отпред, където да сто| табелка с името и номера на батальона. После го беше изпрала поне трийсет пъти. Табелката с името и номера на батальона вече е напълно изтрита, разбира се, но мястото, на което са били зашити, личи. Избледняло е на ръкавите и от дясната страна и прилича на всяко друго яке на ветеран от Виетнам.

След като закача якето в кабината, сяда и слага чантата си на коленете. Отваря я, изважда разглобения бастун и събира двете части в една. Както седи, се пресяга и го закача до якето. После откъсва малко тоалетна хартия, за да създаде впечатление, че си е свършил работата (може би това не е необходимо, но е важно винаги да си внимателен, за да не съжаляваш после), и пуска водата.

Преди да излезе от кабинката изважда очилата от якето си, в което е скрит и пликът с парите. Очилата са само една бариера. Останки от миналото, които той свързва с бандитските филми с Питър Фонда. Те са добри за бизнеса, защото, от една страна, показват ветераните на хората, а, от друга, защото никой не може да го погледне в очите.

Уили Шърман остава в кабинката на тоалетната в хотел „Уайтмор“ така, както Бил Шърман остава в кабинета на петия етаж. Мъжът, който излиза оттам — облечен в старо износено яке, с тъмни очила и с бял потропващ по земята бастун — е Слепият Уили, който се подвизава на Пето Авеню от времето на Джералд Форд.

Докато пресича малкото фоайе на път към стълбите (слепец без придружители никога не използва ескалатора), вижда жена, облечена в червено сако, която се приближава към него. През тъмните стъкла на очилата му тя прилича на някаква екзотична рибка, попаднала в мътна вода. Разбира се, това не е само заради очилата. До два часа следобед днес той наистина ще бъде сляп така, както крещеше, че е, когато ги извеждаха заедно със Съливан и още Бог знае кого с хеликоптери от провинция Донг ха през седемдесета година. „Сляп съм“ — викаше той дори и когато вдигаше Съливан от пътеката, но всъщност не беше съвсем сляп. През бяла завеса виждаше как Съливан се опитва да задържи вътрешностите си да не се разпилеят по пътеката. Той го беше вдигнал и беше тичал от тромаво с него до хеликоптера — Съливан беше по-тежък от Уили, много по-тежък и той нямаше представа как е успял да пренесе тялото му, но някак си беше стигнал до полянката, където хеликоптерите ги чакаха — Господ да ви благослови, момчета, Господ да ви благослови. Той тичаше към поляната през дъжд от куршуми и човешка плът създадена в Америка, разлетяла се на всички страни, след като се беше взривила мината, капанът или каквото там беше избухнало.

„Сляп съм“ — викаше той, докато носеше Съливан. Усещаше кръвта на Съливан, която се стичаше по рамото му и чуваше как и той крещи. Ако Съливан беше спрял да крещи, щеше ли Уили да го пусне на земята и да продължи да тича сам, за да избегне засадата? Вероятно не. Защото тогава той знаеше кой е Съливан. Това беше Съли от родния му град. Този, който излизаше с Каръл в стария му роден град.

„Сляп съм! Сляп Съм! Сляп Съм!“ — така викаше Уили Шърман, докато носеше Съливан, и наистина виждаше като през някаква бяла мъгла, въпреки че си спомняше как куршумите разкъсваха листата около него. Спомняше си как един мъж, когото същия ден беше видял в долината, се държи за гърлото. Спомняше си как кръвта се стичаше между пръстите му. Един от другарите му го сграбчи и го понесе напред покрай препъващия се Уили Шърман, който наистина не виждаше много добре. „Сляп съм! Сляп съм! Сляп съм!“ — крещеше той и надушваше кръвта на Съливан. В хеликоптера бялата завеса беше започнала да става все по-дебела. Лицето му беше обгорено, косата му беше обгорена, черепът му беше обгорен, а светът около него беше бял. Беше облечен в дрипи и гореше. Още един избягал от адските порти. Той беше сигурен, че няма да може да вижда, и това някак му помагаше. Разбира се, че беше така.

Понякога.

Жената с червеното сако се приближава и го хваща за ръката.

— Мога ли да ви помогна, господине? — пита тя.

— Не, благодаря, госпожо — отвръща Слепият Уили. Белият бастун вече не усеща пода, а е във въздуха. Движи се настрана, за да усети широчината на стълбището. После Слепият Уили кимва и тръгва бавно, но сигурно надолу стълбите, като с ръката, в която държи чантата, се опитна се подпира на парапета. Прехвърля го в ръката с бастуна. Опитва се да не се засмее в лицето й. — Няма проблем. Всичко е наред. Честита Коледа!

Продължава по стълбите, като непрестанно потупва с бастуна пред себе си. Чантата е по-лесна за носене от бастуна, защото е празна. После обаче нещата ще се обърнат.

Пето Авеню блести от коледна украса — той е заслепен от блестящите лампи и гирлянди. Големите магазини са се превърнали в кутии, опаковани с огромни червени панделки. На магазина от веригата „Брук Брадърс“ е закачен венец голям поне пет метра. Навсякъде примигват светлинки. На витрината на „Сакс“ един манекен (с изражение все едно иска да наругае някого и без никакви гърди и задник) е поставен до огромен мотор „Харли Дейвидсън“. Сложили са му само шапката на Дядо Коледа, кожено яке и високи ботуши. От мотоциклета висят сребърни звънчета. Някъде наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ — това не е любимата песен на Слепия Уили, но все пак е по-добре от „И ти ли чуваш това, което и аз“.

Той се спира на едно и също място всеки ден — пред „Сейнт Патрик“ срещу магазина „Сакс“ — а минувачите вървят на тълпи покрай него. Движенията му сега са прости, но изпълнени с достойнство. Притеснението, което изпитваше в тоалетната — чувството на голота, която всеки миг ще стане публично достояние — вече е изчезнало. Докато не застане точно на това място, той не се чувства по-голям католик. Все пак е момче от „Сейнт Гейб“. Винаги е носил кръста на врата си и стоката си и също е коленичил пред свещеника всеки петък, за да вземе парчето нафора, което никога не му беше харесвало. Все още до известна степен се чувства ученик от „Сейнт Гейбриъл“. Това е общо и за трите му същности. Както казват — това е надживяло годините и се е запазило непокътнато. Само ме през последните години той предпочита покаянието, а не изповедта. Вече не вярва, че раят съществува Останала му е единствено надеждата.

Спира се, отваря чантата, така че хората, които вървят по тротоара, да виждат лепенката на нея. После изважда третата ръкавица. Това е бейзболната му ръкавица, която винаги е била негова още от 1960 година. Оставя я до чантата. Нищо не размеква повече хората от един слепец е бейзболна ръкавица. Господ за благослови Америка.

Най-накрая изважда табелата, увита в станиол, и я надява на шията си. Табелата стои на гърдите му.