— Близо ли сме вече до твоето момиче? — попита го Паркър. Гласът му не звучеше по-меко, но все пак сега в него се долавяше приятелско отношение. Гарати беше започнал да го харесва.

— На около петдесет мили. Може би шейсет. Горе-долу.

— Ти си един щастлив копелдак, Гарати — рече със завист Паркър.

— Мислиш ли? — той беше изненадан от това определение. Обърна се да види дали Паркър не му се подиграва. Но Паркър го гледаше сериозно.

— Ще видиш своето момиче и майка си. А кой по дяволите ще видя аз отсега до края? Никой друг освен тези прасета — той размаха среден пръст към тълпата, която изглежда възприе жестта му за поздрав и нададе възторжен рев. — Мъчно ми е за дома — продължи Паркър. — И ме е страх — той се обърна ненадейно към тълпата и зарева: — Прасета! Вие сте прасета! — отвърнаха му с още по-възторжени крясъци.

— И мен ме е страх. И ми е мъчно за дома. Аз… искам да кажа ние… той преглътна развълнувано. — Всички ние сме твърде далеч от къщи. Пътят ни отдалечава. Може и да ги видя, но не ще мога да ги докосна.

— Според правилата…

— Знам какви са правилата. Мога да се докосвам до когото си искам, стига да не напускам очертанията на пътя. Но не е същото. Сякаш между нас има преграда.

— Лесно ти е да ги разправяш тия врели-некипели. Нали при всички случаи ще ги видиш.

— Може би от това само ще се почувства по-зле — намеси се Макврайс. Беше се приближил безшумно зад тях. Тъкмо пресичаха ярко осветения железопътен прелез, откъдето се отбиваше пътя за Уинтроп. Дълго след като го пресякоха Гарати виждаше мигащото в тъмнината жълто око на предупредителните свитлини, което ту се затваряше, ту се отваряше, хвърляйки отблясъци надалеч по пътя.

— Всички вие сте луди — обяви с ясен глас Паркър. — Махам се оттук — той ускори крачка и не след дълго се загуби в мрака пред тях.

— Той смята, че си падаме един по друг — обясни с развеселен глас Макврайс.

— Какво! — Гарати вдигна изненадано глава.

— Не е чак толкова лошо момче — обясни замислено Макврайс. Той хвърли насмешлив поглед на Гарати. — Може пък и да е прав — наполовина. Може би затова те спасих одеве. Може пък да си падам по теб.

— С лице като моето? Мислех, че перверзните типове си падат по нежничките момченца — той почувства известно безпокойство.

Изведнъж, колкото и шокиращо да бе това, Макврайс каза:

— А ти би ли ми позволил да те докосна?

Гарати се задави: — Какво по дяволите…

— О, млъквай — прекъсна го Макврайс. — Докъде мислиш, че ще стигнеш с тези праведни лайнарщини? Дори нямам намерение да те успокоя, като ти намекна, че може би се шегувам. Какво ще кажеш?

Гарати почувства, че гърлото му е пресъхнало. В интерес на истината, дълбоко в себе си той желаеше да го докоснат. Мръсно или не, това бе загубило значение сега, когато смъртта тропаше на прага. Единственото, което имаше значение, беше Макврайс. Но не искаше Макврайс да е този, който го докосва.

— Ами, предполагам, след като ми спаси живота… — Гарати млъкна без да знае какво да каже.

Макврайс избухна в смях.

— И сега ме караш да се чувствам мръсник, защото си в дълг към мен и не можеш да ми откажеш, така ли?

— Прави каквото искаш — отряза го Гарати. — Но стига си ме разигравал.

— Това да ли значи?

— Както кажеш! — извика Гарати. Пиърсън, който от известно време гледаше като хипнотизиран краката си, се сепна и вдигна поглед към тях. — Каквото, по дяволите, искаш! — крещеше Гарати.

Макврайс продължаваше да се смее.

— С теб всичко е наред, Рей. Можеш да не се съмняваш — той го потупа по рамото и изостана назад.

