— Обичам ви всички! — извика Ейбръхам. Ухиленото му лице бе изпоцапано със сок от диня. Той изплю няколко динени семки.

— Проклет да съм — щастливо подскачаше Коли Паркър. — Проклет да съм, ако не го сторя — той заби нос в парчето диня, загриза го лакомо и изведнъж го счупи на две. После хвърли половината на Гарати, който от изненада щеше да падне.

— Ето и на теб, селски хитрецо! — извика Коли. — Да не кажеш после, че съм бил стиснат!

Гарати се разсмя.

— Майната ти! — отвърна той. — Динята беше толкова студена, студена. Част от сока му влезе в носа, друга част потече по брадата, но, сладки небеса, какво удоволствие беше да се стича този нектар в гърлото!

С мъка се спря на половината. — Пит! — Гарати му подхвърли остатъка.

Макврайс го сграбчи с ловкостта на опитен, закален в десетки междуколежански съревнования бейзболист. Той се ухили на Гарати и сдъвка парчето.

Гарати се огледа и почувства как в гърдите му се надига някаква буйна, необуздана радост, която го караше да подскача, да вика и да тича в кръг наоколо. Почти всеки от тях бе получил по парченце диня, пък макар и съвсем малко да бе то.

Стебинс, както обикновено правеше изключение. Той гледаше надолу към пътя. Нямаше нищо в ръцете му, на лицето му не се виждаше усмивка.

„Майната му“ — помисли си Гарати. Но въпреки това, радостта му понамаля. Отново почуства познатата тежест в краката. Не беше въпросът в това, че Стебинс не е получил нищо. Нито дали е искал да получи. Въпросът беше в това че Стебинс не се нуждаеше.

2:30 следобед. Бяха изминали сто двадесет и една миля. Оловносивите облаци изглеждаха по-близо. Отнякъде подухна хладен ветрец, който за нагорещената му кожа бе като вледеняващ полъх. „Скоро ще вали — помисли си Гарати. — Чудесно“.

От двете страни на пътя хората събираха спални чували, прибираха си багажа и се готвеха да посрещнат дъжда. Бурята настъпваше неумолимо към тях, температурата рязко спадна, сякаш ненадейно бе дошла есента. Гарати побърза да закопчае ризата си.

— Ето че наближава — обърна се той към Скрам. — По-добре си облечи ризата.

— А’е ти да не се шекуфаш? — ухили се Скрам. — През целия ден не съм се чуфсфал по-топре!

— Задава се юнашка буря — извика с ликуващ глас Паркър.

Намираха се в най-високата част на полегато плато и ясно виждаха приближаващата се към тях дъждовна завеса, която шибаше яростно короните на дърветата. Точно над тях небето бе придобило мръсносив цвят. „Като при торнадо“ — помисли си Гарати. Дали това няма да е краят? Какво ще правят, ако изведнъж върху тях се стовари някое разбесняло се торнадо и ги понесе направо към Оз, сред облак от прах, изпокъсани обувки и семена от диня?

Той се разсмя. Вятърът издуха смеха от устата му.

— Макврайс!

Макврайс сви за да го пресрещне. Беше се превил срещу вятъра, дрехите му бяха прилепнали плътно, ризата се вееше зад гърба му. Черната коса и белегът, който прорязваше изпеченото му от слънцето лице му придаваха вид на обезумял морски капитан, изправен на мостика на своя кораб.

— Какво? — извика той.

— Предвидено ли е нещо в Правилата по въпроса за Божествената намеса?

Макврайс се замисли.

— Не, не мисля — той си закопча якето.

— И какво ще стане ако върху нас падне светкавица?

Макврайс изви назад глава и се изкиска.

— Ще умрем!

Гарати изхъмка и се отдалечи от него. Момчетата наоколо поглеждаха тревожно към небето. Това което се задаваше едва ли щеше да е като приятния дъждец от вчерашния следобед, който ги поразхлади. Как го беше нарекъл Паркър? Юнашка буря. Да, май наистина щеше да е юнашка.

