— И ето, че в долината на смъртта навлязоха четиристотинте — промърмори Гарати като търкаше подпухналите си очи. — Тая нощ вече се наситих на салюти от три пушки. Не ме интересува. Остави ме да спя.

— В това е въпросът. След като те дадат салют и ние ще им дадем.

— и ние ли?

— Да. Четиресет и шест човека ще изпърдим с уста.

Гарати се усмихна с мъка. Усмивката замръзна неуверено на устните му.

— Това ли сте намислили?

— Аха. Всъщност… може и да сме по-малко. Някои от момчетата са доста зле.

Гарати за миг си спомни Олсон, живото олицетворение на Летящия холандец.

— Добре, и аз съм в играта.

— Да се посъберем, тогава.

Гарати ускори крачка. Двамата с Макврайс се приближиха към групата на Пиърсън, Ейбръхам, Бейкър и Скрам. Момчетата с кожените якета от авангарда също бяха поизостанали.

— Баркович с нас ли е? — попита Гарати.

Макврайс изсумтя. — Той смята че това е най-великата идея откакто са измислили платените кенефи.

Гарати загърна с ръце измръзналото си тяло и тихичко се изкикоти.

— Предполагам, че им е приготвил як пърдеж.

Вече се изравняваха с магистралата. Гарати ясно виждаше банкета отдясно и напред — високите улични лампи, които тук светеха в неоново-бяло. Още по-нататък, може би на около половин миля пътят започваше да се издига нагоре.

— Ето че наближаваме — обяви Макврайс.

— Кати! — ненадейно извика Скрам и Гарати подскочи от изненада. — Още не съм се предал, Кати! — той обърна невиждащ поглед към Гарати, очите му бяха зачервени и възпалени. Очевидно не го позна. Бузите му пламтяха, устните му бяха напукани.

— Хич не е добре — рече извинително Бейкър, сякаш той бе причината за болестта на Скрам. — От време на време му даваме да пие вода и му сипваме на главата. Но манерката му е почти празна и ако иска нова, трябва да го направи сам. Такова е правилото.

— Скрам — рече Гарати.

— Кой говори? — очите на Скрам се завъртяха бясно в орбитите.

— Аз. Гарати.

— Ох. Да си виждал Кати?

— Не — Гарати се сви от притеснение. — Аз…

— Започва се — каза Макврайс. Възгласите отново нарастнаха и от мрака изскочи някакъв призрачно- зелен надпис:

— Ето го — прошепна Ейбръхам. — Господ да ни е на помощ и да ни води на юг.

Пътят започна да се издига под краката им. Постепенно навлязоха в ярко осветената от неоновите лампи магистрала. Настилката тук бе значително по-гладка и Гарати отново почувства познатото радостно вълнение.

От едната страна на разклона се бяха подредили войниците от представителната рота, а зад тях тълпата зрители. Гвардейците мълчаха, стиснали пушките „за почест“. Парадните им униформи бяха ослепителни, в сравнение с тях войниците от камионетката имаха съвсем жалък вид.

Като че ли се издигаха над някакво огромно и неспокойно море от безпорядъчен шум, нагоре към по- спокойни слоеве на атмосферата. Единствените звуци, които се чуваха, бяха шумът от стъпките им и задъхано дишане. Входната отсечка към магистралата сякаш беше безкрайна, по цялото протежение от двете страни бяха строени войници с алени униформи, стиснали пушките си „за почест“.

И след това, някъде от мрака се разнесе гласът на Майора, усилен от високоговорителите:

— На рее-мък!

Шум от стотици оръжия, които се удрят в плътта.

— За стреел-ба!

Прикладът е опрян в рамото, дулото сочи към небето, сякаш крачат под стоманена арка. Всички се присвиват при мисълта за предстоящите изстрели, които павловият рефлекс вече е превърнал за тях в символ на неизбежна смърт.

— Огън!

Четиристотин пушки в нощта, оглушително, раздиращо мозъка. Гарати едва се сдържа да не скрие лицето си в шепи.

— Огън!

Отново острата, дразнеща миризма на изгорял барут и сяра. В коя книга стреляха над водата, за да накарат телата на удавените да изплуват?

— Главата ми — изпъшка Скрам. — О Божичко, боли ме главата.

— Огън!

Четиристотин пушки изгърмяха за трети и последен път. Макврайс мигновено се обърна и закрачи заднешком. Лицето му бе зачервено от напрежение.

— За стреел-ба!

Четиридесет езика облизаха четиресет изсъхнали устни.

Гарати пое дълбоко дъх и се помъчи да го задържи.

— Огън!

Наистина прозвуча жалко. Един немощен, слаб звук на безпомощност в големия мрак. Така и не повториха. Каменните лица на войниците от ротата не потрепнаха, но като че ли се долавяше някакъв слаб намек на неодобрение.

— О, майната му — рече Макврайс. Той се обърна и закрачи напред с наведена глава.

Пътят съвсем се изравни. Вече бяха на магистралата. За миг видяха джипът на Майора да се отдалечава на юг — кратко проблясване на неонови светлини в огледалните очила — и после тълпата се сгъсти, но сега беше значително по-далече, защото магистралата беше четири ленти широка, дори пет — ако се брои затревената ивица по средата.

Гарати побърза да свие натам и скоро стъпи на ниско подстриганата трева, чувствайки как тревичките галят ходилата му през изтърканите подметки и как лекичко гъделичкат прасците му. Някой получи предупреждение. Магистралата се простираше пред тях, равна и монотонна, зеленината по средата стегната в бетоннен паваж и всичко това обляно в светлините на високите неонови лампи. Сенките им бяха черни, дълги и с ясни контури, сякаш над тях грееше лятна луна.

Гарати вдигна манерката, пое дълбока глътка вода, после завъртя капачката и отново се унесе в дрямка. До Оугюста оставаха осемдесет, може би осемдесет и четири мили. Влажната трева под краката му действаше успокояващо…

Той се препъна, с мъка се задържа да не падне и отвори широко очи. Някакъв глупак беше посадил борчета по протежение на затревената ивица. Сигурно така е необходимо, но все пак не прекаляваха ли? В края на краищата, как ще се разхожда човек по тревичката, ако на всяка крачка…

Вероятно не са го имали предвид.

Гарати се премести в лявата лента, където вървяха повечето от Участниците. Още две камионетки се бяха присъединили към ескорта след отбивката за Ороно, за да могат да покрият останалите четиресет и шест момчета. „Но изглежда, не са предполагали, че ще ходиш по тревата. Едно на нула за теб, Гарати, стари приятелю. Нищо особено, просто поредното малко разочарование. Вярно, тривиално. Само… не смей да се надяваш на нещо или да разчиташ на нещо. Вратите се затвориха. Една по една.“

— Тази нощ ще изпопадат — рече той. — Ще изпопадат като хлебарки от таван.

— Не съм толкова сигурен — отвърна с уморен глас Коли Паркър. Като че ли беше подтиснат.

— Защо не?