дърветата. Съли тичаше до Уили Шърман, а пред него беше лейтенант Пакър. После улучиха Пакър в главата и пред Съли вече нямаше никого. От лявата му страна бягаше Маленфант и не спираше да крещи със своя писклив глас: „Хайде, стреляйте, копелета! Убийте ме, скапани копелдаци! Не можете дори това да направите, шибаняци нещастни!“ Пагано тичаше зад тях, а до него беше Слокъм. Имаше и няколко момчета от отряд „Браво“, но той си спомняше по-ясно онези от „Делта“. Уили Шърман викаше предимно своите хора, но повечето от тях отстъпиха назад. Хората от „Делта 2-2“ обаче не се връщаха назад — Там бяха Клемсън, Воленски и Хакърмайер. Съли се учуди, че си спомня имената им. Спомняше си имената им и миризмата от онзи ден. Миришеше на керосин и джунгла. Спомняше си синьото небе между дърветата над него, а малките копеленца продължаваха да стрелят от всички страни. Как можеше да забрави как стреляха тези малки мръсници? Маленфант продължаваше да крещи: „Застреляйте ме! Не можете, нали! Защото сте шибани слепци! Хайде, ето ме тук! Скапани слепи педали! Ето ме тук!“ Мъжете в свалените хеликоптери също крещяха. Всичко около тях беше в пламъци и дим. Те изгасиха пламъците и започнаха да ги изваждат. Това, което вадеха от горящите хеликоптери, трудно можеше да бъде наречено човешки тела. От пръстите им се издигаше пара. Когато ги хващаха, в ръцете им оставаха части от обгорената им плът. Откъсваха се така, както се бели препечената кожа от току-що опечена пуйка, за да открие отдолу разтопената мазнина, а ужасната миризма на джунгла и керосин продължаваше да изпълва въздуха. За подобни неща не можеше да разкажеш на доктор Конрой. Всичко това наистина се беше случило и беше направо една огромна сензация, както обичаше да казва Ед Съливан. Всичко се случваше пред очите му и единственото нещо, което оставаше на човек, беше да се опита да го надживее.

Такава беше онази сутрин. Такива бяха хеликоптерите и всичко това трябваше да бъде запазено по някакъв начин. Когато по-късно същия ден бяха отишли в скапаното село и още усещаха миризмата на изгоряла плът, старият лейтенант беше мъртъв, а няколко човека — Рони Маленфант и неговите хора, ако трябва да бъдем съвсем точни — бяха откачили. Дийфенбейкър беше новият лейтенант и изведнъж беше станал шеф на една дузина полудели мъже, които искаха да убият всеки — деца, стари жени, стари мамасан с червени китайски гуменки.

Хеликоптерите се бяха разбили в десет часа. Точно в два часа и пет минути Рони Маленфант удари една старица в корема с приклада, след това заяви, че има намерение да й отреже главата. После в четири часа и петнайсет минути целият свят беше избухнал в лицето на Джон Съливан. Това беше най-важният ден в провинцията Донг Ха, най-голямата сензация.

Застанал насред единствената улица в селото, Дийфенбейкър изглеждаше като шестнайсетгодишно изплашено до смърт хлапе. Той обаче не беше на шестнайсет. Беше на двайсет и пет, години по-стар от Съли и от останалите. Единственият, който беше на неговата възраст и с неговия чин, беше Уили Шърман, а Уили не можеше да поеме командването. Вероятно спасителната операция от сутринта го беше изтощила. Или вероятно, защото беше видял, че вече някой от отряд „Делта 2-2“ е поел командването. Маленфант непрекъснато крещеше, че когато партизаните излязат от джунглата ще намерят само набучени на кол глави и затова не трябва да се ебават с момчетата от отряд „Делта“. Продължаваше да крещи с пискливия си глас на пътуващ търговец. Той, картоиграчът. Най-великият картоиграч. Пагс имаше хармоники, а Маленфант имаше тесте карти и своята игра. По десет цента на всяка точка. Така се бяха разбрали. „Хайде, момчета! — продължаваше да се дере той с глас, който според Съли можеше да откъсне крилата на прелитащ наблизо скакалец или да предизвика кръвотечение от носа. — Хайде излезте! Тръгнали сме на лов за вас, кучи синове!“

Съли си спомняше как стоеше и гледаше бледото, уморено и объркано лице на новия лейтенант. „Няма да се справи — мислеше си тогава той. — Той е неспособен Да направи каквото е необходимо, за да спре цялата тази лудост.“ Но после Дийфенбейкър се съвзе и кимна на Слокъм, който изобщо не се замисли. Вдигна карабината си, прицели се и куршумът му отнесе главата на Клемсън. Пагано, който с гоеше до него, почервеня от главата до петите от кръвта на убития войник. Клемсън падна мъртъв на земята и така купонът свърши. Край на играта, скъпа.

Сега Дийфенбейкър имаше коремче и носеше очила. Беше започнал да оплешивява. Съли беше изумен, защото преди пет години на сбирката на тяхната войскова част на плажа в Джърси Дийф имаше буйна гъста коса. Тогава Съли беше решил, че трябва да престане да се среща с тези хора. Никой от тях не се чувстваше добре.

— Искаш ли да излезем навън и да изпушим по цигара — попита лейтенантът. — Или си ги отказал, както направиха и всички останали?

— Отказах ги както всички останали. — Бяха застанали вляво от ковчега, за да могат и другите опечалени да погледнат мъртвеца. Двамата говореха тихо. Продължаваха да звучат псалми. Съли не беше сигурен, но песента, която слушаха, се казваше „Старият кръст“.

— Мисля, че Пагс би предпочел… — заговори той.

— „Да вървим заедно“ или „Пътувайки из страната“ — продължи мисълта му Дийфенбейкър.

Съли му се усмихна. Това беше един от магическите моменти, когато нямаше проблем човек да си спомни нещо — един от онези моменти, когато не съжаляваш, че си точно на това място.

— Или може би онази песен на „Енималс“ „Бум-Бум“ — добави той.

— Спомняш ли си как Слай Слокъм каза на Пагс, че ще му завре хармониката в задника, ако не спре да свири?

Съли кимна и продължи да се усмихва.

— Той му отговори, че ако успее да задържи хармониката си отзад, ще изсвири с пръдня „Долината на Червената река“. — Той хвърли един поглед към ковчега, за да е сигурен, че и Пагано не се смее. Той не се смееше. Просто си лежеше там с грим на лицето. Пагс си беше отишъл. — Сега ще ти кажа какво ще направим. Ще излезем навън и аз ще те гледам как пушиш.

— Става. — Дийфенбейкър, който някога беше дал заповед на един от неговите войници да убие друг от неговите войници, тръгна към изхода на църквата, а голото му теме блестеше на слънчевата светлина. Накуцвайки — той накуцваше през половината си живот и вече не му правеше впечатление — след него тръгна Джон Съливан, дилър на шевролети.