— Аз — предложи Скип.

— И аз — добавих, без въобще да поглеждам към учебника по геология.

— Хартс? — попита Кърби Маклендън. Беше най-високото момче на етажа, може би дори в целия университет — имаше поне метър и деветдесет и пет, а лицето му бе тъжно и издължено като на хрътка. — Естествено. Хубава игра.

— Ами ние? — изцвъртя Ашли.

— А-ха! — потвърди Хю. Говорете ми после за вътрешния стремеж да бъдем наказани.

— Вие не се класирате за тази маса — обясни Рони с тон, който в неговата уста почти граничеше с любезност. — Що не направите ново каре?

Така и постъпиха. Към четири следобед всички маси в читалнята бяха заети с четворки първокурсници — опърпани стипендиантчета, които си купуваха учебници на старо — погълнати в игра на карти, пет цента на точка. Така започна лудницата в нашето общежитие.

В събота вечер пак бях на работа в стола. Въпреки интереса, който пробуждаше у мен Каръл Джърбър, се опитах да убедя Брад Уидърспун да ме смени — той беше на смяна в неделя сутрин, а мразеше да става рано почти колкото Скип — но Брад не пожела. Вече и той участваше в играта и до момента беше загубил два долара. Умираше да навакса. Само поклати глава и изчисти пика.

— На лов за Кучката! — изрева, стряскащо напомняйки ми за Рони Маленфант. Най-неприятното беше, че слабите хора намираха Рони достоен пример за подражание.

Станах от масата, където бях прекарал целия ден, и мястото ми моментално бе заето от младеж на име Кени Остър. Вече бях изкарал девет долара (най-вече защото Рони се премести на друга маса, за да не му подбивам печалбата) и сигурно трябваше да съм доволен, но не бях. Не заради парите, а заради играта. Още ми се играеше.

Безутешно закрачих по коридора, отбих се в нашата стая и питах Нейт, дали не иска да вечеря по-рано с кухненския персонал. Той поклати глава и ме отпрати, без да откъсва поглед от учебника по история. Като се говори за активната студентска дейност през шейсетте, все си напомням, че през онези луди години по- голямата част от хората си прекарваха времето като Нейт. Свели глави, не откъсваха поглед от учебника по история, а през това време историята се случваше около самите тях. С което обаче не искам да кажа, че Нейт нищо не забелязваше или изцяло се бе отдал на усамотение по библиотеките. Както ще чуете по- нататък…

Закрачих към Двореца в равнините и си закопчах якето, понеже беше захладняло. Часът беше четири и петнайсет. Столът отваряше едва в пет, тъй че пътеките, които се срещаха при Потока на Бенет, бяха почти пусти. На хоризонта се забелязваше само Стоук Джоунс, който съзерцаваше нещо на земята, увиснал на патериците си. Не се изненадах много — студентите, страдащи от физически недъзи, имаха право да се хранят час по-рано от останалите. Доколкото си спомням, това беше единствената им привилегия. Който има физически недъзи, може Да се храни с кухненския персонал. Черното пилешко краче на гърба му се открояваше съвсем ясно в здрача.

Като се приближих, видях какво толкова гледа — учебник по социология. Беше го изпуснал на изсветлелите от времето червени плочки, побутваше го с патерицата и се чудеше как точно да си го вземе, без да се изтърси по нос Всъщност Стоук имаше няколко чифта патерици — в момента беше с онези, които обхващаха ръцете му от дланите до лактите с няколко метални гривни. Безуспешно побутваше книгата оттук-оттам и си мърмореше: „Хрьц-хръц, хръц-хръц“. Когато летеше на патериците, „хръц-хръц“ звучеше решително. Но сега звучеше ядовито. Когато опознах Стоук (няма да го наричам Хръц-Хръц, въпреки че в края на семестъра много от имитаторите на Рони бяха придобили този навик), бях поразен от множеството смислови нюанси, които можеше да изрази „Хръц-хръц“. Но това беше преди да науча, че индианците навахо произнасят думата „облак“ по четирийсет различни начина. Всъщност това бе много преди да науча сума ти други неща.

