— Искаш да умреш в ръцете й? Нали така?

Времето летеше. Джен плачеше. Виждаше как се стичат сълзите по лицето й. Той се изтръгна от хватката на Макврайс. И отново се хвърли към нея. Чувстваше как в него се надига неудържимата вълна, вълна от гняв и плач. Искаше да заспи. Искаше да заспи в нейните прегръдки. Защото я обичаше.

Рей, обичам те.

Виждаше го, изписано на лицето й.

Макврайс все още бе до него. Телевизионната камера не ги изпускаше. Някъде встрани се мярнаха учениците от неговия клас, бяха развели над главите си огромно знаме, знаме с неговия лик, увеличен до размерите на Годзила, неговият собствен лик, който му се усмихваше, докато той самия плачеше и се провираше към нея.

Второ предупреждение — проехтя от мегафона, сякаш беше Божият глас.

Джен…

Тя протягаше ръце към него. Ръцете им се докоснаха. Нейните бяха студени. Сълзи в очите й…

Той сграбчи ръцете. Едната принадлежеше на Джен, другата — на майка му. Докосна ги. Свърши се.

Не беше се свършило, защото в този миг Макврайс го дръпна отзад, жестокият Макврайс.

— Пусни ме! Пусни ме!

— Човече, ти наистина я мразиш! — извика в ухото му Макврайс. — Какво искаш? Да умреш, опръсквайки ги в собствената си кръв ли? Това ли искаш? За Бога, тръгвай!

Той се дърпаше, но Макврайс беше по-силният. Може би правото беше на негова страна. Гарати погледна към Джен — очите й бяха разширени от уплаха. Майка му го побутваше с ръце. На устните на Джен този път се четеше: „Тръгвай! Тръгвай! Тръгвай!“

„Разбира се, че ще тръгна — помисли си той. — Нали съм «Гордостта на Мейн.» И в този момент почувства омраза към нея, макар че всичко което беще направил, бе да я докосне, нея и майка му — само това си бе позволил.“

Третото предупреждение за него и Макврайс се стовари като гръмотевица, тълпата се отдръпна встрани и зачака с нетърпение продължението. По лицата на Джен и майка му се четеше паника. Майка му вдигна треперещите си ръце и той си спомни за Баркович, чийто ръце със същия уплашен жест се бяха вдигнали към шията, миг преди да си разкъса гръкляна.

— Ако ще го правиш, направи го зад следващия ъгъл, лайно смачкано! — извика Макврайс.

Гарати започна да трепери неудържимо. Макврайс отново го бе победил. Макврайс беше много силен.

— Добре — съгласи се той, без да знае дали Макврайс го чува. След това пое напред. — Добре, добре, пусни ме, че ще ми счупиш ключицата — той изхлипа, закашля се и си избърса носа.

Макврайс отпусна изнурените си ръце, но остана наблизо, готов да го сграбчи при първата необходимост. Едва сега Гарати се обърна и ги затърси, но познатите лица се бяха изгубили в тълпата. Помисли си, че никога не ще забрави зараждащата се в очите им предсмъртна паника, чувството за увереност, за спокойствие, което изведнъж бе потъпкано от неумолимата и страшна действителност. Всичко, което му остана от тази среща бе мъничко парче син, копринен плат.

Обърна се и закрачи напред без да поглежда вървящия до него Макврайс, а предателски треперещите му крака го отнасяха все по-далеч от града.

Тюбинс беше полудял.

Тюбинс беше нисичко момче с очила, и лице покрито с лунички. Не беше кой знае колко общителен, но беше приятно момче, преди да се побърка.

