летящи чинии.

— Не и на тези, които дължат на две банки почти милион долара — отвърна Съли. — Ако знаеха…

— Ако знаеха какво? Ще ти кажа какво. Нищо. Докато си плащаш вноските, Съли-Джон, и им даваш полагаемото им се, на никого няма да му пука какво виждаш, когато загасиш лампата… На тях не им пука дали се обличаш с женско бельо или дали биеш жена си. Освен това не мислиш ли, че и в тези банки има мъже, които са се били в джунглата?

Съли дръпна от цигарата и погледна Дийфенбейкър. Истината беше, че досега не се беше сещал за подобно нещо. Беше се срещал с двама банкови чиновници, които бяха на неговите години, но не бяха говорили за Виетнам. «Следващия път, когато се срещна с тях — помисли си, — ще ги питам дали имат зипо. Така ще разбера.»

— Защо се смееш? — попита Дийфенбейкър.

— Нищо. А ти как си, Дийф? Имаш ли си и ти някоя стара дама? Нямам предвид приятелката ти, а някоя стара дама. Нали знаеш? Мамасан?

— Не ме наричай Дийф. Сега никой не ме нарича така. Никога не ми е харесвало.

— Имаш ли си и ти някоя?

— Рони Маленфант е моята мамасан — отвърна Дийфенбейкър. — Понякога го виждам. Не така, както ти виждаш твоята все едно е наистина тук, но и спомените са живи, нали?

— Да.

Дийфенбейкър поклати бавно глава.

— Ако всичко това бяха само спомени. Нали знаещ? Де да бяха само спомени.

Съли мълчеше. В погребалното бюро сега органът свиреше някаква музика, а не химни. Това беше заключителната музика. С нея искаха да кажат на опечалените, че е време да се разкарат.

— Има спомени и има неща, които наистина виждаш — продължаваше Дийфенбейкър. — Както, когато четеш книга от някой добър автор: той ти описва стая и ти я виждаш. Може да кося моравата, да гледам телевизия, да чета приказка на внука си, преди да го сложа да си легне, дори да се натискам с Мери на дивана в хола и изведнъж «бум», и ето ти го Маленфант с пъпчивото си лице и къдрава коса. Нали си спомняш колко му беше къдрава косата?

— Да.

— Рони Маленфант, който винаги говори за това, за онова, за всичките шибани неща по света. Шегите му. И малката торбичка. Нали не си забравил за нея?

— Не, разбира се. Малката торбичка, която носеше на колана си. В нея държеше картите. Винаги две тестета. Казваше: «Хайде да направим една игра, момчета! Един цент на точка. Какво ще кажете?» И те се събираха около него.

— Да, да. Ти го помниш, Съли, но аз го виждам. Чувам го. Дори усещам миризмата на шибаните цигари, които пушеше… но най-често го виждам как я събаря на земята и се надвесва над нея, като не спира да крещи…

— Стига.

— …и тогава не вярвах, че ще го направи. В началото не мислех, че и той си вярва. Първо я удари с приклада, но после реши да стигне докрай и го направи. Тя извика и започна да се влачи по земята, а той застана над нея, спомняш си. А останалите от тях тичаха. Ралф Клемсън и Мимс и останалите. Винаги съм мразел онова малко копеле Клемсън. Той беше по-лош от Маленфант, защото Рони поне не беше подъл. Клемсън беше луд, но и подъл. Бях уплашен до смърт, Съли. Знаех, че трябва да спра това, но се страхувах, че ще ме предадат… По-точно, че ще ме предадете, всички вие, защото в онзи момент от едната страна стоях аз, а от друга бяхте всички вие. Шърман, нямам нищо против него, отиде при хеликоптерите, сякаш нямаше да има утрешен ден, но в скапаното село… Погледнах го и той не реагира.

— По-късно ми спаси живота, когато попаднахме на засадата — тихо изрече Съли.

— Знам. Вдигна те и те понесе като шибания Супермен. На поляната беше добре и после при засадата, но в селото… Нищо. Тогава трябваше да решавам аз. Все едно аз бях единственият възрастен там, само дето не се чувствах като такъв.

