— А след Луистън?

— Излизаме на шосе 196, после по 126 стигаме Фрипорт, където ще видя мама и моето момиче. Също там ще излезем на Ю.С. номер 1. И на него ще си останем докато всичко свърши.

— Големият аутобан — промърмори Макврайс.

— Да.

Екнаха изстрели и всички подскочиха.

— Това беше Баркович, или Куинс — рече Пиърсън. — Не съм сигурен… единият от двамата продължава да върви… това е…

Смехът на Баркович разцепи мрака, остър, пронизителен звук, от който настръхваше кожата.

— Още не, курви такива! Още не съм си отишъл! Още неееее…

Гласът му продължаваше да се издига и да се издига. Беше като пощуряла сирена при пожар. Неочаквано Баркович вкопчи ръце в гръкляна си и започна да го дере.

— Исусе мили! — извика Пиърсън и повърна.

Всички се отдръпнаха ужасени, едни напред, други назад, а Баркович продължаваше да крещи и да дере и да върви, мъртвешки бледото му лице гледаше право в небето, а устата му бе като зинала бездна.

После пожарният сигнал започна да утихва и заедно с него утихна и Баркович. Той се строполи и войниците го застреляха, жив или може би вече умрял.

Гарати се обърна и отново закрачи с лице напред. Изпитваше смътно облекчение, че не е получил предупреждение. Видя отпечатъка на собствения си ужас по лицата на околните. Ролята на Баркович беше приключила. Гарати си помисли, че тази сценка не предвещава нищо добро за останалите живи, за тяхното бъдеще на този мрачен и гаден път.

— Не се чувствам добре — рече Пиърсън с безстрастен глас. Той се напъна да повърне и известо време вървя превит. — Ох. Никак не съм добре. О, Боже. Не се. Чувствам. Добре. Ох.

Макврайс гледаше право пред себе си.

— Мисля си… че бих искал да съм побъркан — рече замислено той.

Само Бейкър мълчеше. И това беше странно, защото ненадейно Гарати долови аромата на луизиански орлов нокът. Чуваше ясно крякането на жабите откъм блатата. До ушите му достигаше нежното бръмчене на цикадите, които се готвеха да се сгушат в клоните на кипарисите, за да потънат в дълбок, седемнадесет годишен, лишен от всякакви съновидения сън. Пред очите му бавно се поклащаше в своя люлеещ стол на верандата лелята на Бейкър, склопила замечтано очи, усмихната, заслушана в едва доловимия ромон на гласове от нейното старо радио „Филко“, облицовано в изтъркан и обелен по края махагон. Люш-люш, люш-лююш, люш-люш. Задрямала, с усмивка на уста. Като изтегнала се на слънцето котка.

Денят бавно се прокрадваше през белия, размътен свят на мъглата. Гарати отново вървеше сам. Нямаше никаква представа колко от тях са получили картон през тази нощ. Може би пет. Краката му страдаха от главоболие. От страхотна мигрена. Чувстваше как се подуват всеки път, когато пренесеше тежестта си върху тях. Болеше го задника. Гърбът му гореше в леден пламък. Но краката му имаха главоболие и кръвта се съсирваше в тях и те се подуваха, за да заприличат накрая на спагети al dente.

И въпреки всичко, в душата му се събуждаше приятно вълнение — намираха се само на тринадесет мили от Фрипорт. В момента пресичаха Портвил и тълпата едва се виждаше през гъстата мъгла, но въпреки това още от Луистън, зрителите непрестанно повтаряха името му. Сякаш пулсираше някакво гигантско сърце.е

„Фрипорт и Джен“ — повтаряше си той.

— Гарати? — гласът беше познат, но променен от умората. Беше Макврайс. В лицето приличаше на череп с коса. Очите му гледаха трескаво. — Добро утро — изхриптя Макврайс. — Ето че доживяхме да се преборим и с този ден.

— Да. Колко отпаднаха тази нощ, Макврайс?

— Шест — Макврайс измъкна тубичка концентрат от колана си и започна да си маже на езика пастет. Ръцете му трепереха неудържимо. — Шест, след Баркович — той пъхна тубичката обратно, с мъчително- несигурните движения на старец. — И Пиърсън също.

— И той ли?

— Останахме съвсем малко, Гарати. Само двадесет и шест.

— Да, не сме много — да вървиш през мъглата беше като да се носиш в безтегловност през облаци от пух.

— И ние вече сме малко. Мускетарите. Аз, ти, Бейкър и Ейбръхам. Коли Паркър. И Стебинс. Ако можем да го броим. А и защо не? Защо не, по дяволите? Хайде да включим и Стебинс, Гарати. Шест мускетари и двадесет копиеносци.

— Все още ли мислиш, че аз ще спечеля?

— През пролетта често ли падат мъгли по тези места?

— Какво значи това?

— Не, не мисля, че ще спечелиш. Победителят ще е Стебинс, Рей. Нищо не може да го съкруши, твърд е като диамант. Говори се, че след като отпаднал Скрам, във Вегас залагат за него при девет срещу едно. Божичко, почти същия си е както беше на старта!

Гарати кимна, сякаш бе очаквал това. Той извади тубичката с концентрат от бифтек и бавно я засмука. Какво ли не би дал сега за един сандвич от тези на Макврайс.

Макврайс подсмръкна и си избърса носа с опакото на ръката.

— Не ти ли се струва някак странно? Да крачиш на родна земя, след като си преживял всичко това?

Гарати почувства как в него се пробужда приятно вълнение.

— Не — рече той. — Изглежда ми като най-естественото нещо на света.

Вървяха надолу по хълма и Гарати беше втренчил поглед в снежнобелия киноекран на нищото.

— Мъглата се сгъстява.

— Това не е мъгла — отвърна Гарати — Това е дъжд.

Дъждът се сипеше кротко, сякаш нямаше намерение да спира.

— Къде е Бейкър?

— Някъде отзад.

Без да каже нито дума — думите бяха станали излишни — Гарати започна да изостава назад. Пътят минаваше покрай едно бетонно островче на безопасността, покрай Портвилския гимнастически център, след това покрай мрачна на вид сграда, която се оказа правителствено учреждение по търговията, ако можеше да се вярва на надписа отпред.

В мъглата Гарати пропусна Бейкър и накрая се озова при Стебинс. Твърд като диаманд, така го бе охарактеризирал Макврайс. „Но в този диаманд започват да прозират мънички цепнатини — помисли си той.“ В момента вървяха успоредно на буйната, замърсена от промишлени отпадъци река Андроскогин. Подобно на средновековен замък се издигаше на отвъдния бряг в мъглата бетонният масив на тесктилната фабрика на Портвилската Плетачна Компания.

Стебинс не вдигна поглед от краката си, но Гарати знаеше, че е усетил присъствието му. Мълчеше упорито, обхванат от глупавото детинско желание да накара Стебинс пръв да заговори. Пътят отново правеше завой. За няколко минути, докато пресичаха моста над река Андроскогин, тълпата от двете страни на пътя изчезна. Реката бучеше под тях, водата беше черна и покрито с мръсножълта пяна.

— Е, какво?

— Пази си дъха — рече Гарати. — Скоро ще ти трябва.