минути в празната зала преди да бъде изведена насила от млад мъж с дълга коса. Човекът, който ги беше видял, разпозна младия мъж като Реймънд Файглър (ръководител на „Борците за мир“), а младата жена като Каръл Джърбър.

В два без десет същия следобед бомбата най-сетне из бухнала. Господ да благослови тези, които оцеляха, и тези, които загинаха.

Уили прелисти страницата. Тук имаше изрезка от вестник от Оклахома Сити от април 1971 година.

Големите риби бяха Джон и Съли Макбрайд, Чарли „Патицата“ Голдън, Реймънд Файглър и… Каръл. С други думи останалите членове на „Борците за мир“. Шест месеца по-късно семейство Макбрайд и Голдън загинаха в Лос Анджелис. Нито Файглър, нито Каръл бяха открити после в овъглената къща, но полицаите намериха много кръв по пода, която се оказа АБ положителна. Много рядка кръвна група. Това беше кръвната група на Каръл Джърбър.

Жива или мъртва? Умряла ли е или все още живее някъде? Не е минал ден, в който Уили да не си е задал този въпрос.

Той отгръща на следващата страница от албума, но знае, че вече трябва да си тръгва, защото Шарън ще се притеснява. Ще трябва да се обади, но ще го направи от долу. Все още не може да спре.

Заглавието над снимката е от „Лос Анджелис Таймс“:

Само че полицията смяташе Каръл за мъртва. От статията ставаше ясно. По онова време в същото беше убеден и Уили. Но вече не…

Жива или мъртва? Понякога сърцето му казваше, че тя е успяла да се спаси малко преди да взривят малката Къща в Ел Ей. Друг път си мислеше същото, което беше съобщила полицията, че те са избягали след първата престрелка, преди да обградят къщата, в която се бяха скрили. Тя или е била ранена и е умряла от раните си, или Файглър я е убил, защото го е бавела. Ако това беше вярно, хубавото момиченце от снимките вероятно сега беше една купчина кости насред пустинята на изток от слънце, то и на запад от Тонопа.

Уили докосва снимката на изгорялата къща на Бенефит Стрийт в Ел Ей… и изведнъж се сеща за едно име Името на човека, който попречи на Донг Ха да се превърне в трагедия като Ми Лай или Ми Ке. Името беше Слокъм. Да, разбира се, това беше името. Все едно лъчът светлина е счупил тъмния прозорец.

Уили затваря албума и го прибира. Чувства се добре Оправя всичко в канцеларията за „Водопроводни услуги «Мидтаун»“ и след това минава през тайната врата на пода, за да отиде в другия си кабинет долу. Хваща куфара и слиза по стъпалата. После затваря вратата над себе си.

Той не може да попречи напълно на полицай Уийлок, но Слокъм ще го направи. Разбира се, че ще го направи. Слокъм беше чернокож, но какво от това. В тъмното всички котки са сиви… а за слепеца не съществуват цветове. Трудно ли ще му бъде да се преобрази от Слепия Уили Гарфийлд в Слепия Уили Слокъм? Разбира се, че не.

— И ти ли чуваш това, което и аз — започва да си тананика той. — И ти ли усещаш това, което и аз…

Пет минути по-късно затваря вратата, на която пише: „Щатска фирма за оценка на недвижими имоти“ и я заключва. После си тръгва. Когато се качва в асансьора, си спомня гласа на жена си: „Шейкове. Не забравяй да купиш шейкове.“

— Трябва да купя и канела — изрича на глас. Тримата, които са в асансьора заедно с него, го поглеждат учудено, а Бил се усмихва.

Навън завива към Гранд Стейшън. В главата му се върти само една мисъл, докато вдига яката на палтото си, за да се предпази от падащия на парцали сняг. „Дядо Коледа, който беше застанал навън, днес си е изкарал достатъчно пари за храна.“

— Шарън?

— М-м-м-м?

Бяха се любили, след като семейство Дабрис си тръгнаха, и сега тя се унася. Всичко е наред, защото и на него му се спи. Има чувството, че изведнъж всичките му проблеми започват да се решават… или че Господ ги решава.

— След Коледа може би ще си взема една седмица почивка. Трябва ми време, за да си намеря някои необходими неща. Да поразгледам някои нови места. Мисля да сменя мястото, на което стоя. — Тя не трябва да знае какво смята да прави Уили Слокъм в седмицата след Нова година. Не трябваше да я кара да се притеснява.

— Добре — отговаря тя. — Иди на кино, докато си почиваш. — Докосва ръката му в тъмното. — Толкова много работиш. Освен това си си спомнил за шейковете. Не мислех, че ще се сетиш. Много съм ти благодарна, скъпи.

Той се усмихва на последните й думи. Не може да се сдържи. Шарън е изключителна.

— Семейство Ален са добре, но Дабрис са много скучни, нали?

— Да — позволява си да отговори той.

— Ако роклята й беше с по-дълбоко деколте, тя вероятно би могла да си намери работа в някой бар за стриптийз.

Той не отговаря, но отново се усмихва.

— Тази вечер се получи добре, нали? — пита го тя. Няма предвид гостите им.

— Да, беше страхотно.

— Как мина денят ти? Нямах възможност да те попитам.

— Много добре, Шарън.

— Обичам те, Бил.

— И аз те обичам.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

Докато заспива, си мисли за мъжа с червения пуловер. Малко по-късно вече не мисли, а сънува. „Шейсет и девета и седемдесета бяха най-лошите години — казва мъжът, застанал пред него на улицата. — Бях на хълма Хамбургер с Трета дивизия 187-ти батальон. — После лицето му става по-спокойно. — Но сега имам това. — Той изважда бяла брада от вътрешния джоб на палтото си. — Имам и това. — От десния си джоб вади червена шапка, на дъното на която звънят монети. — Виждаш ли — казва и започва лека-полека да изчезва. — Винаги има компенсации. Дори и за най-големите слепци.“

После сънят свършва и Бил Шърман спи спокойно до шест и петнайсет на следващата сутрин, когато го събужда часовникът.

Когато някой умре, ти си спомняш за миналото. Съли вероятно го е знаел през целия си живот, но едва на погребението на Пагс го осъзна.