работа вкъщи. Хората трябва да се грижат за дома си, иначе покривът може да се сгромоляса върху им, когато задухат силните ветрове.

— Предполагам, че си прав. — Ралф покрива ушите си с вълнената лента. — Ще се видим ли утре?

— Можеш да се обзаложиш — отговаря Уили и протяга ръка. — Дай лапа.

Ралфи се ръкува с него и след това на свой ред подава ръка.

— Дай сега ти една лапа, Уили. Уили го плясва по ръката.

— Как е? Май ти харесва, Ралфи, момчето ми? Усмивката на Ралфи се разширява още повече, за да се превърне в усмивка на малко момче.

— Толкова добре се чувствам, че трябва да те поздравя отново! — вика и отново удря ръката му.

Уили се смее.

— Страшен си, Ралфи! Страшен си!

— Ти също, Уили — отвръща Ралф някак с насмешка. — Честита Коледа.

— И на тебе.

Той остава да стои на същото място и гледа как Ралф се отдалечава в падащия сняг. Зад него на ъгъла Дядо Коледа звъни със своя звънец. Уили вдига чантата и тръгва към входа, но се спира.

— Брадата ти е накриво — казва той на Дядо Коледа. Ако искаш хората да вярват в теб, оправи си шибаната брада.

В кабинета му за „Водопроводни услуги «Мидтаун»“ има голям кашон, пълен с платнени торби, подобни на онези, в които банките доставят монети. Върху тях трябва да има надписи с името на банката, от която идват, но на тези тук нищо не е написано. Уили ги получава направо от компанията в Западна Вирджиния, която ги произвежда.

Той отваря чантата си, бързо отделя навитите банкноти (които ще вземе със себе си у дома) и напълва четири от торбите със събраните монети. В ъгъла на кабинета му има шкаф с надпис „Резервни части“. Уили го отваря. На вратата няма ключалка и вътре се виждат поне още сто торбички, пълни с монети. Поне дванайсет пъти в годината той и Шарън обикалят църквите и оставят торбичките като дарения. Най-много оставят пред „Сейнт Патрик“, където Уили стои с тъмни очила.

„Но не стоя там всеки ден — мисли си, докато се съблича. — Не е нужно да стоя там всеки ден.“ После решава, че ще е добре Бил Шърман, Уили Шърман и Слепият Уили да си вземат една седмица отпуск след Коледа. През тази седмица може би ще имат възможност да се оправят с полицай Уийлок. Да се опитат да го разкарат, освен ако…

— Не мога да го убия — казва си той тихо. — Направо съм загубен, ако го убия. — Нямаше само да е загубен, а Щеше да е прокълнат. От това най-много се притесняваше. Да убиваш във Виетнам беше необходимост и изглеждаше, различно, но това тук не е Виетнам или джунглата. Не беше прекарал всичките тези години в покаяние, за да ги пропилее за миг. Господ го подлага на изпитание.

Проверява го. Тук някъде се крие отговорът. Трябва да има някакъв отговор. Той е просто — извинявам се за израза — твърде сляп, за да го забележи.

Ще може ли да открие скапания кучи син? Разбира се, Не е проблем. Може да намери Джаспър, полицейския смърф. Ще го проследи до момента, в който си свали пистолета и се отпусне, за да си почине. И тогава какво?

Той се притеснява за това, докато сваля грима от лицето си. Изважда папката за ноември и декември и започва да пише все едно и също изречение вътре: „Съжалявам от цялото си сърце, че нараних Каръл“. Изписва цяла страница с тези думи. После прибира папката и облича дрехите на Бил Шърман. Докато прибира обувките на Слепия Уили, погледът му пада върху червения албум. Изважда го, оставя го върху шкафа и го разгръща.

На първата страница има свидетелство за раждане — Уилям Робърт Шърман, роден на 4 януари 1946 година — и отпечатък от малките му краченца. На следващите страници има снимки на него заедно с майка му и баща му (Пат Шърман се усмихва така все едно никога не е бутал момчето си от бебешкото му столче на земята или не е удрял жена си с бирена бутилка). След това започват снимките с приятелите му. Най- много място е отделено на Хари Дулин. На една от снимките се вижда как Хари се опитва да изяде едно парче от тортата за рождения ден на Уили с вързани очи (част от някаква игра без съмнение). Бузите на Хари са целите в шоколад. Смее се като луд. Уили винаги се е страхувал от този смях.

