първия етаж. Момчето пуснало някаква безобидна шегичка — Брад после сам си призна, че била безобидна — но Брад, който от четири едни игри три пъти отнесъл дамата пика и искал да разкваси пресъхналото си от цигарения дим гърло с една кола от автомата на първия етаж, хич не бил в настроение за шеги. Обърнал се, запратил неотворената кутия в най-близкото кошче за боклук и се хвърлил да налага младежа. Счупил му очилата, разклатил му един зъб. И така Брад Уидърспун, човек инак не по-опасен от циклостила в библиотеката, бе първият от нас, който бе подложен на дисциплинарно наблюдение.

Канех се да се обадя на Ан-Мари и да й кажа, че съм срещнал едно момиче и излизам с него, но на фона на всичко останало тази задача ми се струваше неимоверно тежка… щеше да ми коства огромно усилие на волята. Вместо това предпочетох да се надявам, че тя ще ми пише писмо, в което ми казва, че вече е време да започнем да излизаме с други хора. Да, ама тя ми писа колко й е мъчно за мен и как ми е приготвила «нещо специално» за Коледа. Което най-вероятно означаваше пуловер с коледен елен. Ан-Мари беше майсторка на пуловерите с елени (както и на бавните, галещи чекии). Пращаше ми и своя снимка, на която беше с къса пола. Като я погледнах, вместо да се възбудя, се почувствах уморен, виновен и измамен. Каръл също ме караше да се чувствам измамен. Аз просто исках да се понатискаме, а не да си променям целия шибан живот. Или пък нейния, да му се не види. Но вярно, харесваше ми. Много. Тази усмивка, и тази духовитост. «Обещаващо е — бе казала, — обменяме информация като луди.» След около седмица на връщане от стола, където бяхме заедно на обедната смяна на конвейера, срещнах Франк Стюарт, който умряло се влачеше по коридора с куфар в ръка. Франк бе от Западен Мейн, от едно от онези градчета, които всъщност си бяха жива гора, и имаше толкова силен акцент, че с нож да го разрежеш. Не го биваше много на хартс, обикновено го докарваше втори или трети с малка разлика от губещия играч, но инак беше ужасно точен тип. Винаги се усмихваше… поне допреди онзи следобед, когато го срещнах на стълбището с огромния куфар.

— Франк, в друга стая ли се местиш? — попитах, макар че се досещах какво става, като го гледах такъв сериозен пребледнял, с наведена глава.

— Ами, не — заминавам си. Получих писмо от мама. Отворило се място за иконом в един от големите езерни курорти по нашия край. И аз се навих. Тука и без това само си губя времето.

— Ами, не го губиш! — Бях малко стреснат. — За Бога Франки, тук получаваш висше образование.

— Да, ама не, там е работата. — Коридорът беше мрачен и тънеше в сенки — навън валеше. И все пак ми се стори, че Франки поруменя. Мисля, че се срамуваше. Подозирам, че именно заради това бе решил да си тръгне насред седмицата, когато общежитието беше най-пусто. — Само играя карти. При това не много добре. А и съм зле по всички предмети.

— Не може да си чак толкова зле! Сега е едва двайсет и пети октомври!

— Знам. Ама аз не съм толкова умен. И в училище не бях от най-схватливите. Мен ми трябва да си седна на задника и да се задълбая като с шило за лед. Ама не съм пробил дупката, а нали знаеш — като няма дупка в леда, няма и риба. Та затова си отивам, Пит. Мисля сам да напусна, преди да ме изхвърлят през януари.

И се помъкна надолу по стълбите, стиснал грамадния куфар за страничните дръжки. Бялата му риза призрачно плуваше в полумрака и като минаваше покрай окъпания в дъжда прозорец, късо остриганият му перчем блесна като злато.

Щом стигна на долния етаж и стъпките му заотекваха в празната сграда, хукнах след него и завиках:

— Франки! Ей, Франки!

Стъпките спряха. В мрака виждах извърнатото му нагоре кръгло лице и беглите очертания на куфара.

— Франк, ами казармата? Ако не следваш, ще те вземат войник!

Последва дълга пауза, сякаш мислеше какво да ми отговори. Така и не дочаках да го изрече с думи. Отвърна ми със стъпките си. Те отново отекнаха по стълбите. Повече не го видях.

