Стебинс най-сетне го пусна. Гарати започна да масажира бавно китката си. Стебинс изглежда напълно бе забравил за него. Гарати се отдалечи с нервна стъпка и пое към Олсон.

Струваше му се, че някаква невидима нишка го тегли към Олсон. Приближи се отляво и се опита да надникне в лицето му.

Веднъж като малък Гарати не можа да заспи цяла нощ от един страшен филм. В главната рола играеше — кой? Трябва да е бил Робърт Митчъм. Играеше ролята на свещеник от някаква южняшка секта, който същевременно бе и психопат-убиец. Нещо в силуета на Олсон напомняше за него. Фигурата му се бе изтънила и същевременно издължила. От масивната дехидратация кожата му се бе напукала. Очите му бяха хлътнали навътре в орбитите. Косата му се развяваше, като подухвана от вятъра царевица.

„Той не е нищо повече от един робот, от един автомат. Възможно ли е все още някъде вътре да се е скрил истинския Олсон? Не. Няма го. Сигурен съм, че оня Олсон, който седеше с нас на тревата, шегуваше се и ни разказваше за момчета, дето се вцепенило на старта и още там получило картон, този Олсон вече го няма. Това тук е само една безжизнена материя.“

— Олсон? — прошепна той.

Олсон продължаваше да върви. Приличаше на призрачна къща на два крака. Олсон се беше замърсил. От него миришеше лошо.

— Олсон, можеш ли да говориш?

Олсон продължаваше да върви. Лицето му бе потънало в мрак, но той се движеше, да, той се движеше. Имаше нещо вътре, нещо продължаваше да тиктака, отново и отново, но…

Нещо, да, там имаше нещо, но какво?

Започнаха да изкачват поредния хълм. Гарати дишаше все по-учестено и измъчено, като запъхтяно куче. От мокрите му дрехи се надигаха тънки струйки пара. Долу под тях се виждаше река, която се извиваше в мрака като сребриста змия. Той си помисли, че може би това е Стилуотър. Стилуотър минаваше наблизо край Олдтаун. Край пътя се разнесоха няколко лишени от ентусиазъм подвиквания. Оттатък, на отвъдната страна на речната долина (а може би това бе река Пенъбскот?) се гушеха мънички светлинки. Олдтаун. Още по-нататък други светлинки вероятно обозначаваха Милфорд и Бредли. Олдтаун. Значи все пак стигнаха до Олдтаун.

— Олсон — рече той. — Това е Олдтаун. Тези светлини са на Олдтаун. Вече сме близо, проятелю.

Олсон не отговори. И изведнъж Гарати се сети, какво бе онова подсъзнателно нещо, което през цялото време му се изплъзваше. Не беше кой знае колко важно. Само дето Олсон му приличаше на Летящия холандец, който продължава да се носи по вълните дълго след като останалия екипаж е изчезнал.

Спуснаха се с бърза крачка надолу по дългия склон, последва низ от остри завои и след това пресякоха някакъв мост, под който ако се съди по табелата минаваше река „Мийдоу“. На отвъдната страна на моста зърнаха поредния надпис:

Наоколо се разнесоха измъчени стенания.

Хълмът наистина беше стръмен. Издигаше се високо над тях като писта за бобслей. Върхът не беше далеч — дори в мрака се виждаше ясно. Но склоновете на хълма бяха ужасно стръмни.

Поеха нагоре.

Гарати наведе тяло напред и почувства, че все по-трудно контролира ритъма на дишането си. „Горе на върха ще дишам като побесняло куче — помисли си той — … ако стигна до върха.“ Чувстваше, че в краката му се надига шумен протест. Започваше някъде от бедрата му и се спускаше надолу. Краката му направо крещяха, че повече няма да вършат тази лайнарска работа.

„Ще я вършите — рече им Гарати. — Или ще я вършите, или ще умрете“.

„Не ни пука — отвърнаха краката. — Не ни пука ако умрем, умрем, умрем“.

Мускулите му постепенно се размекваха и отпускаха, като изхвърлена на пясъка медуза. Трепереха от безпомощност. Гърчеха се, като изгубили контрол кукли на конци.

