Когато се прибра вкъщи, Боби започна да изважда количките и камиончетата си изпод леглото и от килера. Някои от тях — един форд на „Мачбокс“ и един син метален боклукчийски камион — бяха наистина хубави, но не можеха да се мерят с петролния танкер и жълтия булдозер на Съли. Булдозерът беше идеален за игра в пясъка. Боби беше решил да прекарат поне час в строеж на цяла система от пътища на брега на океана край разбиващите се вълни, където кожата му щеше да порозовее от топлите слънчеви лъчи. Спомни си, че за последен път беше вадил по този начин камиончетата си миналата зима, когато двамата със Съли построиха в снега магистрали и пътища в парка „Комънуелт“. Вече беше на единайсет и може би беше голям за подобни игри. Тази мисъл го натъжи, но точно в този момент не трябваше да е тъжен. Може би му оставаха още много малко дни, в които да си играе с камиончетата си, но днес нямаше да е последният от тях. Не, не и днес.

Майка му му приготви храна за из път, но когато я помоли за пари, тя му отказа. Не се съгласи да му даде дори и една монета, за да може да си вземе нещо или да отиде в лунапарка. И още преди Боби да е разбрал, те вече правеха това, което той най-много мразеше: караха се за пари.

— Петдесет цента ще са напълно достатъчни — рече Боби. Той усети плачливите нотки в гласа си, които ненавиждаше, но не можеше да се отърве от тях. — Половин долар. Хайде, мамо, какво ще кажеш? Бъди добра.

Тя запали цигара, като драсна клечката толкова силно, че тя изпука, и после го погледна с присвити очи през облак дим.

— Сега си изкарваш свои пари, Боби. Повечето хора плащат по три цента за вестника, а на тебе ти плащат по долар на седмица само за да го четеш. По един долар на седмица! Когато бях малка…

— Мамо, тези пари си ги събирам за колелото! Ти знаеш.

Тя се беше обърнала към огледалото, мръщеше се и оправяше ръкавите на блузата си. Господин Бидърман я беше помолил да отиде за няколко часа в службата, въпреки че беше събота. После се обърна към него — цигарата все още беше между устните й — и сега вече намръщеното й лице се беше надвесило над Боби.

— Ти май все още искаш да платя за онова колело, а? Все още. Казах ги, че не можем да си го позволим, но ти продължаваш да ме молиш.

— Не, не те моля! Няма и да те помоля! — Очите на Боби се бяха разширили и бяха изпълнени с болка и ярост. — Става въпрос за половин долар…

— Половин долар тук, два там и ето ти. Всичко се натрупва, Боби, нали знаеш? Ти все едно искаш да ти купя колелото, като ти давам пари за всякакви други неща. Така няма да се лишиш от другите неща, които толкова искаш.

— Не е честно.

Той знаеше как ще му отговори. После му мина през ума, че сам беше паднал в капана.

— Животът е несправедлив, Боби.

После тя се обърна към огледалото, за да хвърли последен поглед — към блузата си.

— Тогава поне десет цента за съблекалнята? — попита Боби. — Не можеш ли поне…

— Да, предполагам, че бих могла. Да, направо си го представям — отговори тя, като натъртваше всяка дума. Обикновено си слагаше руж, преди да тръгне за работа, но днес цветът на лицето й беше напълно естествен и Боби, колкото беше ядосан, си помисли, че трябва да внимава. Ако си изпуснеше нервите така, както го правеше тя, щеше да седи затворен в горещия апартамент през целия ден. Най-много да му позволи да излиза на площадката пред входната врата.

Майка му взе чантата си от шкафчето за обувки, изгаси цигарата така, че разцепи филтъра на две, и отново се обърна към Боби:

— Ако ти кажа, тази седмица няма какво да ядем, защото видях едни обувки и реших, че трябва да ги имам на всяка цена, ти какво ще си помислиш?

„Ще си помисля, че си лъжкиня — помисли си Боби. — И след като все нямаш пари, мамо, какво ще кажеш за каталога «Сеърс» на най-горната полица в гардероба ти? Този с еднодоларовите и петдоларовите банкноти, захванати за страниците вътре? А какво ще кажеш за синята кана, която си завряла в кухненския шкаф зад спуканата купа? Каната, в която събираш монети, откакто татко умря. И когато каната е пълна, отиваш в банката, взимаш банкноти вместо монетите и после залепваш банкнотите в каталога, нали?“

Но той нищо не каза, а само стоеше и гледаше с пламнали очи гуменките си.

— Трябва да избирам — продължи тя. — И ако беше достатъчно голям, за да поемаш отговорности, щеше да избираш и ти. Да не мислиш, че ми харесва да ти отказвам?

„Не съвсем — помисли Боби и продължи да гледа към гуменките си, но сега вече беше прехапал устната си и се опитваше да потисне сълзите. — Не мисля, че ти харесва, но също така не мисля, че имаш и нещо против да го правиш.“

— Ако се казвахме Готрок, щях да ти дам пет долара или направо десет, за Бога! Тогава нямаше да има нужда да взимаш от своя буркан за колелото, ако ти се ще да заведеш малката си приятелка на влакчетата…

„Тя не ми е приятелка! — изкрещя Боби наум. — ТЯ НЕ МИ Е ПРИЯТЕЛКА!“

— …или на въртележките. Но, разбира се, ако се казвахме Готрок, нямаше да ти се налага да спестяваш за колело, нали? — Гласът й ставаше все по-силен и по-силен. Всеки път, когато имаше някаква неприятност през последните няколко месеца, тя започваше да се пени като разклатено шише със сода и да бълва заплахи. — Не знам дали си забелязал, но баща ти не ни остави много, а аз правя всичко, Което мога. Храня те, обличам те, платих ти да идеш в къщата „Стърлинг“ и ти игра бейзбол това лято, докато аз се потях над листовете в службата. Поканиха те да отидеш на плажа с другите деца, което е много хубаво, но как ще си посрещнеш разходите за деня, това си е твой проблем. Ако искаш да се возиш на влакчетата и на въртележките, вземи пари от буркана си. Ако не искаш, играй на пясъка или си остани вкъщи. За мен няма никакво значение. Просто искам да престанеш да хленчиш. Мразя да хленчиш. Приличаш ми… — Тя млъкна, въздъхна и извади от чантата цигарите си. — Мразя да хленчиш — отново повтори тя.

„Приличаш ми на баща ти.“ Това беше премълчала майка му.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя. — Приключи ли?

Боби мълчеше. Страните и очите му пламтяха. Продължаваше да гледа гуменките си и да се опитва да потисне гнева си. На този етап само една думичка щеше да е достатъчна за нея да го накаже за целия ден. Тя беше вбесена и чакаше възможност да го направи. Но проблемът не беше само в това. Той искаше да й изкрещи, че предпочита да е като баща си, отколкото като нея, една кльощава стара скъперница. И какво от това, че баща му не им беше оставил много? Защо винаги тя представяше нещата така все едно той беше виновен за това? Кой се беше омъжил за него?

— Сигурен ли си, Боби-О? Няма ли да ми кажеш още нещо остроумно? — В гласа й се прокраднаха най-