победи. Чудеше се дали Макврайс ще издържи пъ-дълго от Баркович. Чудеше се какво ли ще почувства, когато куршумът се забие в черепа му, дали внезапно ще се спусне мрак, или ще усети как се разбиват на парченца мислите му.

Бавно се изнизваха и последните секунди.

Мускулът започна да се отпуска. Свежа кръв нахлу в кръвоносните съдове, сякаш го продобоха хиляди игли и заедно с тях дойде топлината. Русият войник с красивото лице прибра хронометъра в джоба си. Устните му помръдваха беззвучно докато отчиташе на ум последните няколко секунди.

„Но аз не мога да стана — помисли си Гарати. — Пък и толкова е приятно да си седиш. Просто си седиш ей така и оставяш телефона да звъни. По дяволите, защо трябва да вдигам телефона?“

Гарати отпусна глава. Войникът сякаш го гледаше от далечния край на тъмен тунел, или иззад ръба на някой дълбок кладенец. С невероятно забавени движения той пое карабината с две ръце, показалеца на дясната му ръка нежно погали спусъка, след това се изви около него и дулото започна да се вдига. С лявата си ръка войникът стискаше здраво подложката. Венчален пръстен проблесна на слънцето. Всичко ставаше бавно. Толкова бавно. Само… дано да почакат на телефона.

„Това е“ — помисли си Гарати.

„Ето това е то. Да умреш“

Десният палец на войника се плъзна и вдигна предпазителя. Точно зад него се бяха изцъклили три странни на вид жени, три орисници, които чакат да се обади от другия край на линията. „Бихте ли ме почакали още малко на телефона, веднага щом умра ще ви обърна внимание“. Слънчева светлина, сянка, синьо небе. Облаци, които се носят над магистралата. И гърбът на Стебинс, който се стопяваше далеч напред, облечен в смачкана, покрита с едри петна от пот риза. Сбогом, Стебинс.

В ушите му нещо оглушително бучеше. Нямаше представа, дали е въображението му, или неговата изострена чувствителност, или пък смъртта вече посягаше към него. Предпазителят щракна като настъпена в гората съчка. Звукът от свистящия между зъбите му въздух беше свиренето на вятъра в тунела. Сърцето му блъскаше като барабан. Чуваше се и някакъв пронизителен звън, не в ушите му, а в пространството между тях, който се издигаше на спирали — нагоре и нагоре и му мина налудничавата мисъл, че всъщност това е грохотът на мозъчните вълни…

С едно мъчително, конвулсивно усилие той се изправи на крака и същевременно нададе писък. После се втурна напред. Краката му бяха направени от пера. Пръстът на войника замръзна, притиснал спусъка и побеля от напрежение. Той хвърли поглед на закачения на колана портативен компютър, който бе снабден с радарно устройство. Гарати бе попаднал веднъж на статия за тях в „Попюлър Меканикс“. Там се твърдеше, че компютрите били в състояние да изчисляват скоростта на всеки отделен Участник с точност да четвъртия десетичен знак.

Пръстът на войника се отпусна.

Гарати намали темпото до бърза крачка, имаше чувството, че устата му е пълна с памук, сърцето му блъскаше като парен чук в напрегнат ден. Ярки звезди подскачаха пред очите му и в първия момент той си помисли с ужас, че всеки миг ще изгуби съзнание. Но това усещане премина. Краката му крещяха болезнено, лишени от законното си право на почивка. Той стисна зъби за да се пребори с болката. Големият мускул на левия крак все още тревожно потръпваше, но вече не му се налагаше да куца. Поне засега.

Той погледна часовника си. Беше 2:17 следобед. През следващия един час от смъртта ще го делят само две секунди.

— Добре дошъл отново в страната на живите — рече Стебинс, когато се изравни с него.

