В последния учебен ден майката на Каръл Джърбър качи в своя фургон форд децата и ги закара в парка „Сейвин Рок“. Анита Джърбър правеше това от три години насам и Боби, Съли-Джон, Каръл, малкият брат на Каръл и приятелките на Каръл Ивон, Анджи и Тина вече бяха приели това пътуване като традиция. Съли- Джон и Боби не биха излезли поотделно с тези момичета, но след като бяха двамата заедно, нямаше проблем. Освен това пътуването до Сейвин Рок изглеждаше неустоимо. Все още беше студено, за да се къпят, но все пак щяха да се поразходят по плажа и да гледат океана, а и всички забавни въртележки и влакчета в лунапарка щяха да работят. Миналата година Съли беше съборил три пирамиди от стари алуминиеви кутийки само с три опита и така беше спечелил голямо розово плюшено мече за майка си, което оттогава гордо стоеше върху телевизора в хола им.

За Боби пътуването беше цяло приключение. Откакто беше видял звездата и луната, не се беше сблъсквал с нищо подозрително, но Тед го беше уплашил, докато четяха съботния вестник, след което беше последвал и един безсмислен спор с майка му.

Тед го беше уплашил, докато Боби четеше статия за Мики Мантъл, който вероятно щеше да подобри рекорда от хоумрани на Бейб Рут. Авторът настояваше, че младокът няма волята и силата да го постигне. „Преди всичко този мъж подхожда към играта по погрешен начин — четеше Боби. — Така нареченият Мик е по-заинтересован от нощния живот отколкото…“

Тед отново се беше замислил. Момчето познаваше това негово състояние. Беше усетил още преди да вдигне глава от вестника и да погледне Тед. Старият човек бе отправил празен поглед навън през прозореца към Колония Стрийт и към непрестанното и монотонно лаене на кучето на госпожа О’Хара. Тази сутрин се случваше за втори път. Първият път беше само за няколко секунди. Тед се беше навел пред отворения хладилник. Очите му бяха широко отворени и сякаш бяха замръзнали, но после през него мина едва доловима тръпка и той извади портокаловия сок от хладилника. Втория път обаче Тед не искаше да се върне обратно при Боби. „Уигсвил, човече — както би се изразил Куки от сериала «77 Сънсет Булевард».“ Боби раздвижи вестника, опитвайки се да го извади от състоянието му, но нищо не се случи.

— Тед? Добре ли… — С нарастващ ужас забеляза, че нещо ставаше със зениците на очите на стария човек. Те се разширяваха и се стесняваха. Все едно Тед влизаше и излизаше от някакво бездънно черно място… и пред Боби седеше само тялото му.

— Тед?

В пепелника от цигарата му бяха останали само пепел и овъгленият филтър. Когато я видя, Боби разбра, че той вероятно е в това състояние, откакто са започнали да четат статията за Матъл. Плашеше го и това, което ставаше с очите му. Зениците му ту се свиваха, ту се разширяваха, ту се свиваха, ту се разширяваха…

„Той сигурно има епилептичен припадък или нещо такова. Боже, те не си ли гълтат езиците, когато изпаднат в това състояние?“

Езикът на Тед обаче си изглеждаше напълно в ред, но очите… очите му…

— Тед! Събуди се, Тед!

Преди още да е осъзнал какво прави, Боби вече беше от другата страна на масата. Сграбчи Тед за рамото и го разтърси. Имаше чувството, че клати дърво, което е издялано във формата на човек. Под ризата рамото на Тед беше стегнато, хилаво и напълно неподвижно.

— Събуди се! Събуди се!

— Сега те са на запад. — Мъжът продължаваше да гледа през прозореца със странните си движещи се очи. — Това е добре, но може да се върнат. Може да…

Уплашен, Боби стоеше с ръце върху рамото на Тед. Зениците на очите му продължаваха да се свиват и да се разширяват. Боби имаше чувството, че вижда биещото му сърце.

— Какво не е наред, Тед?

