да видиш Бриджит Бардо
по хавлиена кърпа. Как си играеха на войници и на възрастни. Как пърдяха в часовете на госпожа Суийтсър и…
— Хей, американецо. — Само дето казваше «америйканецо» и Съли знаеше кого щеше да види, когато вдигне поглед от ръкавицата на Боби. Беше старата
— Хей, американецо, ела ти при мен. Аз защити. — И тя протегна ръце към него.
Съли тръгна към нея сред хаоса от падащи телевизори, надуваеми басейни, обувки с високи токове и обществен телефон, от който се ръсеха монети. Той вървеше към нея и изпитваше облекчение. Същото чувство, което изпитваш, когато се прибираш у дома.
— Аз защити. — Тя продължаваше да протяга ръце към него. — Горкото момче, аз защитя. — Тя го прегърна, докато около него крещяха и бягаха хора, а от небето падаха хиляди различни неща северно от Бриджпорт.
— Аз защити — повтори и Съли отново седеше в колата си. Никъде наоколо не се движеха коли. По радиото «Платърс» пееха «По здрач», а Съли не можеше да диша. Оказа се, че нищо не беше паднало от небето и всичко си беше напълно нормално, само дето не се движеха. Но как беше възможно това? Как беше възможно това, след като все още държеше ръкавицата на Боби Гарфийлд?
— Аз защити — рече старата
Съли не можеше да диша. Искаше да й се усмихне. Искаше да й каже, че съжалява, че поне някои от тях са искали да помогнат, но не му достигаше въздух и беше много уморен. Затвори очи и се опита да вдигне ръкавицата на Боби към лицето си за последен път, за да я помирише, но тя изведнъж беше станала прекалено тежка.
На следващата сутрин Дийфенбейкър стоеше край кухненската маса, облечен само по дънки. Сипваше си кафе, когато Мери влезе при него от дневната. Беше с дълга тениска и носеше «Ню Йорк Поуст» под мишница.
— Мисля, че имам лоши новини за теб — рече тя. — Средно лоши новини.
Той се обърна към нея уморено. Лошите новини трябваше винаги да идват следобед. Поне след като се е наобядвал, човек е наполовина готов да посрещне някоя лоша новина. Когато обаче се случваше сутрин, сякаш до края на деня оставаше синина на лицето.
— Каква е?
— Човекът, с когото ме запозна вчера на погребението на твоя приятел… Нали каза, че е търговец на коли в Кънектикът?
— Да.
— Исках да съм сигурна, защото Джон Съливан не е най-често срещаното…
— За какво говориш, Мери?
Тя му подаде вестника.
— Пише, че се е случило, докато се е прибирал към дома си. Съжалявам, скъпи.
«Тя е сгрешила» — беше първата му мисъл. Хората не умират веднага след като си се видял и си говорил с тях. Това му изглеждаше като неоспоримо правило.
Но беше той. Отстрани имаше и снимки: Съли, облечен в бейзболната си униформа от гимназията с маска на кетчър на главата, вдигната над лицето му; Съли във военната си униформа и Съли в костюм. Под трите снимки имаше изречение, което може да бъде срещнато само в «Поуст»:
Дийфенбейкър прегледа набързо статията, като се чувстваше едновременно тъжен и измамен, както всеки път, когато четеше за някой починал приятел. «Твърде млади сме все още за естествена смърт» — винаги си мислеше той в подобни моменти.
Съли беше починал от сърдечен удар, попаднал в задръстване, причинено от закъсал трактор с ремарке. Във вестника пишеше, че можело да умре и на няколко метра от табелата на своята борса за коли. Подобни изречения или възклицания като «ДЖЪМБО!» бяха запазена марка на «Поуст». «Таймс» беше добър вестник, ако човек е умен. «Поуст» беше вестникът на пияниците и поетите.
Съли беше разведен, но нямаше деца. Разходите по погребението му щеше да поеме някой си Норман Оливър от Първа банка в Кънектикът.
«Ще бъде погребан от банката си! — помисли си Дийфенбейкър и ръцете му се разтрепериха. Не знаеше защо тази мисъл го беше уплашила така. — От шибаната му банка! Господи!»
— Скъпи? — Мери го гледаше уплашено. — Добре ли си?
— Да — отвърна той. — Попаднал в задръстване и починал в колата си. Може би те дори не са успели да закарат линейка при него. Може би въобще не са го намерили, преди да са започнали да се движат. Господи!
— Стига — каза му тя и взе вестника.
Съли беше получил «Сребърната звезда» заради спасителната операция при хеликоптерите, разбира се. Партизаните стреляха и Пакър, както и Шърман водеха своите хора напред сред куршумите. Десет или дванайсет от войниците им бяха мъртви при това настъпление и двама души от падналите хеликоптери бяха живи. Джон Съливан беше пренесъл единия от тях на безопасно място.
Маленфант също беше тичал към хеликоптерите с пожарогасител в ръка. През цялото време не преставаше да крещи на партизаните да го застрелят, но те не можеха, защото той знаеше, че са една банда слепи женчовци. Маленфант също беше предложен за «Сребърна звезда» и Дийфенбейкър не беше сигурен, но май го бяха наградили. Дали Съли знаеше за това? Не беше ли споменал нещо такова, докато седяха на пейката край погребалното бюро? Може би, а може би не. С времето медалите ставаха някак по- маловажни, също като наградата, която получаваш в първи клас за това, че си научил някакво стихотворение наизуст. Те се превръщат в нещо, което държиш на полицата. С тези неща възрастните мъже залъгваха децата. Караха ги да тичат, да скачат, да се хвърлят напред. Дийфенбейкър си помисли, че светът вероятно ще бъде по-хубав без възрастните мъже (това откритие беше направено, когато той самият се превръщаше в един от тях). Оставете жените да живеят. Старите жени никога няма да наранят някого, но възрастните мъже бяха по-опасни от глутници побеснели кучета. Застреляйте всички, после полейте телата им с бензин и ги подпалете. И нека децата се хванат за ръце и да танцуват около огъня, докато пеят старите песни на «Кросби Стилс» и Неш.
— Много ли ти е мъчно? — попита Мери.
— За Съли ли? Да. Не се бяхме виждали от години.
Той пиеше кафе и си мислеше за старицата с червени гуменки, която Маленфант беше убил. Жената, която навестяваше Съли. Повече нямаше да го навестява. Поне това беше хубаво. Дните, когато старата
