щях да се помъкна обратно към къщи заради него. Щях да си отида на кино и сега нямаше да съм тук, на крачка от смъртта и в такава веселяшка компания.

Всички го гледаха мълчаливо.

— Минах на прегледа, не срещнах никакви проблеми при събеседването и после ми дадоха тези прословути три бели листа със споменатия въпрос отгоре. „Моля отговорете на поставения въпрос максимално обективно и честно, като използвате не повече от 1500 думи“. Божичко мили, рекох си аз. Всичко преди това ми се стори ужасно забавно. Някои от въпросите дори ме накараха да се разсмея.

— Да — имате ли често запек? — рече със сух глас Бейкър. — Или пък — често ли ползвате очистително?

— Да, да, подобни дивотии — съгласи се Ейбръхам. — Тоя тъп въпрос за очистителното ми бе изхвърчал от главата. Та всичко това вече го бях минал без проблеми и ето че пред мен стоеше задачата да напиша съчинение за това, дали се чувствам подготвен за да учавствам. Нищо не ми идваше на ум. И ето че не след дълго се появява някакъв тъпанар в армейска униформа и обявява на висок глас: „Остават пет минути. Ако обичайте, привършвайте вече!“ Грабнах химикалката и написах: „Чувствам се подготвен за да участвам в Дългата разходка защото аз съм един нещастен копелдак и този свят ще е много по-добър ако мене ме няма, освен ако разбира се не спечеля и стана богат и в такъв случай ще си купя Ван Го и ще си го окача във всяка стая на моя палат и ще си поръчам шейсет курви от екстра класа и за нищо няма да ми пука.“ Помислих малко върху написаното и после добавих в послеслов: „На всичките шейсет курви екстра класа ще им дам пенсии, когато остареят“. Сигурен бях, че моето съчинение направо ще им разгони фамилията. И ето че след близо месец — когато вече съвсем бях забравил за изпита — един ден получих съобщение, че съм одобрен. За малко да си осера дънките.

— Но после ти мина, нали? — попита го Коли Паркър.

— Да, трудно е да се обясни. Истината е, че всички го помислиха за шега. Гаджето настояваше да снима писмото и да си го изкара на фанелката, заливаше се от смях и непрестанно повтаряше, че това било майтапа на века. Така беше и с всички останали. Непрестанно ме тупаха по рамото и ми говореха разни тъпотии от рода на: „Хей, Ейб, абе вярно ли, че си стиснал Майора за ташаците?“ На всички ни беше толкова смешно, че не ми остана време да се страхувам. Ако искате вярвайте, момчета — Ейбръхам се усмихна тъжно при тези думи — направо щяхме да се попикаем от смях. И всички смятаха, че ще стискам Майора за ташаците до самия край. И аз така мислех. После, една сутрин се събудих и научих, че съм в играта. Получих съобщение, че съм в основната група, шестнадесети подред от контейнера, ако това въобще има някакво значение. Така че, в края на краищата излезе, че Майорът е хнавал мен за ташаците.

Групата пред тях нададе радостен възглас и Гарати вдигна глава. Огромна светлоотразителна табела над тях гласеше: ОУГЮСТА 10 МИЛИ

— Направо да си умреш от смях, нали? — рече Коли.

Ейбръхам му хвърли дълъг поглед.

— Праотците ни едва ли щяха да се зарадват — рече с глух глас той.

Почти всички бяха съгласни, че се намират на границата на емоционалното изчерпване. „Но изглежда — мислеше си Гарати, докато крачеха в мрака по шосе номер 202 на около една миля след Оугюста — не беше съвсем така.“ Подобно на неправилно съхранявана китара, захвърлена от някой безчувствен музикант, струните не бяха скъсани, а само разстроени, отпуснати, хаотични.

Оугюста не беше като Олдтаун. Олдтаун приличаше на някакъв изрязан от картон, фалшив Ню Йорк. Оугюста беше съвсем нов град, град на весели гулайджии, на никога не свършващи купони, на пияници с изцъклени очи, на налудничави чудаци и умопобъркани маниаци.