Разгръща страниците по-нататък. Там е подредил снимките на Каръл Джърбър: Каръл с майка си; Каръл, която държи новороденото си братче; Каръл с баща си (тя го гледа с широко отворени очи); Каръл като клакьорка в Харуичката гимназия; Каръл и Джон Съливан, седнали в два огромни трона на абитуриентския им бал, когато бяха избрани за крал и кралица. Изглеждат така като че са седнали пред сватбената торта. Винаги когато Уили погледне тази снимка, си мисли точно това. Роклята й е прекрасна и показва раменете й. Няма и следа на лявото и рамо от онзи ужасен ден, когато го бяха извадили. Тя беше плакала. Беше плакала много преди последния удари но това не беше достатъчно за Хари Дулин. Звукът от бухалката се беше запечатал в съзнанието на Уили. Приличаше на удар върху парче месо. После тя беше извикала толкова силно, че Хари беше побягнал, без да поглежда назад Дали Уили и Ричи О’Мийра го следват. Плю си на петите и хукна като подплашен заек. Старият Хари Дулин. Но ако не беше го направил? Ако беше казал: „Дръжте я момчета. Сега ще й затворя устата.“ И тогава какво щеше да стане? Те щяха ли да я държат и да гледат как замахва и я удря по същия начин, само че този път по главата?

„Знаеш, че щяхте да я държите — мисли си той. — Трябва да продължаваш да се каеш за това, което си направил, но и за това, което не са те накарали да направиш.“

На следващата снимка се вижда Каръл, облечена в тога, когато завършва гимназия през 1966 година. После следва изрезка от „Харуич Джърнъл“, на която вече не е останала и следа от нежното момиче, облечено в тога. Тук тя е на път за Данбъри. В ръце държи плакат и гледа в обектива на фотоапарата. По бузата й се стича струйка кръв, но кръвта не помрачава усмивката й. В Данбъри бяха загинали хора, бяха летели вътрешностите им и Уили чувстваше, че една част от него е виновна и за това. Той докосва смеещото се момиче, по чиято буза се стича кръв, което държи знак с надпис: СПРЕТЕ УБИЙСТВАТА. На лицето й е изписан духът на времето. През 1960 е щастливо малко момиченце, а тук гори. Тук прилича на Смъртта е кръв по лицето, но усмихната и с плакат в ръце. Такива глупави неща се случваха тогава в Данбъри.

Следващата изрезка е направо цяла страница от данбърски вестник. Сгънал я е три пъти, за да я събере в албума. Най-голямата от четирите снимки на страницата показват крещяща жена, застанала на средата на някаква улица с вдигнати окървавени ръце. Зад нея се вижда голяма тухлена сграда, която сякаш е разцепена на две по средата. Отстрани той е написал: „Лятото на 1970 година“.

Терористите — наричаха се „Борци за мир“ — поставили бомбата в една от аудиториите на техническия университет в Данбъри. В деня на взрива компанията „Колеман Кемикалс“ провеждала интервюта за работа между десет сутринта и четири следобед в сградите на университета. Бомбата трябвало да избухне в шест сутринта когато сградата била празна. Но това не станало. Не се случило и в осем, а после в девет часа някой се обадил и съобщил, че в една от залите в университета има бомба. Опитали се да я намерят, но не евакуирали хората. „Това беше трийсет и осмата заплаха за тази година“ — казал някакъв офицер от охраната на университета. Бомба не била намерена, въпреки че по-късно представители от радикалната група твърдяха, че са уточнили какво е местоположението й. Имаше доказателства (или поне имаше такива за Уили Шърман), че в дванайсет и петнайсет, когато интервютата са били прекратени за обедна почивка, млада жена се е опитала да влезе и да извади бомбата, като е рискувала живота си. Останала поне десет