— В Сан Франциско, господине — отговаря той и после притеснено добавя: — В „двореца на пичките“, господине.

Мъжът в палтото започва да се смее от сърце и след това сълзите, които са се събрали в очите му, тръгват надолу.

— Двореца на пичките! — повтаря той. — Не го бях чувал от години! Там имаше подлога под всяко легло и гола сестра между чаршафите, нали? Събличаха всичко с изключение на чорапите си.

— Да, тъй вярно, господине.

— Честита Коледа, войнико. — Мъжът с палтото му махва с ръка.

— Весела Коледа и на вас, господине.

Мъжът с червения пуловер вдига чантите си и продължава по тротоара. Слепият Уили не би видял това, все още различаваше само сенки.

— Това беше прекрасно — промърморва полицаят. Слепият Уили мрази свежия дъх на Уийлок в ухото си, но няма да му направи удоволствието да си премести главата дори с един сантиметър. — Онзи дъртак всъщност се разплака. Сигурен съм, че си го видял, но не мога да те накарам да си признаеш, Уили. Оставям ти тази възможност.

Уили не отговаря.

— Говорехте за някаква болница за ветерани на име Двореца на пичките, нали? — пита полицаят. — Прилича ми на идеално място за мен. Къде си чел за нея, войнико на съдбата?

Една сянка, наподобяваща жена, се навежда и пуска нещо в чантата. Една ръка в ръкавица го докосва по ръката. Бог да те благослови, приятелю.

— Благодаря, госпожо.

Сянката отминава, но дъхът не изчезва от ухото на Слепия Уили.

— Имаш ли нещо за мен? — пита Уийлок.

Слепият Уили бърка във вътрешния джоб на якето си. Хваща плика и го изважда. Веднага щом полицаят вижда я плик, ръката му се стрелва към него и го улавя.

— Задник! — уплашено казва Уийлок. — Колко пъти съм ти повтарял само да ми посочиш къде е пликът. Само да посочиш!

Слепият Уили не отговаря. Той мисли за бейзболната ръкавица и за това как беше изтрил написаното с мастило „Боби Гарфийлд“. После беше отпечатал името Уили Шърман на същото място. После, след като се върна от Виетнам и започна новата си кариера, изтри името за втори път и написа на същото място само „ГАРФИЙЛД“ (с главни букви). Кожата на ръкавицата, където са правени всички тези промени, е избледняла и грапава. Ако мисли за ръкавицата, ако се концентрира върху изтърканата кожа, ще се сдържи и няма да направи някоя глупост. Това иска Уийлок, разбира се. Това иска много повече от подкупа, а за Уили да направи нещо глупаво, означава да се издаде.

— Колко са? — пита полицаят след миг.

— Триста — отвръща Слепият Уили. — Триста долара, господин полицай.

Отговорът му е приветстван от няколко мига мълчание, но Уийлок се отдръпва назад и дишането в ухото му престава. Той е благодарен и на това.

— Достатъчно е — казва Уийлок. — Но не забравяй, че идва Нова година и малкият смърф от полицията има едно място в щата Ню Йорк, където иска да си построи малка хижа. Kapeesh? Цената на инструментите се покачва.

Слепият Уили не казва нищо, но слуша много внимателно. Ако иска само това, всичко ще е наред. Но по гласа на Уийлок става ясно, че това не е всичко.

— Всъщност хижата не е важна — продължава полицаят. — По-важното е, че ще ми трябват още пари, ако искаш да оставя на спокойствие една отрепка като теб. — в гласа му се долавя ярост. — Как може да правиш това всеки ден. Дори и по Коледа. Разбирам хората, които просят, но не и теб… Ти не си по-сляп от мен.

„Ти си много по-сляп от мен“ — мисли си Слепият Уили.

— Върви ти, нали? Предполагам не е така както при ония копеленца в метрото, но покриваш един бон на ден, нали? Или дори може би два?

