изтърбушени бордеи, в които отдавна никой не живееше, някакво изоставено едностайно училище, отдавна заместено от новата Консолидирана сграда, птицеферми, изгнили повдигнати на трупчета камиони, прясно разорани ниви. Гарати трепереше от вълнение. Пътят сякаш летеше. В краката му се появи някаква непозната досега сила. Но ако Стебинс се окажеше прав и нея я нямаше там? Не бива да забравя тази възможност, трябва да е готов да понесе удара.

През изтънелите редици се разнесе слухът, че едно момче от авангарда се опасявало, че има апендисит.

Ден или два по-рано, Гарати вероятно щеше да е потресен при тази новина, но сега не го интересуваше нищо друго освен Джен и Фрипорт. Стрелките на часовника се носеха в някакъв безумен, подивял бяг. Оставаха само пет мили. Вече бяха навлезли в крайградската зона на Фрипорт. Някъде далеч напред, Джен и майка му вече го очакваха пред Търговския център, както се бяха уговорили предварително.

Небето малко просветля, но все пак си остана мрачно. Дъждът премина в упорит ръмеж. Пътят беше като тъмно огледало, черен лед, в който Гарати почти би могъл да разгледа разкривеното отражение на своето лице. Той прекара ръка през челото си. Беше горещо, като при треска. Джен, о Джен. Трябва да знаеш, че аз…

Момчето с болки в корема беше номер 59, Клингерман. Той започна да крещи. Крясъците му не след дълго станаха монотонни. Гарати си спомни за единствената Дълга разходка, която бе виждал — също във Фрипорт — и за момчето, което крещеше на всяка крачка по същия монотонен начин — „Не мога. Не мога. Не мога“.

„Клингерман — помисли си той — затваряй си устата“.

Но Клингерман придължаваше да върви и продължаваше да крещи, притиснал корема си с ръце, а стрелките на часовника на Гарати продължаваха да се носят в безумен бяг.Беше осем и четвърт. „Нали ще си там, Джен? Добре. Чудесно. Не зная какво си мислиш сега, но знам, че все още съм жив и че имам нужда да си там, да ми дадеш знак, може би. Моля те само, бъди там. Бъди там.“

Осем и половина.

— Най-сетне наближаваме този проклет град, нали, Гарати? — изпъшка Паркър.

— Какво те интересува? — заяде го Макврайс. — Теб там със сигурност не те чака момиче.

— Мене навсякъде ме чакат момичета, тъпако — отвърна Паркър. — Зърнат ли веднъж лицето ми и веднага си подмокрят гащичките.

Лицето, за което говореше беше изпито и мършаво, нищо повече от сянка на предишното величие.

Осем, четиресет и пет.

— Забави малко, приятелче — подвикна Макврайс на Гарати, който тъкмо го бе застигнал и се готвеше да продължи напред. — Пази си силите за довечера.

— Не мога. Стебинс каза, че тя няма да е там. Каза, че нямало да могат да й осигурят място в първия ред. Трябва да разбера. Трябва да…

— Само се успокой, това искам от тебе. Стебинс би накарал и родната си майка да изпие чаша „Лизол“, стига това да му осигури победата. Не го слушай. Тя ще е там. Ако не друго, това ви създава връзки в обществото.

— Но…

— Не ми нокай, Рей. Забави темпото, за да живееш.

— Разкарай се оттук, с твоите тъпотии — изрева му Гарати. Той облиза устни и вдигна разтреперана ръка към лицето си. — Аз… аз съжалявам. Стана без да искам. Освен това, Стебинс каза, че всъщност съм искал да видя само майка си.

— А ти не искаш ли да я видиш?

— Разбира се, че искам да я видя! Какво, по дяволите, си мислиш, че аз… не… да… не знам. Имах приятел. Той и аз… ние… ние веднъж си свалихме дрехите… и тя… тя…

— Гарати — каза Макврайс и постави ръка на рамото му. Клингерман крещеше ужасно силно. Някой от водещата група го попита дали иска един „Аспирин“. Останалите избухнаха в смях. — Губиш контрол върху себе си, Гарати. Успокой се. Не преминавай чертата.

— Разкарай ми се от главата! — кресна му Гарати. Той захапа здраво стиснатия си юмрук. След известно време промърмори: — Просто ме остави на мира.

