— А? — той бавно вдигна глава. — Га. Га. Гарати?

— Да, аз съм.

— Колко е часа?

Гарати бе навил и сверил часовника си по-рано. Един Господ знае защо.

— Девет без четвърт.

— То. Тол. Толкова рамо? — на опустошеното лице на Олсон се изписа бледа изненада.

— Олсон… — той го разтърси за рамото и цялото тяло на Олсон се разлюля като пране на вятър. — За какво е всичко това? — Гарати се задави от ненадейно завладялото го безумие. — За какво е всичко това, Алфи?

Олсон хвърли на Гарати замислен поглед.

— Гарати — прошепна той. Дъхът му бе като полъх от клоака.

— Какво?

— Колко е часа?

— По дяволите! — изкрещя му Гарати. Той бързо се огледа, но Стебинс не вдигаше поглед от земята. Дори и да се присмиваше на Гарати, беше прекалено тъмно за да види.

— Гарати?

— Какво? — отвърна с тих глас Гарати.

— Го. Господ да ни е на помощ.

Олсон вдигна високо глава. Той пое встрани от пътя. Вече вървеше по допълнителното платно.

— Предупреждение! Предупреждение 70!

Олсон дори не забави. В походката му имаше някакво отчаяно достойнство. Тълпата притихна. Гледаха го с широко отворени очи.

Олсон продължи все така уверено. Той стигна на отвъдния край на платното и впи ръце в каросерията на камионетката. След това започна да се набира мъчително нагоре.

— Олсон! — извика Ейбръхам, изумен. — Хей, това е Хенк Олсон!

Войниците вдигнаха пушки в перфектна квартетна хармония. Олсон сграбчи дулото на най-близката карабина и го дръпна сякаш е клечка на сладолед. Пушката изтрака на пътя. Момчетата отскачиха ужасени, като че ли бяха видяли гърмяща змия.

В следния миг една от останалите три карабини изгърмя. Гарати съвсем ясно видя пламъка, който излезе от дулото. Ризата на гърба на Олсон подскочи за миг — куршумът бе пробил гърдите и бе излязъл на другата страна.

Олсон не спря. Той се покатери на платформата и сграбчи пушката, от която току-що го бяха простреляли. Насочи я в небето миг преди да гръмне повторно.

— Дръж ги, Олсон! — изкрещя с подивял глас Макврайс. — Дръж ги, Олсон! Убий ги! Убий ги!

Едновременно гръмнаха две карабини и от страшния удар на едрокалибрените куршуми Олсон отхвърча назад. Той се просна по гръб с разперени ръце, като разпънат на кръст. Огромно черно петно зееше на корема му. Още три куршума се забиха в него. Войникът, който Олсон бе разоръжил (напразно), извади нова карабина някъде отвътре.

Олсон се надигна. Той притисна корема си с ръце и впери спокоен поглед в застиналите срещу него войници. Войниците също не откъсваха очи от него.

— Копелета такива! — изхлипа Макврайс. — Мръсни копелета!

Олсон направи опит да стане. Още един залп от куршуми го прикова на пътя.

Зад гърба на Гарати се разнесе странен звук. Не се налагаше да поглежда, за да разбере че това е Стебинс. Стебинс се смееше тихо.

Олсон отново се надигна. Карабините бяха насочени към него, но войниците не стреляха. Силуетите им върху платформата бяха почти като огромни питанки.

Бавно, мъчително Олсон се изправи на крака, притиснал корема си с ръце. Спря се за миг, сякаш душеше с нос за да определи посоката и после се залюля накъдето вървяха останалите.

— Махнете го! — дрезгаво изкрещя нечий ужасен глас. — За Бога, махнете го оттук!

Подобно на лигави зеленикави влечуги се точеха червата на Олсон между здраво стиснатите му пръсти. Те се полюшваха надолу между краката му като кремвирши и звучно пошляпваха на всяка крачка. Той се спря, наведе се, сякаш да ги прибере (да ги прибере, Божичко — мислеше си Гарати обхванат от ужас и почуда) и после повърна водопад от жлъчка и кръв. След това закрачи отново, превит одве. Лицето му изглеждаше призрачно спокойно.

— О, мили Боже! — възкликна Ейбръхъм и се извърна към Гарати, притиснал устата си с ръка. Лицето му беше мъртвешки бледо, очите му изцъклени и пълни с ужас и страх. — О, Божичко, Рей, колко е ужасно всичко! — Ейбръхъм повърна. От устата му му сякаш бликна помия.

„Добрият стар Ейб се раздели с хранителните си запаси — помисли си Гарати. — Не спазваш препоръка 13, Ейб“.

— Простреляха го в корема — обади се отзад Стебинс. — Нарочно го направиха. Искат да обезкуражат всякакви по-нататъшни опити за фронтална кавалерийска атака.

— Разкарай се оттук — изсъска Гарати. — Иначе ще ти избия зъбите!

Стелинс побърза да се отдръпне назад.

— Предупреждение! Предупреждение 88!

Смехът на Стебинс го заля като леден душ.

Олсон падна на колене. Главата му се залюля между опряните в асфалта ръце.

Разнесе се изстрел и куршумът рекошира в настилката, само на няколко сантиметра от лявата ръка на Олсон. Той направи нечовешки опит да се изправи на крака. „Играят си с него — помисли си Гарати. — Сигурно им е ужасно скучно и сега използват случая да се позабавляват. Забавно ли ви е с Олсон? Смеете ли се момчета?“

Гарати внезапно се разплака. Той изтича при Олсон, падна на колене до него и притегли пламналото му в треска лице към гърдите си. После зарида в неговата сплъстена и вмирисана коса.

— Предупреждение! Предупреждение 47!

— Предупреждение! Предупреждение 61!

Макврайс го дърпаше. Отново Макврайс.

— Ставай, Рей, ставай, не можеш да му помогнеш, за Бога, ставай!

— Не е честно! — ревеше Гарати. Кръвта на Олсон се бе размазала по бузите му. — Не е честно!

— Знам. Тръгвай. Тръгвай.

Гарати се надигна. Двамата с Макврайс закрачиха бързо заднешком, без да изпускат от очи коленичилия Олсон. Олсон бавно се изправи на крака. Стеше разкрачен точно над осевата линия. Той вдигна ръце към небето. Сред тълпата се разнесе сподавена въздишка.

— АЗ СГРЕШИХ! — извика с разтреперан глас Олсон и после се просна мъртъв.

Войниците му пуснаха още два куршума и после го извлачиха от пътя.

— Да, така е.

През следващите десет минути вървяха мълчаливо. Гарати се възползваше от спокойствието, което му внушаваше Макврайс.

— Знаеш ли, Пит, май започвам да съзирам нещо във всичко това — най-сетне проговори той. — Има някакъв сценарий. Не е толкова безсмислено, колкото изглежда на пръв поглед.

— Така ли? Не разчитай на това.

— Но той говореше с мен, Пит. Не беше мъртъв, докато не го застреляха. Беше жив — в този момент му се струваше, че това е по-важно от всичко друго, свързано с Олсон. За това повтори: — Жив.

— Мисля, че това няма никакво значение — кимна уморено Макврайс. — Той е само един номер. Един от многото. Номер петдесет и три. Това не означава нищо друго освен че сме малко по-близо до края.

— Не мислиш така.

— Не ми казвай какво мисля и какво не мисля! — ядоса се Макврайс. — Що не зарежем тая тема?

— Мисля, че сме на тринадесет мили от Олдтаун — рече Гарати.

— Голяма работа!

— Да знаеш какво става със Скрам?

— Не съм му домашния лекар! Що не се гръмнеш?