Гарати объркан се втрещи след него.

— Изглежда, че не му стига — рече с уморен глас Пиърсън.

— Какво?

— Вървим приблизително двеста и петдесет мили — изпъшка той. — Краката ми сякаш са пропити с отрова. Гърбът ми гори. А на шибания нещастник Макврайс това не му е достатъчно. Той е като някой умиращ от глад, който се тъпче с очистително.

— Обича да изпитва болка, това ли искаш да кажеш?

— Исусе, а ти какво мислиш? На такива трябва да им окачват табела: БИЙ МЕ ЖЕСТОКО. Чудя се колко ли ще му трябва за да се задоволи.

— Не знам — отвърна Гарати. Мислеше да добави още нещо, но Пиърсън вече не го чуваше. Отново беше впил поглед в краката си, а на лицето му беше изписан ужас. Някъде си беше загубил обувките. Мръснобелите му спортни чорапи описваха белезникави дъги в мрака.

Минаха покрай табела с надпис ЛУИСТЪН 32 и само след миля — покрай друга, светеща с ярка електрическа светлина, на която пишеше ГАРАТИ 47.

Гарати искаше да подремне, но не можеше. Сети се за оплакването на Пиърсън, че му гори гърбът. Неговият собствен гръб беше като езеро от лава. Мускулите на задната страна на краката му бяха като отворени, пламтящи рани. Предишната изтръпналост на краката се бе стопила в адските пламъци на болезнена агония, която по сила не можеше да се сравни с нищо досега. Не изпитваше глад, но въпреки това изяде няколко концентрата. Огледа се — другите Участници бяха като живи крачещи скелети — ужаси от времето на концентрационните лагери. Гарати не искаше да стига дотам… но, сигурно и той изглеждаше така. Плъзна ръка по ребрата си, които стърчаха като хребети.

— От известно време не съм чувал гласа на Баркович — обърна се към Пиърсън, с надежда да го извади от вцепенението, което ужасяващо напомняше за починалия Олсон.

— И аз. Някой каза, че му се схванал кракът докато сме минавали през Оугюста.

— Така ли?

— Така казаха.

Гарати внезапно почувства желание да забави ход и да си поговори с Баркович. Трудно бе да го открие в мрака и докато го направи получи едно предупреждение, но най-сетне го намери в дъното на последния ешалон. Баркович ситнеше със съсредоточено изражение на лицето. Беше притворил клепачи и очите му приличаха на погледнати откъм ръба монети. Якето му се бе загубило някъде. Говореше си нещо с тих, монотонен глас.

— Здравей, Баркович — каза Гарати.

Баркович подскочи от изненада, препъна се и получи предупреждение… трето предупреждение.

— Видя ли? — изкрещя той. — Видя ли какво направи? Доволни ли сте сега — ти и твоите посрани другарчета?

— Не изглеждаш добре — продължи Гарати.

Баркович се усмихна с хитро изражение.

— Всичко това е част от Плана. Спомняш ли си, когато ти казах за Плана? Тогава не ми повярва. И Олсон не ми повярва. Нито пък Дейвидсън и Грибъл — гласът на Баркович утихна до жлъчен шепот. — Гарати, нали ти казах, че ще танцувам на техните гробове!

— Боли ли те кракът? — попита загрижено Гарати. — Ужасно неприятно, нали?

— Останаха само още тридесет и пет. Тази нощ ще изпопадат всичките. Ще видиш. Когато слънцето изгрее на пътя няма да има повече от една дузина хора. Ще видиш. Ти и твоите пръдльовци. Всички ще сте мъртви на сутринта. Всички ще сте мъртви в полунощ.

Гарати внезапно се почувства силен. Знаеше, че скоро Баркович няма да го има. Искаше да се втурне напред, въпреки пронизващата болка в гърба, бъбреците и краката, да настигне Макврайс и да му каже, че не след дълго ще може да изпълни обещанието си.

— Ти какво ще поискаш? — попита гръмогласно Гарати. — Когато спечелиш?