Отляво и отдясно заваляха предупреждения и Гарати осъзна, че не след дълго и той ще получи. Не откъсваше втренчен поглед от Олсон, мъчейки се да нагоди ритъма си към неговия. Двамата заедно ще се изкачат на върха и тогава ще накара Олсон да му издаде тайната си. После всичко ще е като на шега и няма да се налага да се притеснява за Стебинс, Макврайс, за Джен и баща й, не, дори няма да се тревожи за Фрики Д’Алесио, дето си размаза черепа като шоколадова паста на шосе номер 1.

Колко ли оставаха? Сто крачки? Петдесет?

Дишаше все по-задъхано.

Разнесоха се първите изстрели. Последва дълъг, болезнен писък, който бе заглушен от нови изстрели. В подножието на върха падна още една жертва. Гарати не можеше да види нищо в тъмното. Усещаше как пулсът блъска лудо в слепоочията му. Пет пари не даваше вече кой е поредната жертва. Това нямаше никакво значение. Единственото, което имаше значение беше болката, раздиращата болка в краката и гърдите.

Склонът стана по-полегат, после равен и накрая започна да се спуска под краката му. Пътят надолу съсем не бе така стръмен. Наклонът бе подходящ за въстановяване на дишането. Но не го напускаше неприятната мековатост в мускулите. „Краката ми всеки миг ще колабират — помисли си равнодушно Гарати. — Никога не ще успеят да ме отведат до Фрипорт. Мисля, че дори няма да стигна до Олдтаун. Май вече е време да умра“.

В този миг някакъв звук започна да пулсира в нощта, дивашки и необуздан. Това беше глас, много гласове, които повтаряха отново и отново:

Гарати! Гарати! Гарати! Гарати! Гарати!

Гласът принадлежеше на Господ Бог, или на баща му, дошъл да го погуби, преди да научи тайната, тайната, тайната на…

Като гръмотевица: ГАРАТИ! ГАРАТИ! ГАРАТИ!

Не беше баща му, нито Господ Бог. Това, което викаше името му в пълен синхрон бе целият личен състав на олдтаунската гимназия. В мига, в който зърнаха бледото му, изтощено лице, учениците спряха да скандират и избухнаха във възторжени възгласи. Вееха се знамена и надписи. Момчетата свиреха оглушително и целуваха възхитени своите момичета. Гарати вдигна ръце, махаше, кимаше усмихнат и незабелязано се прокрадваше все по-близо до Олсон.

— Олсон — прошепна той. — Олсон.

В очите на Олсон сякаш проблесна нещо. Някакъв далечен и слаб признак на живот, като последна искра в отдавна изтощен акумулатор.

— Кажи ми как, Олсон — прошепна той. — Кажи ми, какво да направя.

Момичетата и момчетата от гимназията (Божичко, нима някога и аз съм ходил на училище, не беше ли това сън?) бяха останали зад тях, но продължаваха да крещят екзалтирано.

Очите на Олсон се завъртяха бавно в орбитите, сякаш бяха ръждясали и се нуждаеха от смазване. Остата му се разтвори с пукот.

— Това е — прошепна ентусиазирано Гарати. — Говори. Говори с мен, Олсон. Кажи ми. Кажи ми.

— Ах — произнесе Олсон. — Ах. Ах.

Гарати се приближи по-близко. Той постави ръка на раменете му и се потопи в аромата на пот, урина и фецес.

— Моля те — нястоя той. — Помъчи се.

— Гра. Бо. Бог. Градината на Бога…

— Градината на Бога — повтори объркан Гарати. — Какво искаш да кажеш за Божествената градина, Олсон?

— Пълна е. С бурени — довърши с печален грас Олсон. Главата му клюмна на гърдите. — Аз.

Гарати мълчеше. Не можеше да говори. Изкачваха поредния хълм и дишането му отново се затрудни. Олсон сякаш въобще не дишаше.

— Аз. Не. Искам. Да. Умра — завърши Олсон.

Гарати не отделяше поглед от изтерзаното лице на Олсон. С неимоверна мъка Олсон завъртя очи към него.