опасните нотки — абсолютната яснота. Хората, които не я познаваха, вероятно щяха да приемат последните й думи като шега.
Боби продължаваше да гледа в гуменките си и да мълчи. Беше заключил всичките яростни думи в гърлото си и не казваше нищо. Между тях се възцари тишина. Той усещаше цигарата й, както и цигарите, които беше изпушила предишната вечер и тези от вечерта преди това, когато тя седеше и не гледаше телевизия, а по-скоро чакаше телефонът да иззвъни.
— Добре, предполагам вече сме наясно — каза тя, след като му беше дала около петнайсет секунди. — Приятен ден, Боби. — После излезе, без да го целуне.
Боби отиде до прозореца (по страните му се стичаха сълзи, но той не ги усещаше), дръпна завесата и я гледа как се отдалечава към парка „Комънуелт“. После си пое два пъти дълбоко дъх и отиде в кухнята. Погледна към кухненския шкаф, в който зад пукната купа се криеше синята кана. Можеше да вземе няколко монети оттам, тъй като тя не ги броеше, а и нямаше да забележи липсата им, но Боби не можеше да го направи. Когато ги харчеше, нямаше да му е приятно. Не знаеше защо е толкова сигурен в това, но някак си го усещаше. Усещаше го дори и когато беше на девет години и беше открил каната. Изпълнен със съжаление, той отиде в спалнята си и погледна буркана с парите за колелото.
Мина му през ума, че тя е права. Можеше да вземе малко от спестените пари и да ги изхарчи в Сейвин Рок. Това щеше да удължи срока за закупуването на колелото поне с един месец, но поне щеше да се чувства добре, докато харчеше тези пари. Имаше и още нещо. Ако не вземеше от тези пари, а ги пазеше и спестяваше, щеше да заприлича на нея.
Това реши проблема. Боби извади пет монети по десет цента от буркана, пусна ги в джоба си, сложи носната си кърпа върху тях, за да не паднат, ако му се наложи да тича, и продължи да събира нещата си за плажа. Скоро вече си подсвиркваше, а Тед слезе долу да види какво става.
— Как сте, капитан Гарфийлд? Боби кимна.
— Сейвин Рок е прекрасно място. Въртележки и влакчета, знаеш как е?
— Всъщност наистина знам. Приятно изкарване, Боби, и гледай да не паднеш от някоя въртележка.
Боби погледна към вратата и после се обърна към Тед, който седеше на най-долното стъпало, обут в домашните си пантофи.
— Защо не излезеш навън на верандата? — попита момчето. — Обзалагам се, че днес тук вътре ще стане много горещо.
Тед се засмя.
— Може и да изляза, но е по-вероятно да си остана вкъщи.
— Добре ли си?
— Добре съм, Боби. Всичко е наред.
Докато пресичаше улицата към къщата на семейство Джърбър, му стана мъчно, че Тед се крие в задушната си стая през целия ден. Не трябваше да има причини за поведението му, нали? Разбира се, че имаше. Дори и някъде навън да имаше отрепки, които да обикалят, какво можеха да искат от стар човек като Тед Бротиган?
В началото кавгата с майка му малко му тежеше (пухкавата, но симпатична приятелка на госпожа Джърбър го обвини, че отново са му „потънали гемиите“, каквото и да означаваше това, и започна да го гъделичка под мишниците, а Боби се заливаше от смях и се опитваше да се защити), но когато отидоха на плажа, настроението му започна да се оправя.
Въпреки че сезонът още не беше започнал, лунапаркът беше пълен с хора. Чуваше се шумът от блъскащите се колички, от въртележките, от високоговорителите в залата на смеха. Съли-Джон не можа да спечели мечето, което искаше, защото от последните три алуминиеви кутийки беше успял да събори само две (Рионда каза, че в някои от тях имало специални тежести на дъното, за да паднат по-трудно), но въпреки това мъжът го награди с доста приличен подарък — един глупаво изглеждащ мравояд от жълт плюш. Съли го подари на майката на Каръл. Анита се засмя, прегърна го и каза, че е най-доброто хлапе на света и че ако е бил с петнайсет години по-голям, щяла веднага да се омъжи за него. Съли-Джон стана чак лилав от притеснение.
