тези младежи. Той беше заговорил със силен глас насред улицата.

— Хей! — беше възкликнал той към размазаните петна пред него. — Да сте виждали полицаи наблизо? Защото си мисля, че тези младежи искат да ме оберат. — Това беше Достатъчно. Младежите изчезнаха като сутрешен студен ветрец.

Иска му се да може да реши проблема с полицай Уийлок по същия лесен начин.

„Шератън“ на ъгъла на Четирийсето Авеню и Бродуей е един от най-луксозните хотели в света и в огромното му фоайе хиляди хора крачат под гигантски полилей. Те търсят своя късмет тук и заравят съкровищата си другаде, напълно забравили коледната музика, която звучи от високоговорителите в петте различни ресторанта и баровете. Никой не забелязва слепеца, който си пробива път в тълпата към една от мъжките тоалетни. Сега лепенката на чантата му е обърната навътре към крака му, за да не се вижда, и той е никой в тази суматоха. Той е никой в този град.

„И въпреки това — мисли си, докато влиза в една от кабинките в тоалетната, — защо през всичките тези години никой не се опита да ме проследи? Никой не е забелязал, че слепецът, който влиза вътре, излиза съвсем друг човек, но носи същата чанта и е със същия ръст.“

В Ню Йорк никой не забелязва нищо, ако не му влиза в работата. По някакъв свой начин всички са слепи като Слепия Уили. Извън техните кабинети, крачейки по тротоарите, бутайки се в метрото или из евтините ресторанти, те са едновременно отблъскващи и жалки. Приличат на разбутани от фермерски плуг къртици. Той забелязва тази слепота всеки ден и знае, че тя е причината за успеха му, но, разбира се, това не е единствената причина. Не всички те са къртици, а той продължава да рискува. Взел е мерки, но има моменти (като сега например, когато е седнал тук със свалени панталони и разглобява белия бастун, за да го прибере в чантата), когато лесно могат да го хванат и изобличат. Уийлок е прав за „Поуст“. Щяха направо да го боготворят. Щяха да го поставят на пиедестал. Дори няма да искат да чуят неговото мнение по въпроса. Какво мнение? И защо тогава досега не се е случвало нищо?

Той вярва, че подобни неща не се случват заради Господ. Защото Господ е добър. Строг е, но е и справедлив. Той не може да отиде и да се изповяда, но Господ го разбира. Покаянието и изкуплението изискват време, но той разполага с достатъчно. Господ върви до него всяка минута.

В кабинката, когато е между две различни личности, той затваря очи и се моли. Първо благодари, после моли за напътствие и после отново благодари. Завършва молитвата си както винаги с шепот, който чуват само той и Бог. „Ако умра в битка, сложете ме в ковчег и ме пратете у дома. Ако умра като грешник, затвори очи и ме прибери. Да. Амин.“

Той излиза от кабинката и от тоалетната, пресича фоайето и никой не се приближава към него, за да попита: "Извинете, господине, вие не бяхте ли сляп преди малко?" Никой дори не го поглежда, докато върви по улицата и носи тежката, поне четирийсет килограма чанта. Господ го пази.

Вече вали сняг. Той върви бавно сред падащите снежинки. Отново е Уили Шърман. Прехвърля чантата в другата ръка. Той е още един уморен човек на края на работния ден. Продължава да мисли за отминалия успешен ден. Запомнил е част от Евангелието на Матея, която гласи: „Те ще са слепите водачи на слепите. А ако слепите водят слепците, всички ще паднат в пропастта.“ Има една стара поговорка, която казва, че в царството на слепците едноокият е крал. Той ли е едноокият? Един Господ знае дали това е причината за неговия успех.

