насам печелеше много добре), но вечер винаги си тръгваше в шест часа или най-късно в седем и може да се каже, че се радваше, че го прави.

През този летен ден той караше по шосе И-95, но бе излязъл от дома си по-късно и не беше отбил по отклонение 9 към Харуич. Днес той беше взел един нов шевролет (беше синя, с широки гуми и всеки път, когато се приближеше към някоя кола, шофьорът в нея намаляваше скоростта, защото си мислеше, че го настига полицай) и беше карал чак до Ню Йорк.

Беше оставил колата в борсата за коли на Арни Мосбърг в Уест Сайд (когато си дилър на шевролети, никога нямаш проблем с паркирането). После беше отишъл да напазарува, да хапне и след това тръгна за погребението на Пагано.

Пагс беше един от хората в хеликоптера тогава. Двамата бяха заедно и в селото преди това. Бяха заедно и по време на последната засада, която всъщност беше предизвикал Съли, като беше стъпил на мина или беше задействал скрита граната. От всички страни бяха наскачали малките мъже в черни пижами и бяха открили огън. Докато бягаха, Пагс беше грабнал Воленски, който бе ранен в гърлото. Пагс беше подгизнал от кръвта на Воленски (Съливан всъщност не си спомняше да е видял това; тогава той беше пропаднал в своя собствен ад), но това беше хубаво по някакъв начин, защото така той не виждаше собствената си кръв. После Пагано беше облян с кръвта и мозъка на приятеля на Маленфант, когато Слокъм му пръсна главата. По лицето му бяха кръвта и мозъкът на Клемсън.

Съли не каза нито дума за това какво се беше случило с Клемсън в долината. Не беше споменавал и на доктор Конрой за това. Беше си замълчал. Всеки един от тях си беше замълчал.

Пагс беше починал от рак. Старите приятели на Съли от Виетнам винаги умираха (е, те не бяха приятели, но използваха тази дума, защото нямаше все още друга, която да подхожда на ситуацията, в която бяха във Виетнам) от рак, наркотици или самоубийство. Обикновено ракът поразяваше дробовете или мозъка и след това се разпространяваше навсякъде из тялото, сякаш всичките тези мъже си бяха оставили имунната система някъде в джунглите. Дик Пагано беше починал от рак на панкреаса От същото беше умрял и Майкъл Ландън. Ковчегът му беше отворен и Пагс изглеждаше дори красив. Жена му беше накарала хората от погребалното бюро да го облекат в костюм, а не в униформа. Тя вероятно дори не се беше сетила за униформата, въпреки ордените, които беше получил Пагано. Пагс беше носил униформата си две или три години. Тези години бяха като умопомрачение, все едно го бяха затворили на някакво място, където действителността му се губеше, защото е пиян. В такива моменти човек си мисли, че е способен да убие някой от мъжете в бара или да подпали църквата, където жена му води неделното училище. Съли не си спомняше някои от тези хора да е искал да бъде погребан във военната си униформа.

Дийфенбейкър — Съли все още го възприемаше като новия лейтенант — също беше дошъл на погребението. Не го беше виждал от доста време и двамата имаха да си кажат много, въпреки че говореше предимно Дийфенбейкър. Съли не смяташе, че приказките ще променят нещо, но се вслушваше в това, което казваше лейтенантът. Думите на лейтенанта звучаха доста налудничаво. През целия път обратно до Кънектикът тази мисъл не го напусна.

Намираше се на моста Трибороу и се движеше на север. Беше два часът следобед и щеше да избегне задръстванията. „Движението по моста Трибороу е нормално, както и по магистралата на север“ — съобщаваха от хеликоптера, който наблюдаваше шосетата из града. Днес хеликоптерите ги използваха за такива неща. Наблюдаваха Движението по пътищата.

Не забеляза, че малко преди Бриджпорт колите започнаха да се движат по-бавно. Беше сменил станцията и вече слушаше музика, потънал в мисли за Пагс и хармониката му. Това беше едно старо клише от военните филми за редника, който свири на хармоника в нощта, но Пагано, Господи… Пагано можеше да накара кръвта ти да за кипи с неговата хармоника. Свиреше ден и нощ, докато един от командващите — може би Хексли или дори Гарет Слокъм — не му беше казал да престане, ако не иска да се превърне в първия човек на света с имплантирана хармоника в задника.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че това го беше казал Слай Слокъм. Той беше як негър от Тулса, който беше получил прякора си Слай, защото обожаваше групата „Стоун Фемили“ и не можеше да приеме факта, че другата му любима група „Реър Ърт“ бяха бели. Съли си спомняше как Дийф (така наричаха Дийфенбейкър, преди да го произведат в лейтенант) беше накарал Слай да повярва, че онези момчета от групата са толкова бели колкото скапания Боб Дилан (наричаше го „магарето, което пее кънтри“). Слокъм го беше погледнал и после беше отговорил замислено: „Какво искаш да ми кажеш сега? «Реър Ърт» са записвали в студиата «Мотаун», а всички групи, които са записвали там, са на черни. «Сюприймс», скапаните «Темптейшънс», «Смоуки Робинсън» и «Миракълс», всичките са чернокожи. Много те уважавам, Дийф, но ако не престанеш с тия глупости, ще се наложи да ти прасна един.“

