за Каръл.

След малко тя се съвзе, ухили ми се и извади цигарите от джоба на джинсите си. Тогава пушехме много. Всички. В онези години дори можеше да се пуши в чакалнята в болницата. Като казах на дъщеря си, направо не ми повярва.

Аз извадих своя пакет и запалихме по цигара. Беше красив миг, двамата се гледахме над пламъка на зипото. Не чак като целувка, но пак беше хубаво. Отново ме изпълни същата лекота и усещането, че се откъсвам от земята. Понякога хоризонтът се разширява и се изпълва с надежда. Понякога ти се струва, че можеш да видиш какво става зад ъгъла — и наистина можеш. Такива моменти са хубави. Затворих капачето на запалката и с димящи цигари в ръка продължихме към киното, доближавайки се, но без да се докосваме.

— Колко си богат? Имаш ли достатъчно пари да избягаш в Калифорния?

— Девет долара.

Тя се засмя и ме улови за ръка.

— Значи е среща. Може да ми купиш и пуканки.

— Добре. Има ли значение кой е първият филм?

— Боги си е Боги — поклати глава тя.

— Права си — съгласих се аз с тайната надежда прожекцията да започне с „Малтийският сокол“.

Както и стана. По средата на филма, тъкмо когато Питър Лор16 обърна играта и се нахвърли с пистолет върху Боги, който пък любезно и развеселено го наблюдаваше с недоумение, погледнах Каръл. И тя ме гледаше. Наведох се и целунах устните й с дъх на масло и пуканки под черно-белия лунен екран на вдъхновения дебютен филм на Джон Хюстън. Устните й бяха сладки и сговорчиви. Лекичко се отдръпнах. Тя продължаваше да ме гледа. Онази лека усмивка отново играеше на устните й. Предложи ми пуканки, аз й предложих бонбони, после доизгледахме филма.

На връщане към студентския комплекс „Чембърлейн“-„Кинг“-„Франклин“, почти без да се замислям, я хванах за ръка. Преплетохме пръсти, но ми се стори, че вече долавях резервираност.

— Ще се върнеш ли за „Метежът на «Кейн»“? Можеш пак влезеш, стига да си пазиш отрязъка от билета. Иначе ще ти дам моя.

— Не, трябва да уча по геология.

— Вместо това обаче цяла нощ ще играеш карти, хващам се на бас.

— Не мога да си го позволя.

И не се шегувах — наистина исках да се прибера да уча. Съвсем сериозно.

— „Самотни битки“ или „Животът на стипендианта“. Сърцераздирателен роман от Чарлз Дикенс. Направо ти се доплаква, когато горкият Питър Райли скача в реката, след като открива, че губи стипендията си.

Засмях се. Беше много духовита.

— И аз съм в същото положение. Ако се провалим, може да се самоубием заедно. Ще скочим в Пенъбскот. Сбогом, свят жесток.

— Всъщност какво търси момиче от Кънектикът в Мейнския университет?

— Малко е сложно. А ако смяташ пак да ме каниш на среща, трябва да знаеш, че си слагаш главата в торбата. Ще стана на осемнайсет едва през ноември. Пропуснах седми клас. Това беше годината, когато нашите се разведоха, и аз бях много нещастна. Или трябваше да уча като луда, или да стана леко момиче. От онези, които специализират френски целувки и обикновено забременяват на шестнайсет. Сещаш ли се?

— Естествено.

Бях ги виждал в „Гейтс“ — събираха се на групички при фонтана „Франклин“ или пред млекарницата и се кикотеха, докато чакаха момчетата с ниските спортни фордове и мощните плимути с огромни калници и лепенки „КУАКЪР СТЕЙТ“17 и „ФРАМ“18 на задното стъкло. Десет години по-късно, вече с двайсет килограма отгоре, същите тези момичета се подвизаваха в другия край на Главната улица и пиеха бира и уиски на екс в таверната на Чъки.