— КУРВА! — извика той към сипещия се дъжд. Вдигнал бе лице нагоре и дъждът се стичаше по лицето, по очилата, по бузите, свиваше покрай устата и капеше от брадичката му. — КУРВАТА НА ВАВИЛОН Е ДОШЛА СРЕД НАС! ТЯ СЕЕ ЛЪЖИ ПО УЛИЦИТЕ И ПОВДИГА КРАК ДО НАДГРОБНИТЕ КАМЪНИ! ПОКВАРА! ПОКВАРА! ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВАВИЛОНСКАТА КУРВА! ОТ УСТНИТЕ Й КАПЕ МЕД, НО СЪРЦЕТО Й Е ПЪЛНО С ЖЛЪЧ И ГОРЧИЛКА…

— И освен това има трипер — довърши с уморен глас Коли Паркър. — Божичко, тоя е по-зле от Клингерман! — той повиши глас. — Да пукнеш дано, Тюби!

— БЕЗБОЖНИЦИ И РАЗВРАТНИЦИ! — дереше се Тюбинс. — ПОКВАРА! БЕЗЧЕСТИЕ!

— Да му пикая в устата — промърмори Паркър. — Ако не млъкне ще го удуша с голи ръце — той докосна с измършавели пръсти попуканите си устни, после свали ръка към колана и загуби трийсет секунди да откопчае манерката. Едва не я изпусна, докато я вдигаше към устата си и след това разсипа почти половината. От очите му закапаха сълзи.

Часът беше три седобед. Зад тях бяха останали Портленд и Южен Портленд. Преди около петнадесет минути минаха под един подгизнал от дъжда плакат, който обявяваше, че до границата с Ню Хемпшир остават само 44 мили.

„Само — мислеше си Гарати. Само, каква глупава дума. Кой идиот е решил, че на този свят има нужда от подобни глупави думи?“

Вървяха рамо до рамо с Макврайс, но след Фрипорт Макврайс не беше проговарял. Гарати също не смееше да го заговори. Отново беше в дълг към него и това го подтискаше. Подтискаше го, защото знаеше, че няма да има сили да помогне на Макврайс ако се наложи. Сега вече Джен и майка му бяха останали назад. Невъзвратимо и завинаги. Освен ако не победи. А той ужасно много искаше да победи.

Колко странно. За първи път в живота си беше завладян от желание да победи. Дори на старта (във времена когато динозаври са крачели по земята), когато все още беше свеж и изпълнен със сили, не си спомняше да е имал такова силно желание. Тогава единственото, което го движеше беше зовът на предизвикателството. Но от дулата на пушките не излизаха малки червени знаменца с надпис „БУМ!“ Това не беше бейзбол, нито рали, всичко тук беше съвсем реално.

Но дали го е разбирал в началото?

От мига в който реши, че трябва да победи краката сякаш го заболяха два пъти по-силно, а при всяко по-дълбоко поемане на въздух го пронизваше остра болка в гърдите. Усещането че го тресе нарастваше с всеки изминат миг — може би се бе заразил от Скрам.

Искаше да победи, но дори и Макврайс не би могъл да го пренесе през въображаемата финална линия. Не вярваше че ще успее. Спомни си как в шести клас бе спечелил на училищната викторина по граматика и го изпратиха да се яви на областната викторина, но там председател на комисията не беше мис Петри, която великодушно му позволяваше да се поправи всеки пътя, когато сгреши. Мекушавата мис Петри. Спомни си как стоеше обиден, невярващ, дълбоко уверен, че трябва да е станала грешка, но нямаше грешка. Просто не беше достатъчно добър за да успее, както и сега. Не беше достатъчно добър за да издържи повече от останалите, макар че бе надвървял не малко от тях. Краката му постепенно бяха преминали през стадиите на пълна безчувственост и гневно недоволство и сякаш от истинския бунт го делеше само една крачка.

Само трима Участници бяха отпаднали след като напуснаха Фрипорт. Единият беше нещастникът Клингерман. Гарати знаеше добре какво си мислят останалите. Твърде много картони бяха показани от началото на Разходката за да се откажат така лесно, всеки един от тях. До края ги деляха само двадесетина съперници. Сега вече всички ще вървят докато телата и умовете им се разпаднат.

Минаха по мост над широка, спокойна река, чиято повърхност беше набраздена от сипещия се дъжд. Екнаха изстрели, тълпата изрева възторжено и Гарати почувства, как лъчът надежда в главата му се