Помня, че изплашен стоях на стълбите и си казвах: И с мен може да стане така… и може би вече става така. После пропъдих тази мисъл.

Реших, че срещата с Франк, помъкнал куфара си, е нещо като предупреждение, в което ще се вслушам. Мога да се оправя. Досега се носех по инерция, но вече е крайно време да включа моторите. Но от дъното на коридора долитаха радостните крясъци на Рони, че гони Кучката, което означаваше, че мръсницата тъкмо е изскочила наяве, и аз реших, че е най-добре да сложа началото довечера. Тогава ще имам достатъчно време отново да запаля прословутите мотори. А следобед ще изиграя последната игра на хартс. Последните две игри. Или четирийсет.

Много години по-късно си дадох сметка за ключовата част от последния си разговор с Франк Стюарт. Аз му казах, че не може да е чак толкова зле, а той ми отговори, че не бил толкова умен и това било причината. Но не бяхме прави. Оказа, че наистина е възможно за кратко време напълно да излезеш от релси, при това може да се случи не само на по-бавните студенти, но и на отличници като мен, Скип и Марк Ст. Пиер. Дълбоко в себе си сме таяли мисълта, че можем да се размотаваме, след това изведнъж да наваксаме, после пак да се размотаваме, пак да форсираме, както бяхме правили години наред в позаспалите провинциални гимназии в родните си градове. Но както изтъкна и Милото Диърборн, тук не сме в гимназията.

Както вече ви казах, от трийсет и двама първокурсници на нашия етаж в «Чембърлейн» (общо трийсет и трима души, ако броим и Милото… но той изобщо не се поддаваше на очарованието на хартс), които бяха записали зимния семестър, за летния останаха само петнайсет. Това обаче изобщо не означава, че деветнайсетте, които напуснаха, бяха все тъпанари — ни най-малко. В действителност най-умните момчета от «Чембърлейн» III през есента на 1966 може би бяха именно онези, които се преместиха преди изключването да се превърне в реална опасност. През първата седмица на ноември Стив Ог и Джак Фрейди, които живееха в края на коридора от нашата страна, се преместиха в «Чадбърн», като във формулярите под причина посочиха «разсейване». Когато служителят по настаняването ги попитал какво имат предвид, те обяснили, че не било нищо особено — редовните разговори по цяла нощ, мамби с паста за зъби, обтегнати отношения с неколцина съседи. Като поразмислили, добавили, че може би малко прекаляват с играта на карти в читалнята. Били чували, че в «Чад» е по-спокойно — един от няколкото «зубърски» блока.

Двете момчета очаквали, че ще им бъде зададен подобен въпрос и предварително обмислили и репетирали отговора изключително внимателно, сякаш подготвяли доклад за упражнение. Нито Стив, нито Джак искали играта на хартс да бъде насилствено прекратена, тъй като това можело да им навлече недоволството на хора, които смятат, че всеки трябва да си гледа своята работа. Просто искаха на всяка цена да се махнат от «Чембърлейн» III, докато все още можеха да спасят стипендиите си.

Слабите контролни и лошите домашни обаче не бяха нищо особено. Втората серия колоквиуми беше истинска катастрофа. Аз изкарах шест минус на съчинението по английски, което писахме в час, и три минус по история на Европа, но на тестовете по социология и по геология ми писаха двойки — по социология за малко щях да хвана три, но по геология не знаех абсолютно нищо. Скип получи двойки по антропология, по история на колониите и по социология. По висша математика върза три (но и там картинката никак не била розова, както ми обясни), а на съчинението по английски изкара петица. Единодушно стигнахме до извода, че животът щеше да е сто пъти по-лесен, ако имахме само класни упражнения и трябваше да пишем теми, естествено далеч от читалнята на третия етаж. С други думи, мечтаехме си за гимназията, без изобщо да си даваме сметка за това.

— А не, стига толкова — заяви въпросната петъчна вечер Скип. — Виж, Питър, аз се предавам. Въобще не ми дреме нито за скапаното висше образование, нито за тъпата диплома, дето ще си я провеся над камината, но направо ще почина, ако трябва да вися на боулинга в Декстър с ония тъпаци, докато ме приберат в казармата.

Беше седнал на леглото на Нейт, а в това време съквартирантът ми беше в Двореца в равнините да яде