Край погребалното бюро имаше алея с малка зелена пейка, поставена до стената. До единия край на пейката имаше кофа, пълна с пясък. Дийфенбейкър седна от тази страна, извади цигара (пушеше „Дънхил“, много впечатляващо) и после предложи на Съли.

— Не, наистина ги отказах.

— Отлично. — Дийф извади зипото си и запали цигарата, а Съли забеляза нещо странно: никой от ветераните от Виетнам не палеше цигарите си с кибрит или с газовите запалки еднодневки; всички ветерани носеха зипо. Разбира се, това може би не беше истина. Или беше?

— Все още накуцваш — рече Дийфенбейкър.

— Да.

— Сега изглеждаш по-добре. Последният път, когато те видях, не беше така. Особено след като обърна няколко на бара.

— Още ли ходиш на сбирките? Още ли се събират на пикник и на онези други глупости?

— Мисля, че продължават да го правят, но аз не съм ходил от три години. Започна да става много депресиращо.

— Да. Тези, които не са болни от рак, се пропиха. Другите, които отказаха пиенето, се тъпчат с наркотици.

— Забелязал си?

— Разбира се, че забелязах.

— Предполагам това не трябва да ме учудва. Никога не си бил един от най-умните хора на света, Съли- Джон, но си много наблюдателен кучи син. Дори и тогава. Както и да е. Изглежда си се преборил с основните проблеми — алкохола, рака и депресията. А, да, и зъбите. Не съм срещал досега ветеран от Виетнам, който да няма проблеми със зъбите… ако са му останали, разбира се. Какво ще кажеш за себе си, Съли? Как са ти зъбите?

Съли, на когото бяха извадили шест зъба (като не говорим за пломбираните), откакто се върна от Виетнам, направи жест с ръка, че са горе-долу.

— А какво става с другия проблем? — попита Дийфенбейкър. — Как е?

— Зависи — отвърна той.

— От какво?

— От това какво ще приемем за мой проблем. Били сме на три от скапаните сбирки на ветераните…

— На четири. Аз отидох на следващата след онази на плажа в Джърси, която ти пропусна. На тази сбирка Анди Хакърмайер каза, че щял да се самоубие, като скочи от Статуята на свободата.

— Направил ли го е?

Дийфенбейкър си дръпна от цигарата и погледна Съли с погледа на лейтенанта от едно време. Дори и след толкова много години още успяваше да го докарва. Беше направо изумително.

— Ако го беше направил, щяха да пишат по вестниците. Ти не четеш ли „Поуст“?

— Не изпускам брой.

Дийфенбейкър кимна.

— Всички ветерани имат проблеми със зъбите и четат „Поуст“. Ако ще пише нещо за тях, то ще е в раздела с некролозите. Какво правят според теб, ако не пише за тях там?

— Слушат Пол Харви — отвърна многозначително Съли и Дийф се засмя.

Съли си спомни Хак, който също беше там в деня, когато хеликоптерите бяха свалени. Русо момче със заразителен смях. Имаше ламинирана снимка на приятелката си, за да не се мокри из тресавищата, която носеше на сребърна верижка на врата си. Хакърмайер беше до Съли, когато бяха влезли в селото и виетнамците бяха открили огън срещу тях. Двамата гледаха как старата мамасан изскача от колибата си и тича с вдигнати ръце към Маленфант, Клемсън, Пийсли и Мимс, които стреляха във всички посоки. Мимс беше изпразнил половин пълнител в гърдите на едно хлапе. Вероятно по погрешка. Мъртвото момче лежеше пред една от колибите. Старата мамасан беше решила, че Маленфант е най-главният и защо не? Той крещеше най-много. Тя се беше затичала към него, като все още махаше с ръце над главата си. Съли можеше да й каже, че прави голяма грешка, но не си отвори устата. Той и Хак стояха и гледаха как Маленфант вдигна приклада на автомата си, стовари го върху нея и я повали на земята. Уили Шърман стоеше на около пет метра от тях — едно от момчетата католици, от които двамата с Боби се страхуваха — с безизразно лице. Някои от неговите хора го наричаха „Уили Бейзбола“ и винаги с уважение.

— Какво ще кажеш за проблема си, Съли?

Той се върна от селото в Донг Ха в алеята до погребалното бюро в Ню Йорк. Върна се обратно, но много бавно.

— Зависи. За какъв проблем съм ти споменал?

— Каза, че при засадата след селото на пътеката мината ти е отнесла топките. Каза, че по този начин Господ те е наказал, защото не си направил нищо, когато Маленфант откачил и утрепал старата жена.

Откачил беше меко казано за Маленфант, който беше застанал над старицата и я удряше с приклада на пушката си, а през това време устата му не преставаше да мели.

— Преувеличил съм дреболията — отвърна Съли, — както го правят пияниците понякога. Една част от торбичките ми все още са налице и функционират нормално. Особено откакто откриха виаграта. Господ да благослови това чудо.

— Отказа ли и пиенето?

— Пия бира — рече Съли.

— Наркотици?

— Все още не.

— Разведен ли си?

Съли кимна.

— А ти?

— Два пъти. Мисля да се пробвам още веднъж. Казва се Мери-Тереза Чарлтън. Много е сладка, а и девизът ми е: „Третият път ще ти провърви“.

— Знаеш ли, лейтенант? — попита Съли. — Тук двамата с теб направихме някои обобщения за ветераните от Виетнам. — Той изпъна един от пръстите си. — Ветераните се разболяват от рак не само на белия дроб или на мозъка, но и на други места.

— Както Пагс. Той имаше рак на панкреаса, нали?

— Да.

— Причина за рака е напалмът — рече Дийфенбейкър. — Никой не може да го докаже, но всички ние го знаем. Напалмът продължава да ни прави подаръци.

Съли вдигна още един пръст — „Това е средният ти пръст“, щеше да изкрещи Маленфант.

— Ветераните от Виетнам се депресират, започват за пият и заплашват, че ще скочат от някой паметник. — От ръката му стърчеше вече трети пръст. — Ветераните имат лоши зъби. — Пръст номер четири. — Ветераните се развеждат.

Съли беше замълчал, защото от един от отворените прозорци се носеше музика от орган. Гледаше четвъртия пръст и палеца, все още свит до дланта. Ветераните ставаха наркомани. Ветераните не бяха надеждни за получаване на заем от държавата. Това щеше да го потвърди всеки банков чиновник (през годините, докато Съли се опитваше да започне бизнес с коли, няколко банкери му го бяха казвали). На