хеликоптери в Донг Ха), а до нея също в рамка е заповедта, с която се уволняваше от армията. Името на листа беше Уилям Шърман. И тук са написани причините, поради които беше получил сребърната звезда. Беше спасил живота на Съливан. На документа беше написано, че мъжете, които бяха оцелели от Донг Ха, са го потвърдили. Същото беше направил и самият Съливан. Това бяха първите му думи, когато се срещнаха в болницата в Сан Франциско, известна под името Двореца на пичките. „Ти ми спаси живота, човече!“ — беше казал той. Уили седеше на леглото на Съливан. Едната му ръка беше превързана, както и главата му, но му нямаше нищо. Съливан беше тежко ранен. Това беше денят, когато един фоторепортер ги беше снимал и снимката им се беше появила във всички вестници из страната, както и в „Харуич Джърнъл“.

„Той ми хвана ръката“ — мисли си Уили, докато стои в своя кабинет на шестия етаж и е оставил Бил Шърман един етаж по-надолу. Над снимката и заповедта за награждаването е закачен плакат от шейсетте години. На него е нарисуван символът на мира на жълт фон. Под символа в червено, синьо и бяло е написано: ПРОСЛЕДЕТЕ ГОЛЯМОТО АМЕРИКАНСКО ПИЛЕ.

„Той хвана ръката ми“ — мисли отново Уили. Да, Съливан беше направил това и на Уили му се беше приискало да хукне обратно към стаята си. Мислеше, че всеки миг Съливан ще каже: „Знам какво направихте ти и твоите приятелчета Дулин и О’Мийра. Ти да не мислиш, че не ми е казала?“

Не се случи нищо такова. Вместо това той каза: „Ти ми спаси живота. Ние сме от един и същи град и точно ти ми спаси живота. Каква е вероятността да се случи това?“ Когато каза това, Уили беше сигурен, че не знае какво са направили на Каръл Джърбър заедно с О’Мийра и Дулин. Обаче не изпитваше облекчение, въпреки че беше в безопасност. И докато се усмихваше и стискаше ръката на Съливан, си мислеше: „Прав беше да се страхуваш, Съли. Прав беше.“

Уили слага куфара на Бил на бюрото. После се изправя нагоре и се хваща за пода на шестия етаж, за да премине през празното тъмно пространство. Вратата на кабинета му на шестия етаж също е здраво заключена. Не очаква никого (не че фирмата му е имала клиенти някога), но така е по-безопасно. Винаги беше по-добре да е в безопасност, отколкото после да съжалява.

След като е подредил кабинета на петия етаж, Уили затваря вратата след себе си. На дървената рамка е залепен килим. Достатъчно е да го постави върху тайната врата на пода, за да я прикрие напълно.

Той се изправя, изтупва праха от ръцете си и отваря куфарчето. Изважда фолиото и го поставя на диктофона, който е на бюрото.

— Много е хубав — казва и си мисли, че Шарън може да бъде най-сладката прасковка, когато реши, а тя често го прави. Затваря куфарчето и после започва да се съблича, като го прави внимателно и методично. Сваля всичко от себе си, дори долните си гащи и черните си чорапи. Гол, закача палтото, костюма и ризата в гардероба, където виси само една дреха — червено яке. Под сакото има нещо, наподобяващо чанта, която е доста широка, за да бъде начена куфар. Уили поставя своя куфар до кутията, а панталоните си внимателно сгъва, като внимава да не ги смачка Вратовръзката е закачена на вратата на гардероба, където освен нея няма нищо друго.

Той отива бос и гол до един от шкафовете за документи На него е поставен пепелник, на който е нарисуван ядосан орел и има надпис: „Ако умра в битка“. В пепелника има два медальона за опознаване. Уили ги слага на врата си. След това обува бели памучни чорапи и облича бяла памучна тениска. Медальоните му се очертават под тясната тениска, както и мускулите му. Не са толкова силни, колкото бяха в А Шау и в Донг Ха, но не са и зле за човек, който наближава четирийсетте.

Преди да е свършил с обличането, идва времето за покаяние.

Отива до един от шкафовете и прехвърля папките, като търси тези от 1983 година. После започва да ги разлиства: януари-април; май-юни; юли; август(той винаги пише повече през лятото); септември-октомври и най-сетне последната папка ноември-декември. Изважда папката и сяда зад бюрото. Прехвърля листовете, изпълнени със ситен почерк. Има няколко различни варианта на написаното, но смисълът е един и същ: горещо съжалявам.