Боби се опита да хвърля пръстени, но не успя в нито един от трите си опита. На стрелбището имаше по-голям късмет. Успя да счупи две чинии и спечели малко мече. Подари го на Ян сопола, който засега се държеше прилично — все още не се беше ядосал, не се беше напикал и не се беше опитал да ритне Боби или Съли в топките. Ян прегърна мечето и погледна Боби сякаш е Господ.
— Мечето е прекрасно, а и на него му хареса — каза Анита, — но не искаш ли да го занесеш вкъщи на майка си?
— Не. Тя не си пада особено по такива неща. По-добре да се опитам да й спечеля някакъв парфюм.
Съли и Боби се качиха на влакчето „Лудата мишка“. Всеки път, когато количката им се удряше в предната, двамата крещяха и си мислеха, че ако сега не умрат, ще живеят вечно. После се качиха на въртящите се пумпали и на картингите. С пет от последните му останали двайсет цента Боби се качи на виенското колело и се оказа, че е в една кабинка с Каръл. Колелото спря, когато бяха точно на върха и кабинката им се разклати, което предизвика странно чувство в корема на Боби. От лявата им страна Атлантическият океан сякаш напредваше вълна след вълна към тях. Плажът беше почти бял и се открояваше на тъмносиния цвят на водата. Под тях беше централната алея и от високоговорителите, поставени покрай нея, се чуваше гласът на Фреди Кенън. Тя беше от Талахаси и имаше няколко хубави песни.
— Там долу всичко изглежда толкова малко — каза Каръл. Гласът й звучеше някак тихо, което беше твърде необичайно за нея.
— Не се страхувай. В безопасност сме. Виенското колело щеше да е само за малки деца, ако не се изкачваше толкова високо.
Каръл беше най-голямата от тримата — беше решителна и уверена в себе си, както в деня, когато накара Съли да й носи учебниците — но сега лицето й сякаш се беше превърнало отново в бебешко: малко, кръгло с големи уплашени сини очи. Без да се замисля, Боби се наведе, допря устните си до нейните и я целуна. Когато се отдръпна, очите й бяха още по-големи.
— В безопасност сме — повтори той и се усмихна.
— Направи го пак! — Това беше първата й истинска целувка, която беше получила именно тук в Сейвин Рок през първата събота от лятната ваканция, и нищо друго не я интересуваше в този момент. Точно това си мислеше тя и затова искаше да го направят отново.
— По-добре не — рече Боби, въпреки че бяха достатъчно високо и нямаше кой да го види.
— Казвам ти да го направиш пак и не ми говори, че аз трябва да ти върна жеста.
— Обещаваш ли да не казваш?
— Да, заклевам се. Хайде, преди да сме слезли долу! Побързай!
Така той я целуна отново. Устните й бяха гладки и затоплени от слънцето. После виенското колело започна да се движи. За момент Каръл подпря глава на рамото му.
— Благодаря ти, Боби — прошепна тя. — Беше прекрасно.
— И аз така мисля.
Двамата се отдръпнаха един от друг и когато бяха вече долу и свалиха предпазната верига, Боби се затича към Съли, без да се обръща към Каръл. Въпреки това вече знаеше, че целувката на върха на виенското колело щеше да е най-приятната част от дена. Това беше и първата му истинска целувка и Боби никога нямаше да забрави допира на устните й — сухи и топли от слънцето. Това беше целувката, с която щеше да сравнява всяка една целувка оттук нататък.
Към три часа госпожа Джърбър им каза да започват да събират нещата си. Вече беше време да се прибират. Каръл въздъхна: „о, Господи“ и започна да събира вещите си. Приятелките й й помагаха. Даже и Ян се включи (като дори когато пренасяше нещо, отказваше да остави мечето си). Боби беше почти сигурен, че Каръл ще върви по петите му до края на деня, както знаеше, че ще каже и на приятелките си за целувката на виенското колело (щеше да разбере, ако им е казала, защото те щяха да се съберат, да започнат да се кикотят и да го гледат), но това не се случи. Няколко пъти забеляза, че тя го наблюдава,
