— Във вашата ферма всички ли се занимавате с учението за смъртта?

Бейкър отвърна с бледа усмивка.

— Да ти призная, от малък мечтая да постъпя в училище за погребални агенти. Добра професия, погребалните агенти се хранят добре дори по време на криза.

— Аз пък от малък мечтая да се заема с производството на подлоги — рече Гарати. — И да завържа контакти с кина, старчески домове и прочие. Сигурна работа. Как мислиш, колко фабрики за подлоги има в страната?

— Не мисля, че още ми се иска да стана погребален агент — продължи Бейкър. — Но това няма значение.

Небето се разцепи от ослепително ярка светкавица. Последва оглушителен гръм. Вятърът ги блъсна в лицата. По небето заплуваха облаци като пощуряли корсари в ебонитовото море на кошмара.

— Идва — рече Гарати. — Идва, Арт.

— Някои хора казват, че не им пука — каза неочаквано Бейкър. — „Аз искам да е нещо простичко, Дон.“ Ето какво му казват. На чичо ми. Но на повечето от тях им пука. Чичо обичаше да ми го повтаря. Те казват: „Един обикновен дъбов ковчег ми стига“. Но накрая винаги избират луксозния модел… с оловни стени, ако могат да си ги позволят. Много от тях дори включват каталожния номер на избрания модел в завещанието си.

— Но защо? — попито Гарати.

— По нашия край почти всички мечтаят да ги погребат в мавзолей. Над земята. Не искат да са под земята защото при нас подпочвената вода е много плитко. Влажно е и всичко гние ужасно бързо. Но пък погребат ли те над земята, не те оставят на мира плъховете. Охранени луизиански плъхове. Гробищни плъхове. Прояждат дървения ковчег сякаш е шоколадова пръчица.

Вятърът ги спираше с невидими длани. На Гарати му се искаше бурята да е вече отминала. Чувстваше се като в някаква умопобъркана въртележка. С който и да заговори, накрая стигаха до една и съща тема.

— Проклет да съм ако го направя — заяви той. — Да хвърля петнадесет хиляди долара само за да държа плъховете на разстояние когато пукна.

— Не знам — рече Бейкър. Очите му бяха притворени, имаше заспал вид. — Винаги първо се насочват към най-меките части, ето какво ме притеснява. Почти ги виждам как прокопават дупка в моя ковчег, все по-голяма и по-голяма докато накрая се проврат през нея. И веднага след това се насочват право към очите, като пчели към мед. Изяждат ми очите и аз ставам част от плъховете. Не е ли така?

— Не знам — Гарати беше отвратен.

— Не, благодаря. Предпочитам онзи ковчег с оловните стени. И никой друг.

— Е, този избор се прави само веднъж в живота — Гарати избухна в смразяващ кръвта кикот.

— Съвършено вярно — съгласи се надуто Бейкър.

Съвсем наблизо блесна още една светкавица и във въздуха се разнесе мириса на озон. След миг бурята налетя върху тях. Но този път не беше дъжд. Беше градушка.

За не повече от няколко секунди върху им се изсипаха тонове градушка, ледените парчета бяха с големина на дребни камъчета. Разнесоха се болезнени викове, Гарати побърза да прикрие лицето си с ръце. Вятърът виеше подивял в ушите им. Градушката блъскаше по асфалта, по лицата и телата им.

Обхванат от паника, стиснал ужасено очи, Дженсън се понесе в безумен бяг, като се препъваше, блъскаше се в околните и се въртеше постоянно в кръг. Най-накрая излезе извън пътя и войниците от камионетката изстреляха поне една дузина куршуми през градушката — за по-сигурно. „Сбогом, Дженсън — помисли си Гарати. — Искрено съжалявам, човече“.

После градушката постепенно се разреди от гъсти порои дъжд, които пронизваха хълма, по който се катереха, късовете лед под краката им се топяха в ручейчетата. Още една вълна от ледени късове се стовари върху тях и след това градушката отново премина в дъжд, а небето продължаваше да се раздира от гръмотевици.

— Дявол да го вземе! — изрева Паркър, като застигаше с широки крачки Гарати. Лицето му беше покрито с червени петна, приличаше на удавен воден плъх. — Гарати, за мен вече няма съмнение…

— …да, че това е най-шибания щат от всичките петдесет и един — довърши Гарати. — Хайде, иди си намокри главата.

Паркър изви глава назад, отвори широко устата си и остави дъжда да вали вътре.

— Това и правя, човече, проклет да съм!

Гарати се преви срещу вятъра и застигна Макврайс.

— Как ти се струва, а? — попита той.

Макврайс потрепера и обви тялото си с ръце.

— Че победата е още по-далеч. Как ми се иска само да се покаже слънцето.

— Няма да е за дълго — отвърна Гарати, но грешеше. В четири часа следобед още продължаваше да вали.

Нямаше залез, докато навлизаха в своята втора нощ на пътя. Към четири и половина проливният дъжд намаля до лек, хладен ръмеж. Ръмежът продължи до осем часа. После облаците започнаха да се вдигат и над тях се показаха ярки, студени, трепкащи звезди.

Гарати се загърна по-плътно в подгизналите си дрехи и си помисли, че не се нуждае от ветропоказател за да определи посоката на вятъра. Капризната пролет им бе отнела натрупаната през деня топлина, сякаш бе издърпала някой стар килим изпод краката им.

Може би тълпата също отдаваше топлина. Излъчена топлина или нещо подобно. Все повече хора се виждаха от двете страни на пътя. Присвити в дрехите си за да се посгреят, те бяха доста по-необщителни. Проследяваха мълчаливо минаващите покрай тях Участници и после бързаха към следващия наблюдателен пункт. Ако жадуваха да видят кръв, очакванията им останаха излъгани. След Дженсън отпаднаха само две момчета, като и двете направо се строполиха в несвяст. С това броя им се намали наполовина. Не… всъщност, малко повече от половина. Петдесет отпаднали, оставаха още четиресет и девет.

Гарати вървеше сам. Прекалено студено му беше, за да му се доспи. Стиснал бе здраво устни, за да не губи топлина през устата си. Олсон също беше някъде отзад, тук-там имаше залагания, че Олсон ще е петдесетата жертва получила картон. Не познаха. Честа да стане юбилейна жертва получи номер 13, Роджър Фенъм. Нещастният номер 13. Гарати вече смяташе, че Олсон ще върви безкрайно. Беше се скрил на безопасно място, далеч от всякаква болка. Имаше някаква поетична правда в идеята да победи Олсон. Дори вече си представяше заглавията във вестниците:

Пръстите на краката му бяха изтръпнали. Той ги раздвижи в тясното пространство на обувките, но не почувства нищо. Истинската болка вече не беше в пръстите. Болката се бе преместила в дъгите на ходилата. При всяка стъпка сякаш в глезените му се забиваха нагорещени клинове. Спомни си за един разказ, който обичаше да му чете майка му като беше малък. Там се разказваше за една морска сирена, която искала да стане жена. Обаче имала опашка и една добра фея, или някой друг й казал, че ако наистина поиска, ама страшно много, ще й порастат крака. Всяка стъпка по твърдата земя ще е като да ходи по наострени ножове, но затова пък ще си има крака. И тя казала: „Да, съгласна съм“ и така започнала Дългата разходка. В една черупка от лешник…

— Предупреждение! Предупреждение 47!