Един следобед през последното лято преди настъпването на 2000 година Боби Гарфийлд се завърна в Харуич, щата Кънектикът. Най-напред отиде на гробището «Уест Сайд» на погребалната церемония, която се състоя на семейния парцел на семейство Съливан. За стария Съли-Джон се насъбра огромна тълпа — статията в «Поуст» бе докарала маса народ. Неколцина дечица се изплашиха до смърт и ревнаха, когато почетната рота на Американския легион даде залп. След службата имаше панихида в местния клуб на Американските ветерани. Боби се отби за малко — колкото да хапне парче торта с чаша кафе и да се обади на господин Оливър — но не видя никакви познати, а искаше да посети някои места, докато е още съвсем светло. Почти четирийсет години не се бе връщал в Харуич.

На мястото на прогимназията и гимназията «Сейнт Гейбриъл» беше издигнат търговски център «Нътмег». На мястото на пощата имаше празна площадка. Железопътната гара още гледаше към Площада, но каменните колони на пешеходния надлез бяха покрити с графити, а будката за вестници на господин Бъртън бе затворена и закована с дъски. Тревните площи между Ривър Авеню и Хюсатоник още си стояха, но патиците бяха изчезнали. Боби помнеше как веднъж грабна една птица и замери с нея някакъв мъж в тъмен костюм — звучи малко невероятно, но наистина беше така. «Ще ти дам два долара, ако ми позволиш да ти духам» — каза мъжът и Боби му метна една патица. Сега го напушваше смях при спомена за тази случка, но тогава оня кретен му изкара акъла.

На мястото на «Ашър Емпайър» се извисяваше огромен склад на UPS. По продължението на Ашър Авеню в посока Бриджпорт, точно на ъгъла, където булевардът се влива в Пюритан Скуеър, едно време се намираше «Уилям Пен Грил», но сега заведението беше изчезнало и на негово място бяха построили «Пица Уно». Боби се замисли дали да влезе. Стомахът му беше вече на петдесет години, както и всички останали части на тялото му, и пицата не му понасяше много-много.

Само че това бе чисто и просто оправдание. В главата му веднага ще нахлуят образи, ето коя бе истинската причина — изведнъж пред очите му ще наизникнат паркирани на тротоара огромни просташки коли, боядисани в цветове толкова ярки, че чак крещящи.

Боби зави и се върна в самия Харуич — да пукне, ако закусвалнята «Колъни» не си е на мястото, и да пукне, ако менюто не предлага хотдог. Хотдогът не е по-подходящ от шибаната пица, но кой се интересува от това. Прилосек за какво е, нали за редки гастрономически неволи, породени от някой спомен? Глътна едно хапче и се натъпка с два хотдога. Още ги продаваха в ония мазни картонени джобове и бяха все така божествени както едно време.

Накрая изгълта и един пай със сладолед, после излезе навън и застана край колата си. Реши да я остави тук — трябваше да се отбие само на две места, които бяха съвсем наблизо, и спокойно можеше да отиде пеш. Взе спортния сак от предната седалка и бавно закрачи покрай «Спайсърс», който се беше разраснал в огромен магазин «7-11» с бензинови колонки отпред. Като го отминаваше, дочу гласове, призрачни гласове от 1960 — гласовете на близначките Сигсби.

Мама-тати бой.

Мама каза нас вън.

Що правиш така, глупав стар Боби Гарфийлд?

Глупав стар Боби Гарфийлд, да — това бе той. Може и да е поумнял малко с годините, но надали чак толкова.

Заизкачва се по стръмната Броуд Стрийт и на половината път забеляза на тротоара избеляла дама. Клекна да я разгледа по-внимателно, потърквайки с пръст тебеширените очертания по краищата.

— Господине? Добре ли сте? — Млада жена с огромен плик «7-11» в ръце гледаше Боби със смесени чувства на тревога и недоверие.

— Нищо ми няма, добре съм — отвърна той, изправи се и изтупа ръце. И наистина се чувстваше добре. Край дамата нямаше ни една луна или звезда, камо ли комета. А и докато обикаляше из града, никъде не забеляза обяви за изгубени домашни любимци. — Добре съм.

— Ами хубаво, радвам се за вас — сопна се младата жена и забърза по своя път. Дори не се усмихна. Боби я проследи с поглед, после отново закрачи, питайки се какво ли се е случило с близначките Сигсби и къде ли са сега. Помнеше как като говореше веднъж за времето, Тед Бротиган го нарече «плешивия стар измамник».

