало пред федералната управа без разрешение Ах, какъв срам, какъв срам! А бащата на Каръл? Не беше съвсем същото, но почти. В крайна сметка баща й си беше наше момче, което викнало на кораб «стой!» и отишло във Флота.

— Може да не я забележи. Пък дори да я види, в статията не се споменаваха имена.

— А снимката? — Изрече го търпеливо, сякаш говореше с кръгъл глупак, който не е виновен, че не разбира. — Не видя ли снимката?

Мислех да й кажа, че лицето й е извърнато и остава в сянка. После се сетих за якето с огромния надпис «ХАРУИЧКА ГИМНАЗИЯ», който буквално грееше на гърба. Пък и той й беше баща, за Бога! Колкото и да е извърната, все ще я познае.

— Може да не й обърне внимание — вяло отвърнах. — Дамарискота е чак на другия край на щата.

— Ти така ли искаш да живееш, Пит? — Стараеше се да ми отговаря възпитано, но търпението й вече се изчерпваше. — Да правиш разни работи, а после да се надяваш, че хората няма да забележат?

— Не. — Но можех ли да й се ядосам, като се има предвид, че Ан-Мари Суси и хабер си няма за съществуването на Каръл Джърбър? Не мисля. С Каръл не бяхме тръгнали да се женим, но въпросът не е в женитбата. — Не, Каръл, не искам, но… все пак няма нужда сама да му тикаш проклетия вестник в носа, нали?

Тя се засмя. Този път смехът й изобщо не беше толкова весел, но по-добре да се засмее с тъга, отколкото въобще да не се засмее.

— Няма да ми се наложи. Той сам ще го види. Той си е такъв. Но аз непременно трябваше да отида. Пит. Освен това сигурно ще се запиша в комитета, въпреки че Джордж Джилман има вид на хлапак, когото са спипали да си яде сополите, а Хари Свидровски има най-лошия дъх в целия свят. Защото… работата е там, че… разбираш ли… — Изведнъж изстреля в ухото ми ядна въздишка, с която сякаш искаше да ми каже: „Не мога да ти обясня.“ — Слушай, нали се сещаш къде ходим да пушим в почивките?

— В „Холиок“ ли?

— Естествено, при кофите за смет.

— Ще те чакам там. След петнайсет минути. Става ли?

— Да.

— Имам адски много за учене и няма да мога да стоя дълго, но… просто…

— Ще те чакам там.

Окачих слушалката и излязох от кабината. Ашли Райс стоеше на вратата на читалнята, пушеше и описваше кръгове по пода с крак. Заключих, че има пауза между две игри. Лицето му бе твърде бледо, наболата брада чернееше на лицето му като нарисувана с молив, а ризата му не беше просто мръсна — имаше вид на дреха, която не е сваляна със седмици. В широко облещените му очи гореше напрегнат поглед, който сякаш казваше: „Внимание! Високо напрежение!“ и който впоследствие свързвах с пристрастените поклонници на кокаина. Но именно това представляваше тази игра за нас — наркотик. Макар и не като онези, които те превръщат в парцал.

— Какво става, Пит? — рече Ашли. — Да изиграем една-две игрички?