Стигнаха края на моста и тълпата отново ги обгърна, а те поеха нагоре по Брикярд хил. Хълмът беше дълъг, стръмен, покрит с насипи. Реката се изгуби някъде вляво под тях, а отдясно се издигаше почти отвесен скат. Зрителите се бяха покатерили по дърветата, други стояха вкопчени в храстите, или един в друг — и всички крещяха името на Гарати. Спомни си, че веднъж бе излизал с момиче, което живееше в Брикярд хил, казваше се Керълайн. Сега вече е омъжена. Има дете. Ако не беше толкова млад и неопитен, може би тогава щеше да му позволи да я има.

Недалеч пред него, Паркър повтаряше на всяка крачка: „по дяволите!“, но гласът му едва се долавяше сред шума на тълпата. Краката на Гарати трепереха и заплашваха всеки миг да се превърнат в желе, но това беше последният голям хълм преди Фрипорт. А след това нищо нямаше да има значение. Ако иска да отиде в ада, може да отиде в ада. Най-накрая се изкачиха на върха (Керълайн имаше страхотни гърди, носеше тесни кашмирени пуловери) и Стебинс, леко задъхан от изкачването, повтори:

— Е, какво?

Карабините изтрещяха. Едно момче на име Чарли Фийлд отпадна от борбата.

— Е нищо — рече Гарати. — Търсех Бейкър, а вместо него намерих теб. Макврайс смята, че ти ще спечелиш.

— Макврайс е идиот — каза небрежно Стебинс. — Наистина ли вярваш, че ще видиш твоето момиче, Гарати? Сред всичките тези хора?

— Тя ще е най-отпред. Има пропуск.

— Ченгетата ще си имат достатъчно проблеми с тълпата, за да им е до твоето момиче.

— Не е вярно — поклати глава Гарати. Беше нервен, защото Стебинс бе изразил на глас собствените му опасения. — Защо го казваш?

— Всъщност, ти искаш да видиш майка си.

— Какво? — Гарати подскочи изненадан.

— Не смяташ ли да се ожениш за нея като порастеш, Гарати? За това мечтаят почти всички малки момчета.

— Ти си луд!

— Луд ли съм?

— Да!

— Какво те кара да мислиш, че заслужаваш победата, Гарати? Ти си един второразряден интелект, със второразрядни физически способности и вероятно второразрядно либидо. Гарати, готов съм да заложа кучето си, че никога не си пробвал с твоето момиче.

— Затваряй си мръсната уста!

— Девствен си, нали? А може би си падаш по момчета, а? Или и двете? Не се страхувай. Можеш да се изповядаш на папа Стебинс.

— Ще те надвървя, дори ако трябва да ходя чак до Вирджиния, копелдак смотан! — Гарати цял се тресеше от ярост. През целия си живот не бе изпитвал такъв унищожителен гняв.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Стебинс. — Мога да те разбера.

— Начукай го на майка си. Ти си…

— А, ето едно интересно предложение. Какво те накара да произнесеш тези думи?

За миг Гарати си помисли, че ще се хвърли върху Стебинс, или ще припадне от ярост, но не направи нито едно от двете.

— Дори ако трябва да ходя чак до Вирджиния — повтори той. — Дори ако се наложи да измина с тези два крака целия шибан път, чак до Вирджиния.

Стебинс се повдигна на пръсти и го погледна със сънлива усмивка.

— Аз пък съм готов да вървя чак до Флорида, Гарати.

Гарати рязко се отдръпна от него и се впусна да търси Бейкър, усещайки как гневът и омразата се превръщат в подтискащ срам. Уверен бе, че Стебинс не гледа на него като на сериозна пречка. А може би беше прав.

Бейкър вървеше до едно момче, което Гарати не познаваше. Главата му бе отпусната, устните му мърдаха беззвучно.

— Ей, Бейкър — извика Гарати.

Бейкър втренчи невиждащ поглед, после разтърси глава като куче, което се пробужда от сън.

— Гарати — рече той. — Ти ли си?