— Добре. Разбрано.

Макврайс пое встрани. Гарати искаше да го повика обратно, но не можеше.

После, за четвърти пореден път, настъпи девет сутринта. Завиха наляво и тълпата отново остана под тях, докато пресичаха надлеза на шосе 295, преди да влязат във Фрипорт. Далеч напред се мярна барът на Дайъри Джой, където с Джен понякога се отбиваха след кино. Завиха надясно и излязоха на шосе номер 1, което някой наричаха Големия аутобан. Голям, или малък, това беше последния аутобан. Стрелките на часовника сякаш се готвеха да излетят при следващия кръг. Точно пред тях беше центъра. Отдясно магазин „Улман“. Виждаше го съвсем ясно — масивна, грозна сграда, скрита зад огромната реклама. Отново върху тях валяха гирлянди. Мокри от сипещия се дъжд, те имаха безжизнен, нерадостен вид. Тълпата се увеличаваше. Някой наду градската пожарна сирена и нейният вой се сля с воя на Клингерман. Клингерман и сирената на фрипортската пожарна пееха кошмарен дует.

Гарати почувства, че вените му се изпълват с напрежение, сякаш по тях течеше нагорещена мед. Сърцето му блъскаше лудо и като че ли се местеше — в стомаха, в гърлото, накрая дори между очите. Двеста ярда. Отново тълпата ревеше неговото име (РЕЙ, РЕЙ, РЕЙ, ДОКРАЙ ЩЕ ЖИВЕЙ!), но все още никъде не се виждаше познатото лице.

Той се приближи до лявата страна на пътя, докато закривените пръсти се оказаха само на сантиметри от него — една дълга, мургава ръка дори успя да откъсне парче от ризата му и той отскочи ужасен, сякаш се мъчеха да го напъхат в месомелачка, а войниците насочиха пушките си към него, готови да го прострелят при най-малкия опит да се скрие в развълнуваното множество. Оставаха само сто ярда. Виждаше ясно кафявата табела на „Улман“, но нямаше и следа от майка му, или Джен.

„Божичко, о, Боже, Стебинс сигурно е прав… и дори да са там, как ще ги забележа в тази обезумяла, меняща лицето си маса?“

От устните му се отрони стон, като че ли се бе откъснало парче месо. Той се спъна и за малко да се строполи, краката му трепереха. Стебинс сигурно беше прав. Искаше му се да спре и повече да не продължава нито крачка. Разочарованието, чувството за невъзвратима загуба, всичко това бе прекалено за изтерзаната му душа. Какъв смисъл имаше да върви? Какъв смисъл имаше вече?

Пожарната сирена не спираше своя вой, Тълпата ревеше неистово, Клингерман пищеше диво, дъждът продължаваше да се сипе, а вътре в него мислите се блъскаха като обезумели в твърдата черепна стена.

„Не мога да продължа. Не мога, не мога, не мога. — краката му се препънаха отново. — Къде съм? Джен? Джен?… ДЖЕН!“

И тогава я видя. Махаше му със синия шал, който й бе подарил за рождениия ден, а капките дъжд блестяха в косите й като скъпоценни камъни. До нея беше майка му, облечена в неизменното черно палто. И двете бяха притиснати от тълпата и безпомощно се полюшваха напред-назад. Над рамото на Джен надзърташе идиотското око на телевизионната камера.

Сякаш нещо се скъса някъде дълбоко в него. Като зелен потоп плъзна навън от тялото му натрупаната зараза. Той се хвърли напред в мъчителен, накуцващ бяг. Разкъсаните му чорапи шляпаха по мокрия асфалт.

— Джен! Джен!

Чуваше мислите в главата си, но не и думите. Телевизионната камера се впи алчно в него. Врявата беше оглушителна. Видя как устните й изговарят името му, трябва да стигне до нея, трябва да…

Нечия ръка го спря. Беше Макврайс. Един войник отправяше и към двамата предупреждение през безполовия мегафон.

— Не в тълпата! — Макврайс бе приближил устни до ухото на Гарати и крещеше с всичка сила. Гарати почувства, че главата му се цепи от болка.

— Пусни ме!

— Няма да ти позволя да се самоубиеш, Рей!

— Пусни ме, проклет да си!