Не може да налучка точната цифра, но тези грешки са песен за ушите на Слепия Уили Гарфийлд. Това означава, че неговият партньор не го следи отблизо или твърде внимателно. Все още не е започнал. Не му харесва обаче яростта в гласа на Уийлок. Тя е като силна карта в играта на покер.

— Ти не си по-сляп от мен — повтаря той. Това го плаши най-много. — Знаеш ли какво, приятелче? Някой път трябва да те проследя, след като свършиш работа, за да разбера какво правиш. — Млъква. — Да разбера кой си в действителност.

За момент Слепият Уили спира да диша…

— Няма да направите това, полицай Уийлок — казва.

— Няма ли? Защо не, Уили? Защо не? Очакваш, че съм благороден, така ли? Това, което получавам от теб за година, не е кой знае какво, като го сравня с повишение например. — Той отново млъква. Гласът му е някак отнесен, което най-много притеснява Уили. — Може снимката ми да излезе в „Поуст“. Ще пише: „Полицай арестува безскрупулен измамник на Пето Авеню.“

„Господи! — мисли си Уили. — Пресвети Исусе! Той говори сериозно!“

— На ръкавицата ти пише Гарфийлд, но се обзалагам, че това не ти е истинското име. Ще залагам понички срещу долари.

— Ще загубите.

— Така казваш ти… но кожата е толкова изтъркана, че според мен там е имало повече от едно име.

— Когато бях малък, ми я откраднаха. — Дали говори твърде много? Трудно е да се каже. Уийлок го хваща неподготвен. Първо телефона в кабинета му, а сега и това. — Момчето, което ми я открадна, изтри моето име и написа неговото, докато ръкавицата беше при него. Когато си я взех, аз направих същото.

— И я взе със себе си във Виетнам?

— Да. — Това е истината. Ако Съливан беше видял тази бейзболна ръкавица, щеше ли да разбере, че е на стария му приятел Боби? Вероятно не, но кой може да знае? Съливан не я беше виждал, не и докато бяха в джунглата така че въпросът е неуместен. От друга страна, полицай Джаспър Уийлок задава всякакви въпроси, които обаче са напълно уместни.

— Заминала е за долината Апчих с теб, нали?

Слепият Уили не отговаря. Уийлок сега се опитва да го подведе, но няма да успее.

— Взел си я със себе си и на онова място Томбой, нали?

Уили продължава да мълчи.

— Винаги съм смятал, че томбой означава хлапе, което се опитва да се катери по дърветата.

Слепецът не издава и дума.

— Вестник „Поуст“ — казва Уийлок и Уили едва вижда как копелето вдига ръка, сякаш иска да покаже снимка във вестника. — „Един съвестен полицай.“ — Може би се опитва да го дразни, но Уили не може да каже със сигурност.

— Ще пишат за вас в „Поуст“, но няма да има повишение — обажда се Слепият Уили. — Вместо това ще ви изхвърлят на улицата, полицай Уийлок, и ще ви се наложи да си търсите работа. Можете да се пробвате в някоя фирма за охрана, но не мисля, че ще наемат човек, който взима подкупи.

Сега е ред на Уийлок да престане да диша. Когато отново може да си поеме дъх, той диша в ухото на Уили като ураган.

— Какво искаш да кажеш? — прошепва той. Една ръка хваща Слепият Уили за войнишкото яке. — Обясни ми какво искаше да кажеш, по дяволите.

Слепият Уили остава безмълвен с ръце до тялото, леко вдигната глава и поглед зареян в пространството. Докато не се стъмни, зрението му няма да се оправи. На лицето му липсва всякаква емоция, което минувачите приемат като накърнена гордост.

„По-добре внимавайте, полицай Уийлок — мисли си той. — Ходите по тънък лед. Аз може да съм сляп, но вие опредено сте глух, след като не чувате чукането под краката си.“

Ръката, хванала якето му, го разтърсва леко. Уийлок затяга хватката си.

— Имаш приятел, нали? Затова ли извади плика? Той се е скрил някъде и снима, нали? Нали така, кучи