Но едва когато съзря Броуд Стрийт № 149, Боби си даде сметка, че е бил сто процента сигурен, че сградата е превърната във видеотека, закусвалня или бакалница. Но кооперацията си стоеше непокътната, само дето някогашните зелени дървени парапети сега бяха боядисани в кремаво. На верандата имаше велосипед и Боби си спомни как отчаяно желаеше да има велосипед през онова последно лято в Харуич. Дори си събираше пари в буркан с етикет «Велосипеден влог» или нещо подобно.

Като застана на входа и сянката му се протегна на паважа, в съзнанието му нахлуха нови призрачни гласове.

«Ако бяхме Готрокови, нямаше да се налага да взимаш от буркана за велосипеда и да водиш малката си приятелка на лунапарк.»

«Тя не ми е приятелка! Тя не ми е приятелка!»

В спомена си каза точно тези думи на майка си, дори й ги изкрещя… но паметта сигурно му изневеряваше. На неговата майка не можеше да се крещи. Ако човек държеше да не бъде скалпиран, де.

Пък и какво. Каръл наистина беше неговата малка приятелка. Беше ли? Беше.

Оставаше му да види още едно място, преди да се върне при колата си, и отправяйки прощален поглед на дома, където бе живял с майка си до лятото на 1960, се спусна по Броуд Стрийт, размахвайки спортния сак в ръка.

В онова лято имаше някаква магия, дори на петдесетгодишна възраст не се съмняваше в това, но вече не помнеше каква е била тя. Може би просто е имал детство като в разказ от Рей Бредбъри, каквото са имали повечето деца от малките градчета, или поне си мислят, че са имали — в което действителният свят и мечтите понякога се преплитат и пораждат чудно вълшебство.

Да, но… ъ-ъ…

Нека не забравяме розовите листенца, които пристигнаха чрез Каръл… но дали те означаваха нещо? Едно време означаваха — на онова самотно, почти изгубено създание, което беше тогава, Му се струваше, че означават — но те отдавна се бяха изгубили. Загуби ги горе-долу по времето, когато видя снимка на изгорялата къща в Лос Анджелис и разбра, че Каръл Джърбър е мъртва.

Тогава му се струваше, че нейната смърт изличи не само всякаква магия, а дори целия смисъл от детството. Каква полза от него, ако после ти се случват подобни неща? Лошото зрение и лошото кръвно са едно на ръка; лошите помисли, лошите сънища и лошите намерения — съвсем друго. По някое време ти се приисква да извикаш на Бога: «Хайде, мойто момче, стига вече.» Пораствайки, ти изгуби своята невинност, но нима трябваше да губиш и надежда? Каква полза на единайсет да целунеш едно момиче на виенското колело, ако след още единайсет години ще разтвориш вестника и ще научиш, че е изгоряла в някаква схлупена къщурка на някаква задънена уличка? Каква полза да помниш красивите й тревожни очи или как слънцето блести в косата й?

Така разсъждаваше до преди седмица и имаше много какво да каже по въпроса, но после отново почувства старата магия. «Хайде — сякаш го подкани тя. — Хайде, Боби, хайде, стари мръснико, ела си у дома.» И ето ги го на, пак в Харуич. Уважи своя приятел от детството, наобиколи старите места (без да се просълзи) и вече почти бе дошло време да си ходи. Оставаше му да посети едно последно място.

Вече беше време за вечеря и градският парк беше почти празен. Боби закрачи към телената ограда зад хоума на поле «Б», разминавайки се с трима закъснели играчи. Двама носеха спортни екипи в огромни червени сакове, а третият беше нарамил касетофон, от който оглушително дънеше «Офспринг». Трите момчета го изгледаха недоверчиво, но Боби никак не се изненада. Той бе възрастен в царството на децата и живееше във времена, когато такива като него будят подозрение. Реши да не усложнява нещата с кимане, поздрави и глупави въпроси от сорта на «Как мина мачът, момчета?» Те отминаха по своя път.

Боби спря, вплете пръсти в телените ромбчета на мрежата и зарея поглед в червените лъчи на залязващото слънце, които падаха косо върху затревеното игрище и се отразяваха в таблото за резултата и