— Благодаря — отвърна вдървено Гарати. Почувства, че го залива вълна на негодование. Щяха да продължат да вървят дори ако той бе получил картон. Никакво сълзи за него. Само едно име и номер, които ще влязат в официалния протокол — ГАРАТИ, РЕЙМЪНД, #47, ЕЛИМИНИРАН НА 218-ТАТА МИЛЯ. И няколко прочувствени статии в местните вестници. ГАРАТИ Е МЪРТЪВ, ГОРДОСТТА НА МЕЙН СТАВА 61-ВАТА ЖЕРТВА!

— Надявам се че ще спечеля — промърмори Гарати.

— Мислиш ли, че ще можеш?

Гарати си спомни за лицето на русокосия войник. В него имаше толкова чувство, колкото в чиния с картофи.

— Съмнявам се — рече той. — Над главата ми висят три предупреждения. А това значи, че съм вече вън от играта, не мислиш ли?

— Последното предупреждение можеш да го наречеш жълт картон — отвърна Стебинс без да откъсва замислен поглед от краката си.

Гарати отново ускори крачка, двете секунди тежаха в душата му като воденичен камък. Следващият път няма да има предупреждения. Нито пък ще има време някой да каже: „Стегни се, Гарати, че иначе лошо те чака“.

Той настигна Макврайс, който се оглеждаше тревожно.

— Вече мислех, че си вън от играта, друже — рече Макврайс.

— И аз така мислех.

— Толкова близо ли беше?

— На две секунди.

Макврайс подсвирна беззвучно.

— Точно сега за нищо на света не бих се сменил с тебе. Как ти е кракът?

— По-добре. Извинявай, сега не мога да говоря. Ще отида за малко напред.

— На Харкнес това не му помогна.

Гарати поклати глава.

— Трябва да съм сигурен, че се движа с по-голяма скорост.

— Добре. Искаш ли компания?

— Ако имаш излишна енергия.

Макврайс се разсмя.

— От мене времето, от теб парите, гълъбче.

— Да тръгваме тогава. Че иначе току виж пак съм се отпуснал.

Гарати ускори крачка докато накрая краката му започнаха да се бунтуват и не след дълго двамата с Макврайс вече бяха в челните редици. Имаше празно пространство между втория подред — момче със злобно изражение на име Харолд Куинс и момчето с коженото яке, чийто брат наскоро бе загинал. Джо. Отблизо, лицето му имаше бронзов цвят. Очите му бяха вперени равнодушно в хоризонта. Множеството ципове по якето му подрънкваха, сякаш едва доловим звук от далечна музика.

— Здравей, Джо — кимна му Макврайс и едва се сдържа да не попита: „Как си сега?“

— Здрасти — отвърна кратко Джо.

Задминаха го и пътят напред беше техен, просторна двупосочна лента, изпръскана с петна от масло и пресечена по средата от затревен участък, а от двете страни се издигаше гъстата стена на тълпата.

— Напред и все напред — изрецитира Макврайс — Напред, христови войни, във свята война. Да си го чувал някога това, Рей?

— Колко е часа?

Макврайс си погледна часовника.

— 2:20. Виж какво, Рей, ако възнамеряваш да…

— Божичко, нима само толкова? Аз си мислех… — той почувства, че в гърлото му се надига паника. Нямаше да успее. Твърде близо бе до ръба.

— Виж какво, ако непрестанно си мислиш за времето, накрая просто ще изкукуригаш, ще се хвърлиш в тълпата и там ще те застрелят като куче. Ще те застрелят с изплезен език и бълваща от устата пяна. Опитай се да забравиш за времето.

— Не мога — вътре в него всичко се бушуваше, чувстваше, че му се гади, обливаха го горещи вълни. — Олсон… Скрам… всички те са мъртви. И Дейвидсън е мъртъв. И аз мога да умра, Пит. Сега вече вярвам в това. Чувствам, че смъртта ми диша във врата!

— Мисли за твоето момиче. Джен, или как беше там. Или за майка ти. За проклетата ти котка. Или въобще не мисли за нищо. Просто ги вдигай и ги спускай. Просто продължавай да вървиш по пътя. Съсредоточи се върху това.