— Да, аз съм.

— Тъкмо сънувах някакъв ужасен сън — съвсем като истински беше. Колко е часа?

Гарати погледна циферблата.

— Почти седем без двайсет.

— Как мислиш, дали през целия ден ще вали?

— Ами… ох! — Гарати политна напред и с мъка запази равновесие. — Проклетата подметка се откъсна цялата!

— Направо ги хвърли и двете обувки — посъветва го Бейкър. — Гвоздеите скоро ще се покажат от другата страна. И тогава ще ти е още по-трудно да пазиш равновесие.

Гарати ритна с крак и обувката тупна недалеч от тълпата и остана да лежи там като малка, скъсана кукла. Тълпата протегна алчни ръце към нея. Една от тях задраска по обувката, друга я сграбчи и веднага последва яростна борба за притежание. Другата обувка не искаше да изхвърчи, кракът му се бе подул. Той клекна, получи своето предупреждение, развърза връзката и изу обувката. Замисли се за миг дали да я запрати в тълпата, сетне реши да я остави да се въргаля на пътя. Изведнъж го заля неимоверна, ирационална вълна на отчаяние и той си помисли: „Загубих си обувките. Загубих си обувките“.

Настилката под краката му беше прохладна. Разкъсаните останки от чорапите му не след дълго се намокриха. И двете ходила имаха странен, подпухнал вид. Гарати почувства, че отчаянието преминава в мъка за това, което е станало с краката му. Той побърза да настигне Бейкър, който също ходеше бос.

— На края съм на силите си — рече простичко Бейкър.

— Всички сме така.

— Мъчих се да си спомня всички хубави неща, които са се случвали някога с мен. Например първият път, когато заведох момиче на танци и някакъв дърт пръч там непрестанно се вреше в нас, докато накрая аз го изведох навън и му насиних задника от бой. Ако не беше толкова пиян едва ли щях да успея. Но после момичето ме гледаше с такива очи, сякаш съм най-великото нещо след откриването на двигателя с вътрешно горене. Първият ми велосипед. Първият път, когато прочетох „Жената в бяло“, на Уилки Колинз… това е любимата ми книга, Гарати, да знаеш, ако някой някога те попита за това. Обичах да си седя полузадрямал край някоя кална локва с въдица в ръка и да гледам как се нижат на кукичката рибките. Или да си лежа изтегнат в шезлонга захлупен с някое списание. Мисля си за всичките тези неща, Гарати. От известно време насам. Сякаш съм някой изкуфял старец.

Утринният дъжд се стелеше наоколо като сребърна пелена. Дори тълпата бе попритихнала, потънала в мисли. Вече се виждаха отделни лица, размътени, сякаш зад измокрен от дъжда прозорец. Лицата бяха бледи, със зачервени очи и разсеяни изражения под мокрите шапки, капещите чадъри и разпънатите вестници. Гарати почувства, че отвътре го раздира дълбока болка, струваше му се, че ще му олекне ако започне да вика, но не можеше, още повече че му предстоеше да успокои Бейкър и да го убеди, че няма нищо страшно в това да се умре. Кой знае, може би беше така, а може би не.

— Надявам се че там няма да е тъмно — рече Бейкър. — Това е всичко, на което се надявам. Че няма да е тъмно. Надявам се да мога да си спомням. Ужасно би било, ако вечно се нося из този мрак без да зная кой съм, или какво правя тук и дали въобще някъде има друг свят.

Гарати понечи да заговори, но го изпревариха карабините. Бизнесът се оживяваше. Празният период, който Паркър така точно бе предсказал беше към своя край. Устните на Бейкър се разтегнаха в мъчителна гримаса.

— Ето от това най-много ме е страх. От този звук. Защо се съгласихме на тази игра, Гарати? Трябва да сме били побъркани.

— Не мисля, че има някаква логична причина.

— Ние сме като мишки, хванати в капан.

Разходката продължаваше. Продължаваше и дъждът. Вървяха покрай познати за Гарати места —