Една бейзболна шапка се изтъркаля между краката му, Гарати погледна през рамо и видя, че някакъв дребосък я проследява с тъжен поглед. Скрам сграбчи шапката и направи опит да я хвърли назад към дребосъка, но вятърът я завъртя обратно като бумеранг и тя се заплете в клоните на едно разлюляно дърво.

Удари гръм. Ослепително бялата лента на светкавицата разцепи хоризонта. Успокояващото нашепване на вятъра в клоните на дърветата се бе превърнало в хор от хиляди обезумяли призрачни гласове, които виеха и крещяха неразбрано.

Карабините изтрещяха, но звукът бе приглушен и слаб като детски тапешник, на фона на воя на вятъра и бумтенето на гръмотевиците. Гарати подскочи и завъртя глава, дълбоко уверен, че най-сетне е дошъл и редът на Олсон да си получи куршума. Но Олсон си беше на мястото, дрехите му се осукваха от поривите на вятъра около силно измършавялото му тяло. Олсон беше загубил якето си някъде, ръцете, които се подаваха от късите ръкави на ризата бяха изтъняли като писалки.

Нечие друго тяло извличаха край пътя. Лицето беше дребно, имаше измъчен вид и изглеждаше мъртвешки бледо, под покривалото на разпилените коси.

— Ако вятърът беше попътен към четири и половина щяхме да стигнем Олдтаун! — подхвърли жизнерадостно Баркович. Беше нахлупил шапката до ушите, лицето му имаше щастливо-дементен израз. Гарати изведнъж разбра. Отбеляза си на ум, да каже и на Макврайс. Баркович беше луд.

Само след няколко минути вятарът внезапно намаля. Гръмотевиците се чуваха някъде отдалече. Жегата отново се нахвърли върху тях, лепкава и още по-непоносима след ледената прохлада на вятъра.

— Какво стана? — изрева като обидено магаре Коли Паркър. — Гарати! Абе във вашия проклет щат да не би да гоните и гръмотевичните бури?

— Мисля, че не след дълго ще получиш, каквото искаш — отвърна Гарати. — Само че, не съм сигурен, че тогава ще ти се иска да го получиш.

— Йо-хо-оо! Реймънд! Реймънд Гарати!

Гарати вдигна глава. За секунда си помисли, че го вика майка му и пред очите му затънцува образа на Пърси. Но това бе само някаква доста възрастна и приятна на вид госпожа, която го стрелкаше с очи, изпод един разтворен брой на „Вог“, който използваше за чадър.

— Дъртофелница — промърмори до него Арт Бейкър.

— Приятна е нали? Познаваш ли я?

— Познавам този тип — рече презрително Бейкър. — Изглежда точно като леля ми Хети. Леля ми обожава погребенията, любимите й песни са заукопойните молитви и тъжните ревове на околните, които посреща със също такава усмивка. Като котка, която е настъпила собствените си лайна.

— Като я гледам сигурно е майка на Майора — предположи Гарати. Каза го за да ги разсмее, но се получи глупаво. Лицето на Бейкър изглеждаше бледо и изтерзано в отслабналата светлина на потъмнялото небе.

— Леля ми Хети има девет деца. Девет, Гарати. Четири от тях е погребала със същото изражение на лицето. Така е погребала и младостта си. Има хора, които се радват на смъртта на другите. Не мога да го разбера това, а ти?

— Не — поклати глава Гарати. Бейкър внясаше в него душевен смут. Бурята търкаляше шумно своите воденични камъни по небето.

— А тази твоя леля Хети още ли е жива?

— А-ха — Бейкър погледна нагоре. — Сега е у дома. Сигурно се полюшва в стола си на верандата. Напоследък не ходи много. Само седи, люлее се и слуша новините по радиото. И се усмихва с тази нейна усмивка — Бейкър отри ръката си в лъкатя. — Някога да си виждал как котката изяжда малките си, Гарати?

Гарати не отговори. Във въздуха се усещаше електрическо напрежение, бурята беше надвиснала над тях, но имаше и още нещо неуловимо. Гарати не можеше да определи какво. Затвореше ли очи, от мрака го гледаше с немигащ поглед не друг, а Фрики Д’Алесио.

Най-накрая той рече на Бейкър: