Разговорите отново се пооживиха, донякъде благодарение на шумът на тълпата, но както подозираше Гарати, по-скоро като следствие от монотонността на магистралата. Хълмовете бяха полегати и толкова издължени, че почти не приличаха на хълмове. Участниците придремваха, някои дори похъркваха. Всички бяха затегнали здраво коланите, като че ли се готвеха за предстоящите трудности. Сформираните по-рано мънички клетки от съобщества постепенно се разтваряха на тройки, двойки и самотници.

Тълпата беше тази, която не знаеше умора. Ревеше непрестанно със своя дрезгав глас и размахваше противните си плакати. Най-често се чуваше името на Гарати, но отделни групички от другите щати от време на време успяваха да изразят подкрепата си за Баркович, Пиърсън или Уейман. Чуваха се и други имена, но те изчезваха със скоростта, с която се губеха електрическите смущения на телевизионния екран.

От време на време над главите им разцъфваха с пукот сигнални ракети. Някой запрати нагоре цветна димка и тълпата се разбяга с ужас, когато димката тупна на банкета и с пронизително свистене започна да бълва облаци от розов дим в мрака. Имаше и други вълнуващи мигове. Един мъж с мегафон в ръка използва момента не само да обяви на всеослушание подкрепата си за Гарати, но и да предложи кандидатурата си за Областен представител. Не след дълго зърнаха в тълпата жена, която бе притиснала любовно към себе си желязна клетка с огромна черна врана. Момчетата от Университета в Ню Хемпшир бяха направили в тяхна чест жива пирамида, а недалеч от тях, беззъб мъж с хлътнали бузи и костюм тип „чичо Сам“, размахваше плакат, на който пишеше:

Но през останалото време тълпата изглеждаше скучна и еднообразна като самата магистрала.

Гарати отново се унесе в дрямка и в главата му се завъртяха любовни и кошмарни видения. В един от многото сънища, някакъв нисък и кънтящ глас повтаряше отново и отново: „Имаш ли опит? Имаш ли опит? Имаш ли опит?“ и той не можеше да определи дали това беше гласът на Стебинс или на Майора.

Някак неусетно беше станало девет сутринта.

Рей Гарати изви главата си назад, докато му изпукаха вратните прешлени и си изля отгоре манерката. Въздухът се беше стоплил, колкото да не излиза пара от устата му и ледено студената вода малко го поразсъни.

Той потърси с очи другарите си по съдба и път. Брадата на Макврайс беше станала почти толкова гъста, колкото косата му. Лицето на Коли Паркър имаше изпит, но решителен вид. Скрам вече не беше толкова зачервен, но кашляше почти непрестанно — дълбока, раздираща кашлица, която напомняше на Гарати за отдавна отминали времена. Когато беше на пет прекара тежка пневмония.

Нощта премина в безкрайна поредица от странни имена, изписани на огрените от уличните лампи табели. Вези. Хермън. Бангор. Хампден. Уинтърпорт. Войниците застреляха само двама Участници и Гарати започна да разбира колко прав е бил Коли Паркър в своята теория.

Ето че отново настъпваше ден. Отново се образуваха групички, Участниците се шегуваха един с друг за брадите, но не и за краката… никога за краката. През нощта Гарати на няколко пъти почувства как се пукат пришки на дясното му ходило, но мекият чорап изглежда бе послужил като предпазен буфер за раните от сурова плът. Току що преминаха покрай табела с надпис:

— По-далече е отколкото казваш — укори го Пиърсън. Лицето му беше ужасно измършавяло, косата му се поклащаше безжизнено над челото.

— Да не съм ходеща пътна карта — рече Гарати.

— И все пак… това е твоят щат.

— Разкарай се.

— Добре де, извинявай — в уморения глас на Пиърсън нямаше и следа от обида. — Майчице, никога не бих се хванал на тази игра, дори и след сто хиляди години.

— Няма да живееш толкова дълго.

— Вярно — Пиърсън помръкна. — Но, знаеш ли, решил съм нещо. Ако се уморя толкова, че да не мога да вървя повече ще се затичам и ще се хвърля в тълпата. Няма да посмеят да стрелят. Може би така ще се измъкна.

— Все едно да скочиш в трамплин — отвърна Гарати. — Ще те хвърлят обратно на шосета само и само да не изпуснат момента, в който ще умреш. Не помниш ли какво стана с Пърси?

— Пърси не мислеше какво прави. Просто се мъчеше да се скрие в гората. И те го направиха на пихтия — той хвърли любопитен поглед на Гарати. — Не си ли уморен, Рей?

— Не, по дяволите — Гарати вдигна изтънелите си ръце с насмешливо изражение. — Не виждаш ли, че съм в цъфтящо здраве?

— А аз хич не съм във форма — рече Пиърсън като облиза устни. — Трудно ми е дори да мисля. Чувствам краката си, сякаш в тях са забити харпуни и…

Макврайс приближи отзад.

— Скрам умира — проряза ги като с нож гласът му.

— Какво? — Гарати и Пиърсън подскочиха едновременно.

— Има пневмония — рече им Макврайс.

— И аз се страхувах, че е нещо такова — кимна с разбиране Гарати.

— От пет крачки се чува как му свирят дробовете. Сякаш Гълфстрийм минава през тях при всяко пристъпване. Ако и днес е така топло направо ще изгори.

— Нещастното копеле — рече Пиърсън и в гласа му ясно и безпогрешно се долови облекчение. — Сигурен съм, че можеше да ни надвърви всичките. А и е женен на това отгоре. Какво ще прави жена му?

— Какво би могла да прави? — попита Гарати.

Вървяха доста близо до тълпата, без да забелязват протегнатите ръце, които се мъчеха да ги докоснат — след няколко болезнени одрасквания с нокти, почти подсъзнателно поддържаха необходимата дистанция. Едно мъничко момче проплака, че иска да се прибере вкъщи.

— Говорих с всички останали — рече Макврайс. — Е, почти всички. Мисля, че победителят трябва да направи нещо за нея.

— Какво например? — попита Гарати.

— Това ще трябва да решат победителят и жената на Скрам. И ако копелето ни измами, ще му се явим от оня свят.