Може би е така, а може би не. Във всеки случай някой го пази… и той не може да остави Господ настрана. Бог винаги го придружава. Белязал го е още през 1960 година, когато той заедно с Хари Дулин дразнеха Каръл и после я пребиха. Този грях никога не забрави. Това, което се случи между дърветата край игрище „Б“, остана запечатано в съзнанието му. Дори ръкавицата на Боби Гарфийлд остана в него, за да му помогне да не забравя. Той не знае къде е Боби сега, а и не го интересува. Знае всичко за Каръл, но Боби не е от значение. Боби престана да съществува, когато се опита да й помогне. Уили го беше видял как й помага. Той не беше посмял да излезе и да й помогне. Страхуваше се от това, което можеше да му направи Хари. Страхуваше се какво щеше да каже Хари на момчетата след това. Боби обаче го направи. Той й помогна тогава и после отмъсти на Хари Дулин. Заради това Боби успя да надживее и да превъзмогне тези неща. Той беше направил това, което Уили не беше посмял да стори. Да съжалява беше неговата работа сега. И дори у трите личности, които беше, да съжаляваха, пак нямаше да е достатъчно да изкупи греха си.

Въпреки това не може да каже, че изпитва голямо съжаление. Понякога си мисли за добрия крадец, който се беше присъединил към Господ в рая през онзи ден. В петъчния следобед той се изкачва по хълма към своята голгота. В петък вечерта той пие чай и яде бисквити с Краля. Понякога някой го рита, друг път го бутат, понякога се притеснява да не го разобличат. Какво от това? Той се изправя заради всички онези, които се крият в сенките и се страхуват да излязат. Той проси и заради тях. Нали е взел ръкавицата на Боби — „Дарк Алвин“, модел 1960 година. Направил е всичко това. Господ да го благослови. И сега хората поставят парите си в ръкавицата, докато той стои невиждащ пред катедралата. Той проси и за останалите.

Шарън знае. Но какво всъщност знае Шарън? Някои неща, да. Колко точно знае той не може да каже. Знае достатъчно, защото му беше донесла фолиото. Знае достатъчно, след като му казва, че изглежда добре в костюма и синята вратовръзка. Знае достатъчно, защото му пожелава лек ден и му напомня да купи шейкове. Това е достатъчно. Всичко в света на Уили е прекрасно с изключение на Джаспър Уийлок. Какво ще прави с Джаспър Уийлок?

„Може би няма да е зле да те проследя някоя вечер — шепне Уийлок в ухото му, докато Уили прехвърля невероятно тежката чанта от другата ръка. Вече го болят и двете ръце. Ще се радва да стигне до сградата, където е кабинетът му. — Да видя какво правиш. В кого се превръщаш.“

Какво ще прави с Джаспър, полицейския смърф? Какво може да направи?

Той не знае.

Младежът с мръсното яке отдавна си е отишъл, но мястото му е заето от друг Дядо Коледа. Уили веднага познава човека, който се е спрял да хвърли един долар в чашката на Дядо Коледа.

— Здрасти, Ралфи! — вика той.

Ралф Уилямсън се обръща, на лицето му грейва усмивка, когато разпознава Уили, и вдига ръка за поздрав. Вече вали по-силно. Застанал под силната улична светлина и до Дядо Коледа, Ралф прилича на част от поздравителна картичка.

— Здрасти, Уили! Как е?

— Скапах се от бачкане — отвръща Уили и се приближава към Ралф с усмивка. Оставя чантата си на земята с въздишка, бърка в джоба на панталона си и изважда един долар за чашката на Дядо Коледа. Това сигурно е още един измамник, а шапката му не прилича на нищо, но какво от това.

— Какво има вътре в чантата? — пита Ралфи. — Изглежда ми така все едно си разбил касичката на някое малко дете.

— Не, това са гайки и винтове — отговаря Уили. — Вътре има поне към хиляда.

— Ще имаш ли много работа до Коледа?

— Да — отвръща той и изведнъж му хрумва идея за Уийлок. Това е просто една тръпка, само за миг, но и това е начало. — Да. До Коледа ще съм напълно зает. Няма почивка за странни хора като мен, нали знаеш?

На широкото лице на Ралф се появява усмивка.

— Не ми изглеждаш странен.

Уили се усмихва.

— Не знаеш колко странни неща са скрити в сърцето на водопроводчика, Ралфи. Вероятно ще си взема няколко дни отпуск след Коледа. Мисля, че това е прекрасна идея.

— Ще заминеш на юг? Във Флорида?

— На юг? — Уили изглежда стреснат, но после започва да се смее. — А, не. — Не и аз. Имам много