Слокъм мразеше звука на хармониката. Когато му казваха, че Боб Дилън имал отношение към тази война, той питаше защо тогава не е дошъл нито веднъж тук заедно с Боб Хоуп. „Ще ти кажа защо — казваше Слокъм. — Защото го е шубе. Той е един скапан страхлив певец, който свири на шибаната си хармоника.“

Дийфенбейкър обичаше музиката на шейсетте. Замислен за миналото, Съли не забеляза как на километража стрелката започна да пада от шейсет към четирийсет, а четирите платна вече бяха пълни с едвам движещи се коли. Спомни си какъв беше Пагс в джунглата — слаб мъж с черна коса, по бузите му още имаше следи от младежкото акне, а в джобовете на панталоните му винаги имаше по една хармоника (едната беше в сол тоналност, а другата — в до) — Това беше преди трийсет години. Ако се върнеше още десет години назад, Съли щеше да се види като подрастващо хлапе в Харуич заедно с Боби Гарфийлд. Тогава му се искаше Каръл да го погледнеше поне веднъж така, както гледаше Боби.

Понякога тя го поглеждаше, но не по същия начин. Дали беше така, защото вече не беше на единайсет, или защото не се казваше Боби Гарфийлд? Съли не знаеше. Този поглед винаги е бил загадка за него. Отстрани изглеждаше така все едно Боби я убиваше, но тя нямаше нищо против. Тя щеше да умира по същия по този начин до края на света.

Какво беше станало с Боби Гарфийлд? Беше ли отишъл във Виетнам? Дали се беше присъединил към децата на цветята? Дали се беше оженил? Дали имаше деца, дали беше починал от рак на панкреаса? Съли не знаеше. Това, което със сигурност знаеше, беше, че Боби се промени през лятото на 1960 — годината, когато Съли беше спечелил една седмица в лагера „Уини“ на езерото Джордж — и беше напуснал града с майка си. Каръл беше останала и беше завършила гимназия, но никога не го беше поглеждала, както гледаше Боби навремето. Двамата бяха изгубили девствеността си една вечер зад нюбъргски камион. Съли си спомняше мириса на парфюм, докато свършваше.

Какво общо имаше между ковчега на Пагано и старите му приятели? Може би си беше спомнил за тях, защото Пагс малко приличаше на Боби. Косата на Боби беше червена, а тази на Пагс — черна, но и двамата бяха слаби… Имаха и сходни черти на лицето. Или се беше сетил За тях, защото когато някой умре, хората се сещат за миналото.

Сега вече шевролетът му се движеше с двайсет километра в час. Напред колите почти бяха спрели, но Съли Не забелязваше. По радиото продължаваха със стари песни, а той си мислеше за това как бяха влезли в църквата с Дийфенбейкър, как се приближаваха към ковчега на Пагано, докато отстрани пееха траурни химни. Сега над трупа на Пагс звучеше „Спи в мир“. Това беше Пагс, който обичаше да седи с часове до своята картечница 50-ти калибър и да свири на хармоника в джунглата.

И най-малката прилика с Боби Гарфийлд изведнъж изчезна, когато Съли погледна трупа в ковчега. В погребалното бюро си бяха свършили работата добре, но не бяха успели да скрият подпухналото му лице от диетата, която обикновено предписваха в подобни случай. По списанията не пишеха за тази диета, но той знаеше, че в нея влиза лечение с химиотерапия и всичкия чипс, който можеш да изядеш.

— Спомняш ли си хармониката? — попита Дийфенбейкър.

— Помня — отвърна Съли. — Помня всичко. — Последните му думи прозвучаха някак странно и Дийфенбейкър го погледна.

За момент Дийф заприлича на Съли на войника от джунглата, когато Маленфант, Клемсън и останалите идиоти ги бяха вкарали в засадата и адът се беше стоварил над главите им… Онази седмица беше ужасна. Искаха да забравят всичко — виковете в нощта, внезапния смъртоносен огън и подпалените хеликоптери, които паднаха от небето. Хеликоптерите падаха, глупако! А малките мъже в черни пижами започнаха да стрелят по отрядите „Делта 2-2“ и „Браво 2-1“ веднага щом американците излязоха на поляната между