Той вдига глава, така че бялата светлина на мрачния зимен ден да се отрази в стъклата на очилата му. Сега започва работният му ден и работата му е по-тежка от всяка друга. Има специална поза на тялото. Нещо подобно на отдаващ чест войник. Трябва винаги да държи главата си изправена и да се взира през хилядите хора, които минават покрай него. Ръцете му трябва да висят покрай тялото в черните ръкавици, като никога не трябва да докосват табелата и панталоните и не трябва да се събира отпред. Той трябва да продължи да имитира чувството на накърнена гордост. Няма от какво да се срамува. Никога не говори, освен ако не го заговорят учтиво. Не отговаря на хората, които го питат ядосано защо не си намери работа или какво иска да каже с това, че са му отнели привилегиите. Не спори с тези, които го обвиняват, че лъже или че се опитва ла издържа сина си, като проси по улиците. Спомня си, че наруши това правило само веднъж през един топъл следобед на 1981 година. „В кое училите учи синът ти?“ — попита ядосано една жена. Той не виждаше как изглежда жената, защото беше вече четири часът и беше сляп като прилеп поне от два часа, но чувстваше гнева й. По някакъв начин тя му напомни за Маленфант и за гласа му. „Кажи ми къде учи, за да му изпратя едно кучешко лайно“ — беше продължила тя. „Не се притеснявайте — отвърна той по посока на звука. — Ако искате да изпратите по пощата кучешко лайно, адресирайте го до основно училище «Линдън Б. Джонсън» и използвайте «Федерал Експрес». Те ще го доставят и до ада, ако пожелаете.“

— Господ да те благослови — казва му един мъж в кашмирен пуловер и гласът му потреперва. Но Слепият Уили не е изненадан от подобна реакция. Вече се е сблъсквал с такова отношение. Учудващо много от клиентите му поставят внимателно или дори нежно парите си в бейзболната ръкавица. Мъжът в кашмирения пуловер дава своя скромен принос там, където му е мястото. Пуска банкнота в отворената чанта. Пет долара. Работният ден започва.

Засега всичко върви добре. Той внимателно оставя бастуна на земята и се навежда, за да изсипе събралите се пари от ръкавицата в чантата. После прокарва ръка през събралите се банкноти, въпреки че все още ги вижда съвсем ясно. Събира банкнотите — има поне четиристотин или петстотин долара, което означава, че в края на деня ще има към три хиляди. Не е от най-добрите дни, особено по Коледните празници, но все пак е нещо. Навива ги на руло и го захваща с ластик. После натиска един бутон в чантата си, двойното дъно се отваря и той пуска парите вътре. Никой досега не се е опитвал да разгледа чантата му. И тежко на онзи, който се опита да го направи.

Той затваря чантата и започва да се изправя. Една ръка го подпира.

— Честита Коледа, Уили — казва човекът. Слепият Уили го разпознава по одеколона.

— Весела Коледа, полицай Уийлок. Главата му продължава да стои леко вдигната с въпросително изражение на лицето. Ръцете са отпуснати. Краката му са леко разкрачени, но не толкова, че да наподобяват командата „свободно“, и не са толкова събрани като при командата „мирно“. — Как сте днес, господин полицай?

— В отлично настроение съм, копеле — отговаря Уийлок. — Познаваш ме. Винаги съм в отлично настроение.

Приближава се един мъж с яркочервен пуловер и палто. Косата му е къса. Черна отгоре и прошарена отстрани. Изглежда напрегнат. Слепият Уили познава веднага изражението. В двете му ръце има по една торба от магазините. Той се спира и прочита табелата.

— Донг Ха? — пита той, сякаш мястото му е познато.

— Да, господине — отговаря Слепият Уили.

— Кой ви беше командващ офицер?

— Капитан Андрю Брисъм — пише се с Ъ, а не с А — а по-висшестоящ от него беше полковник Андрю Шелф, господине.

— Чувал съм за Шелф — казва мъжът с палтото. Сега лицето му изглежда различно. Когато се приближаваше към слепеца, мислите му не бяха същите както когато го отминаваше. — Никога не съм го срещал.

— В края на службата си там не се срещахме с много висшестоящи офицери, господине.

— Ако си излязъл от долината А Шау, не се учудвам. Съгласен ли си с мен, войнико?

— Да, господине. Когато ударихме Донг Ха, вече нямаше много висши офицери при нас. Имахме и един лейтенант на име Дийфенбейкър.

Мъжът с яркочервения пуловер кима.

— Вие, момчета бяхте там, когато паднаха хеликоптерите.

— Тъй вярно, господине.

— Значи сте били там и след това, когато…

Слепият Уили не го чува, защото одеколонът на полицай Уийлок вече го задушава. Той едва ли не му диша в едното ухо като възбудено хлапе на края на първата си любовна среща. Уийлок никога не повярва на представлението на Слепия Уили. И въпреки че той си плаща за привилегията да стои на ъгъла, част от Уийлок все си остава полицай и чака Уили да направи грешка. Той направо копнее за грешка. Но Уийлоковците от този свят никога не могат да разберат кое е фалшиво и кое не е. Понякога тези неща изглеждат много по-сложни отколкото са в действителност, което също беше научил във Виетнам през годините, преди тази война да се превърне в политическа шега и да стане популярна тема на писателите романисти.

— Шейсет и девета и седемдесета бяха най-лошите години — продължава да говори мъжът с прошарената коса. — Аз бях на хълма Хамбургер с Трета дивизия 187-ми батальон, така че познавам А Шау и Там Бои. Спомняш ли си маршрут 922?

— Разбира се, господине. Пътят на славата — казва Слепият Уили. — Там загубих двама приятели.

— Пътят на славата — повтаря мъжът, разтваря палтото си и изведнъж се състарява поне с хиляда години. Червеният пуловер сякаш виси на мумия. Очите му сякаш гледат към хиляда несъществуващи хоризонта. После той отново се връща тук на улицата, където звънят коледни звънчета. Оставя чантите си между скъпите си обувки и изважда портфейла си. Отваря го и вади спретнато подредена пачка банкноти.

— Как я кара синът ти, Гарфийлд? — пита той. — Добре ли се справя?

— Да, господине.

— На колко години е?

— На петнайсет, господине.

— В обществено училище ли учи?

— В енорийско, господине.

— Отлично. И да не дава Господ да се среща с шибания път на славата. — Мъжът с разкопчаното палто изважда една от банкнотите от портфейла си. Слепият Уили чува как полицай Уийлок ахва и не е необходимо да поглежда към банкнотата, за да разбере, че е стотачка.

— Тъй вярно, господине. Опазил Бог.

Мъжът с палтото докосва ръката на Уили с банкнотата и се изненадва, когато той я отдръпва все едно се е опарил.

— Поставете я в чантата или в ръкавицата ми, господине, ако искате — казва Слепият Уили.

Мъжът с палтото го поглежда намръщено за момент, а после сякаш разбира за какво става въпрос. Той се навежда, слага банкнотата в мръсния джоб на бейзболната ръкавица и след това изважда няколко монети, за да я притисне под тях. После се изправя. Очите му са влажни и зачервени.

— Искаш ли да ти оставя визитката си? — пита той Слепия Уили. — Мога да те свържа с няколко организации на ветераните.

— Благодаря, господине. Знам, че можете да го направите, но трябва да ви откажа.

— Срещали сте се с повечето от тях?

— Да, господине, точно така.

— Къде се възстановявахте?