Съли не си направи труда да му каже да млъкне. Дийфенбейкър трябваше да сподели болката си. Нищо не можеше да го накара да млъкне.

— Спомняш ли си как викаше тя, когато той я закла? Онази старица? А Маленфант се беше надвесил над нея и не спираше да приказва. Благодарен съм на Господ за Слокъм. Той ме погледна и това ме накара да направя нещо… въпреки че всичко, което направих, беше да му кажа да стреля.

«Не — помисли си Съли, — ти дори не направи и това, Дийф. Ти просто кимна. Ако се изправиш в съда, няма да ти се размине. Ще те накарат да говориш и да си признаеш всичко както си беше.»

— Мисля, че през онзи ден Слокъм спаси душите ни — продължи Дийфенбейкър. — Нали знаеш, че се самоуби? Да. През осемдесет и шеста.

— Мислех, че е умрял при злополука.

— Ако смяташ, че да се забиеш в парапета на мост със скорост сто километра в час, когато по пътя няма почти никакви коли, е злополука, значи е така.

— Какво става с Маленфант? Знаеш ли?

— Ами, той никога не идва на сбирките, но знам, че е още жив. Анди Бриниган го видял в Южна Калифорния.

— Таралежа?

— Да, Таралежа. И знаеш ли къде го видял?

— Не, разбира се, че не.

— Това направо ще те изуми, Съли-Джон. Бриниган е от Дружеството на анонимните алкохолици. Твърди, че това спасило живота му, и може би е прав. Преди пиеше като луд. Пиеше повече от всеки от нас. Ако кажа, че пиеше повече от всички нас, взети заедно, няма да сбъркам. Ходи на срещи с пияндета през целия ден. Заема някаква длъжност в групата и помага и на други. Всяка година си правят национална среща. Миналата година пияниците се събраха в Сан Диего. Петдесет хиляди пияндета се събраха в централната градска зала в Сан Диего и започнаха да се молят. Можеш ли да си представиш?

— Горе-долу — отвърна Съли.

— Скапаният Бриниган поглежда наляво и кого мислиш вижда? Рони Маленфант. Не чува добре гласа му, но това е той. След края на срещата той го хванал и двамата отишли да пийнат по едно. — Дийфенбейкър замълча. — Предполагам и алкохолиците правят така. Пият лимонада или кола, или там нещо такова. Маленфант разправя, че от две години не пие, че е чист, че е намерил нов смисъл на живота си, като се е посветил на Бога. Таралежът го пита дали е стигнал до пето ниво и дали е изповядал греховете си от едно време. Без да го поглежда Маленфант отговаря, че го е направил още преди година и това много му помогнало.

— Я виж ти! — рече Съли и се изненада на яростта в гласа си. — Старата мамасан ще се радва да разбере, че Маленфант е преживял случилото се. Ще й кажа следващия път, когато я видя. — Той все още не знаеше, че ще се срещне с нея по-късно същия ден.

— Непременно го направи.

Те продължиха да седят. Съли помоли Дийфенбейкър за още една цигара и той му даде. После отново я запали със зипото. Иззад ъгъла се чуваха гласове и тих смях. Погребението на Пагс беше свършило. А някъде в Калифорния Рони Маленфант четеше дебелата черна книга с кръст на нея и се опитваше да влезе във връзка с висшата сила, която наричаше Бог. Може би и Рони щеше да има група с алкохолици, на които да помага. На Съли му се искаше Рони да е мъртъв. Съли искаше виетнамците да бяха разстреляли Рони Маленфант още там във Виетнам. С неговата торбичка и две тестета карти, с приклада му, с разкрачените крака над старата жена, облечена в зелени панталони и оранжева риза.

— Като начало можем да си зададем въпроса защо бяхме във Виетнам? — рече Съли. — Не искам да звуча философски, но ти разбра ли защо?

— Кой е казал следното: «Този, който не се учи от миналото, е прокълнат да го изживее още веднъж?»

— Ричард Доусън, водещият на семейното шоу.

— Майната ти, Съливан.