— Обяд и вечеря.
— Аз имам закуска и обяд. Значи ще се видим на обяд.
— Яж повече мейнски боб. — Тя се разсмя и влезе в общежитието.
Изпратих я с поглед, пъхнал ръце в джобовете си, с вдигната яка и цигара в уста. Чувствах се като Боги. Каръл каза нещо на момичето на рецепцията и забърза по стълбите, като продължаваше да се смее.
Аз се върнах в „Чембърлейн“ по окъпаните в лунна светлина пътеки, твърдо решен сериозно да се захвана с геосинклиналите.
12.
Качих се до третия етаж само да си взема учебника — кълна се. Но читалнята беше пълна — всички маси, включително една, която явно бе домъкната от друг етаж, бяха заети от карета глупаци, които блъскаха хартс. Четирима дори седяха по турски на пода и се взираха в картите си. Приличаха на полуненормални йоги.
— Гоним Кучката! — ревна Рони Маленфант, обръщайки се към всички в стаята. — Ще я пипнем тая мръсница, нали, момчета!
Взех учебника по геология от дивана, където бе стоял цял ден и цяла вечер (някой дори бе седнал отгоре му и той почти се беше заврял между двете възглавници, но беше толкова дебел, че трудно можеше да се скрие), и го погледнах така, сякаш бе предмет с неизвестно предназначение. Докато седях до Каръл Джърбър в залата „Хок“, имах чувството, че тази налудничава игра на карти е някакъв сън. Но в настоящия миг Каръл ми се струваше като някакъв сън… Каръл с трапчинките и гаджето Джон Съливан, като боксьора. Имах още шест долара и бе абсурдно да се разочаровам, че не мога да се включа в нито една четворка.
Да уча — ето какво трябваше да правя. Да се сприятеля с геосинклиналите. Ще се паркирам във фоайето на втория етаж или пък ще си потърся някое тихо ъгълче в читалнята на първия.
Но тъкмо излизах с „Историческа геология“ под мишница, когато Кърби Маклендън метна картите и кресна:
— Мамка му! Свършено е с мен! И то само защото все ми я набутвате тая проклета дама пика! Момчета, ще ви дам разписки, но честна дума, вече нямам пукнат грош.
Подмина ме, без да се обръща назад, и излезе с приведена глава — винаги съм смятал, че да си чак толкова висок е някакво проклятие. След месец с Кърби бе свършено в много по-сериозен смисъл — техните се уплашиха и го отписаха от университета, защото получи нервна криза и направи малоумен опит за самоубийство. Не беше нито първата, нито последната жертва на картите онази есен, но единствен той се опита да свърши със себе и с помощта на две шишенца детски аспирин с вкус на портокал.
Лени Дориа дори не го погледна. Направо се обърна към мен:
— Искаш ли да поиграеш, Райли?
Проведе се кратка, но сериозна битка за душата ми. Трябваше да уча. Бях
— А-ха, що не?
Играх карти почти до един през нощта. Когато най-сетне успях да се завлека до стаята си, сварих Нейт да чете Библията. Той винаги четеше Библията преди лягане. Беше ми казал, че това е третият му прочит на „Словото Божие“, както той го наричаше. Беше стигнал до Неемия. Вдигна към мен спокоен въпросителен поглед — който не се промени много с годините. Всъщност като се замисля, и самият
— Спечели ли? — попита Нейт почти със същия тон, с който ми говореше жена ми години по-късно, когато се прибирах полупиян след игра на покер в четвъртък вечер.
— Ами всъщност спечелих. — Отначало попаднах на една маса с Рони и загубих три от останалите си шест долара, но после се преместих на друга маса, където си и върнах и спечелих още малко. Но така и не стигнах до геосинклиналите и загадката на тектонските плочи.
Съквартирантът ми беше в пижама на червени и бели райета. Мисля, че от всички хора, с които съм делил стая в колежа — независимо мъже или жени — единствен Нейт спеше с пижама. Разбира се, той беше и единственият човек който притежаваше „Даян Рийни пее морски песни“. Започнах да се разсъбличам, а в това време той се пъхна под завивките и се протегна да изгаси настолната лампа на бюрото си. Сенките погълнаха неговата половина от стаята.
— Научи ли по геология?
— Добре съм си по геология — отвърнах, а години по-късно, когато се връщах у дома след покер и жена ми ме питаше колко съм изпил, й отвръщах „една-две чашки“ със същия жизнерадостен тон.
После се пъхнах в своето легло, изгасих лампата и веднага заспах. Сънувах, че играя карти. Рони Маленфант раздаваше, а Стоук Джоунс, прегърбен както винаги, стоеше с патериците на прага на читалнята и ме гледаше — гледаше всички ни — с най-ужасното презрение, на което е способен един пуритан от Масачузетската колония. В съня ми на масата имаше купища пари, стотици долари на смачкани банкноти по пет и по един, разписки и дори един-два чека. Погледнах цялото това богатство, после се обърнах към вратата. Отнякъде се бе появила и Каръл Джърбър и стоеше край Стоук. От другата му страна бе застанал Нейт в подобната си на захарна пръчка пижама.
— Искаме информация — каза Каръл.
— Няма да я получите — отвърнах — в телевизионния сериал Патрик Макгуън неизменно даваше този отговор на Номер две.
— Оставил си прозореца отворен, Пит — намеси се Нейт. — Духа вятър и листата се разхвърчаха по цялата стая.
Не можех да измисля смислен отговор на тази забележка, затова взех картите, които ми бяха раздадени, и ги подредих на ветрило. Имах тринайсет, всяка от които дама пика. До една бяха все
13.
Войната във Виетнам вървеше добре — или поне така твърдеше Линдън Джонсън по време на тихоокеанската си обиколка. Е,
В Сан Диего Боб Хоуп19 направи предаване за войниците, които заминаваха в джунглата.
— Исках да се обадя на Бинг и да го пратя с вас — казваше Боб, — но номерът на това проклето прасе с глупавата лула го няма в указателя — а момчетата умираха от смях.
„? и Мистериънс“ бяха завладели всички радиостанции. Песента им „96 сълзи“ имаше страхотен успех и си остана единственият им хит.