Като чу стъпките ми, Стоук отметна глава толкова отривисто, че едва не падна. Протегнах ръка да го задържа. Той се отдръпна и за миг ми се стори, че сякаш плува в старата вълнена армейска канадка с качулка.

— Махай се от мен! — Сигурно очакваше да го блъсна. Аз вдигнах ръце да му покажа, че няма да му направя нищо лошо, и се наведох. — Не ми пипай книгата!

Аз обаче не обърнах никакво внимание на думите му — просто се наведох, взех учебника и го пъхнах под мишницата му като вестник.

— Нямам нужда от помощта ти!

Тъкмо щях да му се сопна, но в този миг отново ми направи впечатление колко бледи са страните му около алените петна на скулите, а косата му е влажна от пот. Пак долових същата миризма — която ми напомняше на прегрял трансформатор — и си дадох сметка, че всъщност чувам дишането му — остро и някак хрипливо. Рекох си, че ако Стоук Джоунс все още не знае къде се намира медицинският пункт, скоро ще му се наложи да научи.

— Да не съм те помъкнал на гръб, я! — Опитах се да лепна някакво подобие на усмивка на плювалника си и горе-долу успях. По дяволите, защо пък да не се усмихвам? Че нали в джоба си имах девет долара повече от тази сутрин? По стандартите на „Чембърлейн“ III направо си бях богат.

Джоунс ме прониза с черния си поглед. Първо сви устни, но след миг кимна.

— Да. Имаш право. Благодаря.

И се юрна нагоре по хълма с обичайната си главоломна скорост. Отначало се движеше доста пред мен, но стръмният наклон го измори и той започна да забавя крачка. Хрипливото му дишане ставаше все по- учестено. Като го настигнах, се чуваше съвсем ясно.

— Абе я не се връзвай.

Той ме изгледа с раздразнение, сякаш искаше да ми каже: „Ама ти още ли си тука?!“

— Що направо не ме изядеш?

— Пак ще падне — отвърнах и посочих учебника по социология.

Той спря, намести книгата под мишница, после здраво стисна патериците, прегърбен досущ като някоя чапла в извънредно лошо настроение, и ми метна убийствен поглед изпод водопада черни кичури.

— Върви си. Нямам нужда от бавачка.

Свих рамене:

— Не те надзиравам, просто си търсех компания.

— А аз не.

Продължих сам, но ме беше яд въпреки деветте долара. Ние, шутовете, не държим на много приятели — двама-трима ни стигат за цял живот — но не ни е много приятно да ни теглят майната. Нашата цел е да имаме огромен брой познати, които да разсмиваме.

— Райли.

Обърнах се. Сигурно е решил да не го раздава толкова страшно все пак. Колко бях сбъркал.

— Има жестове и жестове. Да намажеш вратата на отговорника с крем за бръснене е на косъм от това да намажеш чина на малката Сузи със сополи, понеже не се сещаш как по друг начин да й се обясниш в любов.

— Не съм я намазал аз — вече взех да се вбесявам.

— Да, ама играеш карти с оня тъпоумник, дето го е направил. Засвидетелстваш му подкрепа. — Мисля, че тогава именно за пръв път чух думата „подкрепа“, която придоби лоша слава през седемдесетте и в кокаиновите времена през осемдесетте. Най-вече в политиката. Струва ми се, че думата „подкрепа“ умря от срам около 1986, когато всичките онези хора, които през шейсетте участваха в протестни демонстрации срещу войната и безстрашно се бореха против расовата дискриминация, започнаха да откриват ценните книжа на борсата, фитнес-уредите и здравословния живот според съветите на Марта Стюарт14. — Защо си пилееш времето?

Въпросът му ме смути и аз изтърсих нещо, което сега, поглеждайки назад, ми се струва изключително глупаво: