— Окей — каза Пиърсън. — Какво толкова има да се губи?

— Рей?

— Съгласен. Говори ли с Гари Баркович?

— Тая увяхнала пишка? Той и на родната си майка не би направил изкуствено дишане, пък дори и да се гърчи в агония.

— Аз ще говоря с него — обади се Гарати.

— Нищо няма да постигнеш.

— Въпреки това. Още сега отивам.

— Рей, защо не говориш и със Стебинс? Ти май си единственият, който е говорил с него.

Гарати поклати глава. — Още сега мога да ти кажа какъв ще е отговорът.

— Не?

— Ще попита защо. И когато свърши с философските си обобщения, аз самият няма да знам вече.

— Пропусни го тогава.

— Не може — Гарати пое към дребната, прегърбена фигура на Баркович. — Той е единственият Участник, освен Баркович, който е напълно уверен че ще спечели.

Баркович беше задрямал. С полузатворени очи и бледи, покрити с мъх бузи той приличаше на износен от постоянна употреба плюшен мечок. Беше загубил шапката си някъде, или я бе захвърлил.

— Баркович.

Баркович се стресна и отвори очи.

— К’во има? Кой е тук? Гарати?

— Да. Слушай. Скрам умира.

— Кой? А, да. Оня там, дето и мозъка му е от мускули. Така му се пада.

— Има пневмония. Едва ли ще издържи до следобед.

Баркович бавно извъртя своите черни, лъскави като копчета на балтон очи и ги впери в Гарати. Да, тази сутрин наистина приличаше на окаяното плюшено мече на някое палаво, овладяно от разрушителни страсти дете.

— Я виж, каква грижа се е изписала на простодушното ти лице, Гарати. Какво си намислил?

— Ами, не знам дали знаеш, че той е женен…

Очите на Баркович се изцъклиха и сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си.

— Женен? ЖЕНЕН? ДА НЕ ИСКАШ ДА МИ КАЖЕШ ЧЕ ТОЗИ ПРАЗНОТИКВЕНИК…

— Млквай, говедо! Ще ни чуе!

— Хич не ми пука! Той е луд! — Баркович хвърли разгневен поглед на Скрам. — КАКВО СИ МИСЛИШ ЧЕ ПРАВИШ БЕ ПРАЗНОТИКВЕНИК ТАКЪВ? ДА НЕ МИСЛИШ ЧЕ СИ ИГРАЕШ НА КВАРТАЛЕН ПИЯНИЦА? — изрева той с всичка сила. Скрам извърна подпухналите си очи към него и после му помаха вяло с ръка. Очевидно бе сметнал Баркович за някой ентусиазиран зрител. Ейбръхам, който вървеше близо до Скрам, размаха към Баркович среден пръст. Баркович му отвърна със същото и после се обърна към Гарати. На лицето му цъфтеше усмивка.

— Ааах, каква доброта — рече той. — Направо се излъчва от тъпото ти, селяндурско лице. Какво, да не си тръгнал с шапката да събираш милостиня за болното другарче? Ама че хитро.

— Значи без теб, така ли? — попита остро Гарати. — Окей — той понечи да си тръгне.

Усмивката на Баркович заля цялото му лице. Той сграбчи Гарати за ръкава.

— Почакай. Почакай. Не съм казал не, нали? Да си ме чул да казвам не?

— Не…

— Не, разбира се, че не съм — Баркович отново се усмихна, но този път се долавяше някакво отчаяние. Нямаше я предишната напереност. — Виж какво, май наистина сбърках в отношението си с вас. Не исках да стане така. Дявол да го вземе, аз не съм чак толкова лош, ако имаш възможност да ме опознаеш, но все обърквам нещата в началото и затова малко хора се завъртаха вкъщи. Приятели от училище, искам да кажа. Божичко, не знам защо става така. Ако само имахме възможност да се опознаем, щеше да видиш, че не съм по-лош от другите, но винаги, ама винаги, в началото обърквам нещата. Искам да кажа, че човек трябва да си има приятели, нали така? Никак не е приятно да си сам. Мили Боже, сигурен съм че ме разбираш! Този проклет Ранк. От него започна всичко, Гарати. Каза, че ще ми спука задника. Не знам защо, но все някой наоколо гори от желание да ми спука задника. Дори като ходих на училище винаги носех със себе си сгъваем нож, за да мога да се справя с тия, дето искат да ми спукат задника. Този проклет Ранк. Не исках да пукне, не, в никакъв случай. Искам да кажа, причината не беше в мен. Ами вие гледате само крайния резултат, а въобще не забелязвате, когато заплашват… да ми спукат задника… — Баркович потъна в мълчание.

— Да, струва ми се че си прав — рече Гарати, отвратен от собственото си лицемерие. Баркович със сигурност можеше да придава какъвто си иска отенък на случката, но Гарати помнеше съвсем ясно целия инцидент. — Е, какво ще кажеш по оня въпрос? Влизаш ли в сделката?

— Ама разбира се, разбира се — Баркович стисва конвулсивно ръкава на Гарати и го задърпа, сякаш дърпаше аварийната спирачка на някой автобус. — Ще й пращам хляб чак до края на живота й. Исках само да ти кажа… да те накарам да разбереш… човек трябва да има приятели… човек трябва да си има компания, нали така? Кой би искал да умре заобиколен от омраза, ако разбира се трябва да умре, така гледам аз на нещата. Аз… аз…

— Добре, разбрах — Гарати започна да изостава, чувстваше се като последен страхливец, все още мразеше Баркович, но същевременно, по някакъв странен начин го съжаляваше. — Благодаря много — това, което най-много го уплаши, беше човешкото в Баркович. Един дявол знае защо имено това го плашеше.

Той съвсем забави крачка, получи предупреждение и прекара следващите десет минути в плавно изоставане към самотно крачещия най-отзад Стебинс.

— Рей Гарати — рече Стебинс. — Честит трети май, Гарати.

Гарати кимна предпазливо.

— Същото за теб.

— Тъкмо си броях пръстите на краката — заговори с приятелски тон Стебинс. — Прекрасна компания са, защото се допълват чудесно един друг. Какво си намислил този път?

И така, наложи се отново Гарати да разказва за Скрам и жена му и някъде по средата на разказа още едно момче получи картон (на гърба на изтърканото му дънково яке беше написано с химикалка: АНГЕЛИТЕ НА АДА) и всичко придоби някаква жалка и безсмислена окраска. След като свърши той зачака напрегнато Стебинс да започне да реже със скалпел идеята му.

— Защо не? — отвърна добродушно Стебнис. Той погледна към Гарати и се усмихна. Гарати за пръв път видя, че умората си пробиваше път дори тук, на лицето на Стебинс.

— Звучиш, сякаш няма какво да губиш — рече той.

— Това е вярно — отвърна приветливо Стебинс. — Никой от нас всъщност няма какво да губи. Толкова по-лесно ни е да даваме.

Гарати се почувства ужасно подтиснат. Прекалено много истина имаше в думите на Стебинс. От това жестът им към Скрам само изглеждаше по-малък.

— Не ме разбирай погрешно, стари мой проятелю Гарати. Може да си падам малко чудак, но не съм гадняр. Ако, въздържайки се от подобно обещание можех да ускоря гибелта на Скрам, то аз щях да го сторя. Но не мога. Не съм съвсем сигурен, но струва ми се, че всяка Дълга разходка си има по някое нещастно куче като Скрам и винаги настъпва един момент, в който обкръжаващата реалност и морал започват да губят значение, отстъпвайки място на подобни жестове. Едно време, още преди Промяната и Бригадите е имало милионери, които покрай всичко останало са се занимавали и със създаване на благотворителни фондации и библиотеки и всякакви подобни лайнарски добрини. Моралът е доста странно нещо, Гарати. Всички родители смятат, че именно собствените им деца ще воюват за техните идеали. Но нито едно от тези нещастни, изгубени чеда — Стебинс направи широк жест с ръка за да посочи останалите Участници и се разсмя, но Гарати кой знае защо си помисли, че долавя в гласа му тъга — няма да остави след себе си дори някое копеле — той смигна на Гарати. — Шокирам ли те?

— Аз… мисля че не.

— Ти и твоят приятел Макврайс рязко се отличавате от тази на пръв поглед разноцветна тайфа, Гарати. Не мога да разбера как сте попаднали тук. Готов съм да се обзаложа, че причината е по-дълбока, отколкото