Тази сутрин пише само десет минути, като не се отклонява от темата: горещо съжалявам. Написал е тази фраза поне два милиона пъти досега… и това е само началото. Да се изповяда щеше да е по-бързо, но той иска да го направи по дългия начин.

Свършва — не, той никога не свършва, а просто засега е достатъчно — и поставя папката на мястото й.

После отново се приближава към шкафовете. Отваря този, който е долу при краката му, и започва да мърмори, но не „И ти ли чуваш това, което и аз“, а песента на „Доорс“ за това как денят разрушава нощта и нощта разделя деня.

Изважда отвътре синя риза и износени панталони. Затваря средното чекмедже и отваря най-горното. Тук има албум с изрезки и стари военни обувки. Той изважда албума и поглежда червената му подвързия. На нея е залепена думата СПОМЕНИ, изписана в златно. Този албум е от евтините. Може да си позволи и по-скъп, но не винаги имаш право да правиш това, което можеш да си позволиш.

През лятото пише повече думата „съжалявам“, но спомените спят. През зимата, най-вече около Коледа, отново се събуждат. Тогава той иска да погледне в албума, пълен с изрезки и снимки, на които всички изглеждат невероятно млади.

Днес оставя албума, без да го отваря, и взима обувките. Те са идеално лъснати и изглеждат така все едно ще издържат до деня на Страшния съд. Дори и след това. Не са стандартните военни обувки — тези са за скокове, 101-ви военновъздушен батальон. Но няма проблем. Той не се опитва да се облече като войник в действителност. Ако искаше, щеше да го направи.

Освен това няма причина да е безразличен към праха тук и внимава как се облича. Не вкарва панталоните в ботушите си, разбира се. Ще се отправи към Пето Авеню през декември, а не към Меконг през август, където щеше да гъмжи от буболечки и змии. Въпреки това се опитва да изглежда изряден. Да изглежда добре е толкова важно за него, колкото е и за Бил, дори е по-важно. Да уважаваш работата си и работното си място, значи да уважаваш и самия себе си.

Последните необходими вещи са в едно от горните чекмеджета на бюрото: грим и тубичка гел. Изсипва малко от грима в ръката си. Нанася го на лицето си бързо и опитно, за да си придаде почти истински слънчев загар. Когато е приключил с това, втрива малко от гела в косата си и после я сресва назад. Това е последният етап от приготовленията му. Няма и следа от средностатистическия човек, който преди час слезе на Гранд Сентрал. Човекът в огледалото прилича на военен наемник. В лицето сякаш се крие някаква мълчалива потискана гордост — нещо, в което хората няма да се загледат. Изпитват тъга, ако го правят. Уили знае защо е така. Виждал го е. Той не пита защо се случва именно това. В живота му няма много въпроси и това го устройва.

— Добре — казва си и затваря чекмеджето на бюрото. — Добре изглеждаш, войнико.

После отива до гардероба и изважда червеното яке, което е с двойно лице, и чантата. Слага якето на стола, а чантата оставя на бюрото. Отваря капака и сега чантата заприличва на куфарите на търговците на часовници и съмнителни златни верижки. Вътре има само няколко от вещите на Уили. Едната от тях е разглобена, за да може да се събере. Има табела, ръкавици, от тези, които се носят в студено време, и трета ръкавица, която не прилича на другите две. Той взима двете ръкавици (ще има нужда от тях днес), а след това изважда табелата. За краищата й е захваната връвчица, така че да може Уили да я закачи на врата си. После затваря кутията и слага табелата върху нея. На бюрото цари безпорядък, но това е единствената повърхност, която може да използва.

Мърморейки (тук преследваме късмета си, там заравяме съкровищата си) той отваря другото чекмедже на бюрото, разбутва моливите и химикалките и изважда ножиците си. После взима фолиото, развива го и внимателно го разпъва около правоъгълната табела. След това захваща отрязаното парче за табелата, поглежда го и се възхищава.

— Идеално!

Телефонът иззвънява и той се обръща към него с присвити очи. Звъни веднъж. Два пъти. Три пъти. На четвъртото позвъняване се включва телефонният секретар.

— Здравейте, свързахте се с водопроводни услуги „Мидтоун“ — казва гласът на Уили Шърман. — В момента не мога да говоря с вас, така че оставете съобщение след сигнала.

Бийп.

Той слуша напрегнато, застанал над току-що декорираната табела със стиснати юмруци.

— Здрасти, обажда се Ед от Найнекс „Жълти страници“ — казва гласът от секретаря и Уили въздъхва.