— Станах пълна зубърка. Баща ми беше във Флота. Пенсионира се по инвалидност и се премести в Мейн… в Дамарискота, на крайбрежието, знаеш ли го?

Кимнах и се сетих за годеника на Даян Рийни — онзи, дето извикал на кораба „стой!“ и станал моряк във Фло-о-о-ота.

— Останах в Кънектикът с мама и учех в гимназията в Харуич. Кандидатствах в шестнайсет университета и ме приеха във всички с изключение на три… но…

— Но трябваше да си плащаш, а ти нямаше пари.

— Май не ми стигнаха двайсет точки на SAT да докопам някоя тлъста стипендия. Нямаше да е лошо да имах и някоя и друга извънкласна дейност, но бях твърде заета да зубкам. А и вече се бях захласнала по Съли-Джон…

— Приятеля ти, нали?

Тя кимна, но този Съли-Джон сякаш не я интересуваше особено много.

— Единствените, които ми предлагаха някаква реална финансова помощ, бяха Мейнският университет и Щатският университет в Кънектикът. Избрах Мейнския, понеже вече не се разбирах много с майка ми. Само се карахме.

— А с баща си по-добре ли се разбираш?

— Почти не го виждам — сухо уточни Каръл. — Той живее с една жена, която… ъ-ъ, да речем, че те двамата доста пият и доста се разправят. Но той е гражданин на този щат, аз съм негова дъщеря, а в този колеж местните жители имат право да следват безплатно. Стипендията не е напълно достатъчна — ако трябва да съм честна, в Кънектикът ми даваха повече пари — но аз не се боя от работа. Струва си, поне се махнах.

Тя пое дълбоко свежия нощен въздух и шумно въздъхна, леко пребледняла. Почти бяхме стигнали до „Франклин“. Във фоайето забелязах неколцина младежи, които се бяха настанили на пластмасовите столове и чакаха приятелките си да слязат. Китна колекция калпазани. „Струва си, поне се махнах“ — каза Каръл. Какво имаше предвид — майка си, града, гимназията, но дали приятелят влизаше в това число?

Като стигнахме до двойните врати на входа, я прегърнах и понечих пак да я целуна. Тя опря ръце на гърдите ми и ми попречи. Не се отдръпна, просто ме възпря. Погледна ме в очите леко усмихната по онзи неин характерен начин. Струваше ми се, че мога да обикна тази усмивка… беше от онези естествени жестове, които могат да те събудят посред нощ и да те наведат на размисъл. Устните й бяха едва извити, но въпреки това в ъгълчетата се появяваха две дълбоки трапчинки.

— Истинското име на моя приятел е Джон Съливан. Като боксьора. А твоето момиче как се казва?

— Ан-Мари — но изричайки го, не се разчувствах особено. — Ан-Мари Суси. Напролет завършва гимназията в Гейтс Фолс.

Пуснах Каръл. Тя отмести длани от гърдите ми и ме сграбчи за ръцете.

— Това е информация. Просто информация, нищо повече. Искаш ли още да ме целунеш?

Кимнах. Исках повече от всичко на света.

— Добре.

Тя повдигна брадичка, затвори очи и леко разтвори устни. Заприлича ми на момиченце, застанало на най-горното стъпало в очакване на целувката за лека нощ от баща си. Беше толкова сладка, че за малко да се засмея. Вместо това се наведох и я целунах. Тя с готовност отвърна. Никакви езици — и въпреки това целувката беше дълбока и любопитна. Като се отделихме един от друг, Каръл беше поруменяла и очите й блестяха.

— Лека нощ. Благодаря за киното.

— Искаш ли да отидем пак?

— Трябва да си помисля. — Усмихваше се, но очите й бяха сериозни. Сигурно се притесняваше заради приятеля си — аз си помислих за Ан-Мари. — Май и ти ще трябва да се позамислиш. Ще се видим в стола в понеделник. Каква смяна си?