Чуха и видяха Оугюста много преди да стигнат в Оугюста. Пред очите на Гарати отново се връщаше картината на блъскащи се в брега вълни. Ревът на тълпата се чуваше на пет мили от града. Небето пред и над тях грееше в яркожълто сияние, едновременно плашещо и апокалиптично, и това по някакъв начин напомняше на Гарати за снимките, които бе виждал в учебника по история, снимки от германските въздушни нападения на източния бряг на щатите през последните дни на Втората световна война.

Всички се спогледаха уплашено и се притиснаха един към друг, като малки момчета зърнали блясъка на светкавица, или като стадо крави, застигнати от виелица. Оглушителният вой на Тълпата беше толкова интензивен, че сякаш бе оцветен в червено. Беше като раздиращ стомаха глад. Пред очите на Гарати за миг се мярна страховитото изображение на великия Бог Тълпа, който се надига от недрата на Оугюста на своите аленочервени пипала и разкъсва останалите живи Участници.

Самият град също беше потопен, задушен и изгорен. В известен смисъл Оугюста не съществуваше, нямаше охранени лелки, нито хубави момичета, нито помпозни мъжаги, нито подмокрени дечица, размахващи розови облаци от захарен памук. Нямаше гневни италианци, които да ги замерят с резани диня напук на всичко. Останала бе само Тълпата, създание без тяло, без глава, без ум. Тълпата не беше нищо друго освен Глас и Очи и нищо чудно нямаше в това, че Тълпата беше едновременно Бог и Антихрист. Гарати го почувства. Знаеше, че и другите го чувстват. Беше като да вървиш между огромни електрически стълбове, да усещаш прелитащите между тях заряди, от които косата ти да настръхва, езикът ти да замира в устата, а от очите ти да хвърчат искри, всеки път, щом мигнеш. Тълпата жадуваше за удоволствие. Тълпата жадуваше за почитание и страх. В края на краищата, Тълпата беше онази, заради която се извършваше жертвоприношението.

Краката им затъваха да глезените в конфети. Губеха се един друг и се намираха един друг през гъстия порой от разноцветни гирлянди, изрязани от най-различни списания. Гарати дръпна напосоки една гирлянда и се втренчи изненадан в рекламата за нашумелия метод на Чарлз Атлас за отслабване. Той сграбчи друга и се изправи лице в лице с Джон Траволта.

И във вихъра на забавата, тъкмо когато бяха изкачили първия хълм на шосе 202 и пред тях се разкри обградената от гъста тълпа магистрала и опустелия град зад нея, тъкмо в този исторически миг два мощни прожектора разцепиха мрака и в светлината се появи Майорът, изправен в бавно отдалечаващия се джип, с вдигната за поздрав ръка, в която стискаше неизменния жезъл. Погледът му беше вперен нагоре, сякаш не виждаше и не чуваше врящото море от титанични страсти, което бушуваше наоколо.

А Участниците — не, струните не бяха скъсани, само се бяха разстроили. Всички крещяха възторжено, с пресипнали, едва доловими гласове, всичките тридесет и седем, които бяха останали. Тълпата не би могла да чуе тези крясъци, но необяснимо как тя ги чу и разбра, че и тази година за пореден път се бе затворил кръгът между култът към смъртта и желанието да се срещнеш очи в очи с нея. И в този миг тълпата обезумя напълно и по редиците й се понесоха спазми от конвулсивни напъни. Гарати внезапно почувства остра, пронизваща болка в лявата гръдна половина, но нищо не можеше да заглуши възторжения му вик, дори съзнанието, че е на края на силите си. От гибел ги спаси един Участник с трескав поглед на име Мълиган, който се отпусна на колене, със затворени очи и притиснати към слероочията юмруци, сякаш се мъчеше да задържи с ръце мозъка си. Той се просна напред по лице, и върхът на носа му се обели като размекнат от вода тебешир по черната дъска. „Колко странно — помисли си в този момент Гарати — може да се каже, че направо си е изтъркал носа от ходене“. А само миг по-късно на Мълиган му бе оказана милостта да бъде застрелян. Но след този случай Участниците спряха да крещят. Гарати беше ужасно уплашен от болката в гърдите, която почти не бе намаляла. Обеща си това да е краят на лудостта.