— Трябва да съм напълно неподвижен. Трябва да се спотайвам като заек в храстите. Може и да си тръгнат. Ще има вода, ако е такава божията воля, и те ще си отидат. Всички служат на…

— Служат на какво? Служат на какво, Тед?

— Всички служат на Лъча — рече Тед и изведнъж ръцете му се сплетоха около ръцете на Боби. Те бяха ледени и за момент момчето усети неистов ужас. Чувстваше се така все едно го беше сграбчил труп, който можеше да движи само ръцете и зениците на очите си.

После Тед го погледна, а очите му, макар и уплашени, вече бяха нормални, а не мъртвешки.

— Боби?

Момчето освободи ръцете си и обви врата на Тед. Прегърна го и докато го правеше, чу биенето на камбана — само за секунда, но съвсем ясно. Можеше също да види и опъването на въжето на камбаната. После чу и удари от нещо тежко по гладка повърхност. Дърво ли беше? Не, по-скоро метал. Усети мириса на прах, сух и сякаш преди буря, в носа си. В същия миг очите му започнаха да го сърбят.

— Ш-ш-ш-т! — Дъхът на Тед в ухото му беше толкова сух, колкото на усетения преди малко прах. Беше поставил ръце на гърба на Боби, за да го накара да застане неподвижно. — Нито дума! Дори и не помисляй! Не мисли за нищо… освен за бейзбол! Да, за бейзбол, ако искаш!

Боби се замисли за Мори Уилс, който направи фалшива крачка, спря се и после направи три крачки… след това четири… Можеше да тръгне и в двете посоки. Какво щеше да направи зависеше само от питчъра. И когато питчърът хвърли топката към задната база, Уилс се затича към втора, успя и…

Изчезна. Всичко изчезна. Нямаше повече звън от камбана, нито странни шумове, нито мирис на прах. Не усещаше сърбеж в очите си. Наистина ли го беше усетил? Или просто си го беше въобразил, защото ставаше нещо странно с очите на Тед?

— Боби — каза отново Тед в ухото на момчето. Движението на устните, допрени до ухото му, накара Боби да потрепери. Господи, но какво правя?

Той отблъсна момчето от себе си. Направи го нежно, но решително. Лицето му изглеждаше притеснено и малко бледо, но зениците му вече не се променяха. В този момент това беше най-важно за Боби. Чувстваше се странно, малко замаян, сякаш се беше събудил от сън. В същото време светът му изглеждаше прекрасен, напълно идеален във всяко едно отношение.

— Шазам — промълви Боби и се засмя. — Какво се случи току-що?

— Нищо, което да те засяга. — Тед посегна за цигарата си и се учуди, че от нея е останал само филтърът. Той го натисна в пепелника. — Май отново изчезнах оттук, а?

— Да. Уплаших се. Помислих си, че получаваш епилептичен припадък или нещо подобно. Очите ти…

— Това не е епилепсия — отвърна Тед. — И не е опасно. Но ако се случи отново, най-добре е да не ме докосваш.

— Защо?

Тед запали нова цигара.

— Защото така. Обещай ми.

— Добре. Лъчът, какво е това? Тед го погледна строго.

— Говорил съм за Лъча?

— Да, каза: „Всички служат на Лъча“.

— Може би някой ден ще ти разкажа, но не и днес. Днес ще ходиш на плажа, нали?

Боби подскочи стреснато. После погледна към часовника на Тед и видя, че е вече девет часът.

— Да — отговори. — Може би е по-добре да отида и да се приготвя. Ще ти дочета вестника, когато се върна.

— Да, добре. Прекрасна идея. Трябва да напиша няколко писма.

„Не, ти просто искаш да се отървеш от мен, преди да съм задал въпрос, на който няма да ми отговориш.“

Но ако Тед щеше да се занимава с това, Боби нямаше нищо против. Както обичаше да казва майка му, всеки да си гледа в собствената паница. Въпреки това, когато се запъти към външната врата, той си спомни за червеното парче плат на антената и за луната и звездата до дамата на тротоара.

— Тед, има и още нещо…