разширява още малко.

— Как ти се стори твоето момиче?

Говореше Ейбръхам, който приличаше на последния оцелял от Батановия марш. По някаква необяснима причина той бе захвърлил якето и ризата си и острите му ребра стърчаха изпод измършавялото му, голо тяло.

— Добре — рече Гарати. — Надявам се, че пак ще се видим.

Ейбръхам се усмихна.

— Надяваш се? Ха, и аз си припомних как се произнася тази дума — това прозвуча почти като заплаха. — Последният Тюбинс ли беше?

Гарати напрегна слух. Не чуваше нищо, освен непрестанния рев на тълпата.

— Да, изглежда Бог го е прибрал. Сигурно Паркър го е урочасал.

— Непрестанно си повтарям, — продължи Ейбръхам — че всичко, което се иска от мене е да поставям единия крак пред другия.

— Аха.

Ейбръхам имаше притеснен вид.

— Виждаш ли, Гарати, има нещо… може би ще ти прозвучи цинично, но трябва да го кажа…

— Какво е то?

Известно време Ейбръхам мълча. Беше обут с масивни оксфордски обувки, които отстрани изглеждаха тежки и тромави (неговите собствени крака бяха боси, премръзнали и изранени). Обувките на Ейбръхам тропаха и се провлачваха ритмично по гладката настилка на пътя, който се бе разширил с още една лента. Тълпата тук не беше нито толкова шумна и неудържима, нито толкова близо, колкото в Оугюста.

Ейбръхам изглеждаше по-подтиснат от всякога.

— Цинично е, знам. Просто не зная как да го кажа.

Гаарати вдигна рамене и го загледа объркан.

— Мисля че просто трябва да го кажеш.

— Добре, виж. Договорихме се за нещо. Всчки, които сме останали.

— И какво е то?

— Ами… нещо като… обещание.

— О, така ли?

— Да не си помагаме един на друг. Отсега нататък всеки да се оправя сам.

Гарати сведе поглед към краката си. Зачуди се отколко ли време вече е гладен, и колко ли време остава до мига, в който ще припадне от слабост. Помисли си, че оксфордките на Ейбръхам са като обувките на Стебинс — такива сигурно биха издържали оттук чак до моста „Златни врата“ и най-много да им се скъса някоя връзка… поне така изглеждаха.

— Това звучи доста безсърдечно — рече най-накрая той.

— Това което ни предстои не е по-малко безсърдечно — Ейбръхам не смееше да го погледне.

— Говори ли с всички останали?

— Не с всички. С половината.

— Да, наистина е цинично. Виждам колко ти е трудно да говориш за това.

— И с всеки изминат миг ще става още по-трудно.

— А другите какво казаха? — безсмислен въпрос, какво биха могли да кажат?

— Съгласни са.

Гарати понечи да каже нещо, после се отказа. Погледна към вървящия пред тях Бейкър. Бейкър се бе наметнал с подгизналото си от дъжда яке. Главата му беше сведена. На всяка крачка накуцваше и се мъчеше да щади левия крак, който изглежда се бе схванал лошо.

— Защо си свали ризата? — обърна се той към Ейбръхам.

— Сърбеше ме кожата. Може би щях да получа обрив, или нещо подобно. Ризата беше изкуствена, а аз изглежда съм алергичен към синтетичните тъкани, или дявол знае какво. Та какво ще кажеш, Рей?

— Приличаш ми на някой каещ се грешник.

— Какво ще кажеш? Да или не?

— Имам дълг към Макврайс — Макврайс беше наблизо, но по лицето му не можеше да се прочете дали е чул казаното, или не. „Хайде, Макврайс — помисли си той. — Кажи му, че не ти дължа нищо. Хайде, копеле такова“. Но Макврайс мълчеше.

— Добре, с вас съм — каза Гарати.

— Прието.

„Аз съм животно, нищо друго освен едно мръсно, уморено и затъпяло животно. Ти го направи. Ти го продаде“.

— Запазваме си правото, ако се опиташ да помогнеш на някой да ти попречим. Това е в противоречие с правилата. Но въпреки това ще го сторим. А ти ще си нарушил обещанието си.

— Няма да се опитвам.

— Същото се отнася и за този, който се опитва да ти помогне.

— Да.

— Не влагаме нищо лично. Надявам се, че го разбираш, Гарати. Но краят вече е близо.

— Цялото царство или смърт.

— Точно така.

— Нищо лично. Просто отново сме в джунглата.

За миг си помисли, че Ейбръхам ще избухне, но той пое дълбоко въздух и след това въздъхна миролюбиво. Може би беше прекалено уморен, за да се ядоса.

— Съгласен си значи. Разчитам на думата ти, Рей.

— Може би сега му е времето да ти отвърна високопарно, че ще сдържа обещанието, защото дадената дума за мен е закон — рече Гарати. — Но предпочитам да бъда откровен с теб. Искам да те видя как получаваш своя картон, Ейбръхам. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Добре — Ейбръхам облиза устни.

— Имаш хубави обувки, Ейб.

— Да, но са дяволски тежки. Издържат на дълъг път, но пък са добавъчно тегло.

— Значи не стават за блус, а?

Ейбръхам се разсмя. Гарати погледна към Макврайс. Нищо не се четеше по лицето му. Може би ги беше чул. Може би не. Дъждът валеше на едри капки, по-силен от преди и по-студен. Кожата на Ейбръхам беше мъртвешки бледа. Без риза, той приличаше на избягал затворник. Гарати се зачуди, дали някой се е сетил да каже на Ейбръхам, че без риза на себе си, няма никакъв шанс да преживее идващата нощ. А вече се спускаше здрач. Макврайс? Чу ли ни? Продадох те, Макврайс. Мускетари завинаги.

— Ах, не искам да умра по този начин — рече Ейбръхам. Той плачеше. — Не пред всичките тези хора, които ти крещят да станеш, само за провървиш още няколко мили. Всичко е толкова безсмислено. Гадно и безсмислено. В цялата тази работа има толкова достойнство, колкото в някой монголец, който сам си отрязва езика и после се насира от болка.

Гарати даде своето обещание да не оказва никому помощ в три и петнадесет. Само едно момче получи картон до шест вечерта. Никой не говореше. Сякаш между тях беше сключено някакво безмълвно споразумение, да се преструват че нищо не се е случило. Групичките — или по-точно жалките остатъци от групи — се разпаднаха напълно. Всички бяха подкрепили предложението на Ейбръхам. Макврайс. И Бейкър. Стебинс дори се разсмя и попита Ейбръхам дали трябва да си среже пръста, за да подпише с кръв.

Времето рязко застудя. Гарати започна да се чуди, дали наистина съществува такова нещо като слънцето или онова горе е рожба на неговото въображение. Дори Джен се бе првърнала в сън — летен сън, от едно лято, което никога не е било.

Но колкот и да бе странно, образът на баща му беше по-ярък отвсякога. Баща му, с буйният перчем, който той самият бе наследил, и масивните, шофьорски рамене. Имаше телосложение на централен защитник. Спомняше си ясно как баща му го вдигаше на ръце, люлееше го, целуваше го, или рошеше косите му. Как го гледаше с обич.

Едва сега осъзна с тъга, че във Фрипорт почти не бе забелязал майка си, но тя също беше там — облечена в изтърканото си, черно палто, „за официални случаи“, чиято яка винаги беше покрита с пърхот,