— Чух ви — сопна се раздразнено Гарати и ускори крачка.

Гората тук беше по-рядка. Северните райони на щата вече бяха зад тях. Минаха през две притихнали градчета, пътят ги прорязваше открай до край, хората ги гледаха мълчаливо от тротоарите, под разсеяната от слабия дъжд светлина на уличните лампи. Никой не викаше. Гарати реши, че е от студа. Твърде студено и твърде влажно е, да не забравя че, Исусе Христе, над главата му отново виси предупреждение и ако това не е шибана работа, то какво е.

Краката му отново започнаха да забавят своя ход и той с мъка си наложи да ускори крачка. Някъде далеч пред него Баркович каза нещо и после се разсмя със своя дрезгав, неприятен смях. Почти веднага се чу отговора на Макврайс: „Млъквай, убиецо“. Баркович каза на Макврайс да върви по дяволите и после потъна в подтиснато мълчание. Гарати се усмихна отпаднало в мрака.

Беше изостанал почти на опашката на колоната и с неохота осъзна, че отново върви близо до Стебинс. Имаше нещо в Стебинс, което силно го заинтригуваше. Но Гарати реши, че не му пука чак толкова за това нещо. Време беше да престане да се чуди за разни неща. В това нямаше никакъв смисъл. Шибана работа, като всичко останало.

В мрака пред тях грееше огромна, луминесцентна стрела. Сияние като от зъл дух. Изведнъж някакъв духов оркестър засвири марш. Съдейки по звука, оркестърът беше доста голям. Последваха шумни овации. Въздухът се изпълни с летящи предмети и за миг на Гарати му мина налудничавата мисъл, че е завалял сняг. Но не беше сняг. Летяха конфети. Тук сменяха шосетата. Старият и новият път се пресичаха под прав ъгъл и огромен пътен знак съобщаваше, че до Олдаун остават само шестнадесет мили. Гарати почувства как в него се надига вълнение, дори гордост. Познаваше добре пътя след Олдтаун. Като дланите на ръцете си.

— Изглежда че това е твоят край. Не съм сигурен, но май е така.

Гарати подскочи. Беше Стебинс, сякаш бе повдигнал покривалото на мислите му и бе надникнал вътре.

— Какво?

— Ти не си ли от този край?

— Не съвсем. Никога преди не съм стъпвал на север от Грийнбъш, тук съм за пръв път. Рядко идваме насам.

Духовия оркестър остана назад, фанфарите и кларинетите продължаваха да хвърлят меки отблясъци в мократа нощ.

— Но все пак ще минем през твоя роден град, нали?

— Не. Но ще минем наблизо.

Стебинс изсумтя. Гарати погледна към краката му и с изненада установи, че Стебинс е свалил своите тенис маратонки и сега носи чифт мокасини от мека кожа. Беше затъкнал маратонките в пояса си.

— Нося ги за всеки случай — рече Стебинс. — Но мисля, че мокасините ще ми свършат работа до края.

— Аха.

Минаха покрай една радиотранслационна кула, която стърчеше самотно насред полето. На върха пулсираше като сърце мъничка червена светлинка.

— Очакваш скоро да видиш любимата, а?

— Да, така е — отвърна Гарати.

— И после какво?

— Какво ли? — Гарати сви рамене. — Предполагам, ще продължа нататък. Освен ако всички останали не сте така любезни да си получите картоните, до този момент.

— О, не мисля — отвърна със замечтана усмивка Стебинс. — Откъде си толкова сигурен, че няма да отпаднеш? След като ги видиш?

— Човече, вече в нищо не съм сигурен — рече Гарати. — Не знаех много като почнахме, но сега знам още по-малко.

— Мислиш ли, че все още имаш шанс?

— И това не знам. Не знам дори защо си губя времето да приказвам с теб. Все едно да говориш с облак дим.

Далеч напред полицейски сирени завиха в нощта.

Някой е успял да премине през полицейския кордон, който нататък става по-рехав — обясни Стебинс. — Тукашните зяпачи започват да стават неспокойни, Гарати. Помисли си само колко хора там напред чакат да те зърнат.

— И тебе също.

— И мене също — съгласи се Стебинс и потъна в продължително мълчание. Яката на ризата му бе увиснала и се полюшваше. — Удивителен е начина по който ума управлява тялото — най-сетне проговори той. — Удивително е как взима всичко в свои ръце, как поема командването. Да вземем за пример една домакиня — на ден тя изминава средно шестнадесет мили, като почне от хладилните витрини в супермаркета и свърши с щандовете за дрехи, дрънкулки и прочие. С удоволствие си вдига краката на масата в края на работния ден, но в никакъв случай не е изтощена. Предприемачите, дето звънят по вратите на хората със сигурност достигат до двадесет мили на ден. Учениците от гимназията по време на тренировки за футболното първенство могат да изминат двадесет-дведесет и пет мили… и то само за един ден — от закуска до вечеря. Всички те се уморяват, но никой не е изтощен.

— Аха.

— Но представи си, че кажем на същата тази домакиня — „днес трябва да изминеш шестнадесет мили и тогава ще получиш обяд“.

Гарати кимна разбиращо.

— И вместо да е уморена, тя ще е изтощена.

Стебинс не отговори. Гарати бе завладян от перверзното чувство, че Стебинс е останал разочарован от отговора му.

— Е… няма ли да е?

— Аз мисля, че тя ще се втурне да ги навърти час по-скоро, само да не испусне следобедната развлекателна програма по телевизията. Уморен ли си, Гарати?

— Да — кимна Гарати. — Уморен съм.

— Изтощен?

— Е, натам отивам.

— Не, все още не си тръгнал натам, Гарати — той посочи с пръст към Олсон. — Това значи да си изтощен. Той вече е съвсем близо до края.

Гарати хвърли заинтригуван поглед към Олсон, сякаш очакваше да тупне на земята след думите на Стебинс.

— Какво искаш да кажеш?

— Попитай твоя шантав приятел Арт Бейкър. Магарето не обича да тегли каруцата. Но то обича моркови. Окачваме един морков пред носа му. Магарето без морков се изтощава бързо. Магарето с морков остава дълго време изморено. Схващаш ли?

— Не.

Стебинс се усмихна отново.

— Има време. Наблюдавай Олсон. Той вече загуби апетита си към моркова. Още не го е осъзнал, но е така. Наблюдавай Олсон, Гарати. Можеш да научиш много от него.

Гарати втренчи поглед в Стебинс, без да е сигурен доколко сериозно да възприема думите му. Стебинс се разсмя гръмко. Смехът му бе плътен и звучен — изненадващ звук, който накара другите Участници да се огледат учудени. — Хайде. Иди и си поговори с него, Гарати. И ако той не ти отговори, приближи се до него и го разгледай внимателно. Никога не е късно човек да научи нещо.

Гарати преглътна мъчително.

— И ти казваш, че това е един важен урок, така ли?

Стебинс престана да се смее. Той сграбчи Гарати за китката и стисна здраво.

— Може би най-важният урок, който някога си получавал. Тайната за живота и смъртта. Научиш ли това, вече можеш да умреш спокойно, Гарати. Или да прекараш остатъка от живота си в безгрижно пиянство.