мислиш. Снощи ме взе на сериозно, нали? За Олсон?

— Мисля че да.

Стебинс се изсмя с наслаждение.

— Колко си простодушен, Рей. Олсон нямаше никаква тайна.

— Не можеш да ме убедиш, че снощи си се шегувал.

— О, да. Точно така беше.

Гарати се усмихна напрегнато.

— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че снощи си имал прозрение, а сега се опитваш да го отречеш. Може би си се уплашил.

Очите на Стебинс потъмняха.

— Мисли каквото си искаш, Гарати. Камбаните бият за твоето погребение. Връщане назад няма. Получи си заслуженото.

— А ти искаш да опорочиш всичко. Може би точно това ти е проблемът. Успокояваш се като си мислиш, че играта е предрешена. Ами ако не е? Тази мисъл не те ли плаши, Стебинс?

— Отлитай.

— Хайде, признай си.

— Нищо няма да призная, освен че си абсолютен глупак. Изчезвай оттук и живей в щастливата илюзия, че играта е честна — лека руменина бе избила по бузите на Стебинс. — Позволиш ли да те излъжат още в началото, всяка игра ще ти изглежда честна.

— Вече се подмокри — рече Гарати, но гласът му не бе достатъчно убедителен. Стебинс се усмихна с познатата си усмивка и наведе поглед към краката си.

Изкачваха се на отвъдния край на някаква просторна низина и Гарати почувства, че го облива гореща пот, докато бързаше напред към мястото, където Макврайс, Пиърсън, Бейкър и Скрам вървяха скупчени — или по-точно другите се бяха скупчили в плътна група около Скрам. Приличаха на разтревожени масажисти, край някой замаян от бой боксьор.

— Как е той? — попита Гарати.

— Защо питаш тях? — настоя Скрам. Звънливият му глас бе притихнал до едва доловим шепот. Треската бе отминала, оставяйки лицето му восъчно бледо.

— Добре, ще питам теб.

— А, не е зле — рече Скрам. Той се изкашля. Звукът беше приглушен, бълбукащ, сякаш идваше изпод вода. — Никак не е зле. Това което правите за Кати, момчета, е просто чудесно. Всеки обича сам да се справя с проблемите си, но в случая няма да проявявам излишна гордост. Особено като се има предвид обстановката.

— Не говори толкова много — прекъсна го Пиърсън. — Ще се измориш.

— Какво значение? Сега или малко по-късно, какво значение има? — Скрам ги огледа с празен поглед и после бавно поклати глава. — Защо трябваше да се разболявам? Всичко вървеше много добре. Бях един от възможните фаворити. Обичам да вървя, дори когато съм изморен. Да гледам хората… да дишам чист въздух… защо? Божията воля? Нима Господ Бог е решил това?

— Не зная — рече Ейбрахам.

Гарати почувства с отвращение, че отново го завладява очарованието от неизбежно наближаващата смърт. Опита се да се отърси от него. Не беше честно. Не, когато ставаше дума за приятел.

— Колко е часа? — попита ненадейно Скрам и Гарати потрепера, спомняйки си за Олсон.

— Десет и десет — рече Бейкър.

— Близо двеста мили по пътя — допълни Макврайс.

— Краката ми не са уморени — каза Скрам. — Това поне е нещо.

Едно малко момче врещеше с пълна сила от първия ред на тълпата. Гласът му се чуваше ясно сред приглушения ропот на тълпата.

— Хей, мамо! Погледни го оня големия! Виж го само каква е маймуна, бе мамо! Погледни, мамо! Гледай!

Гарати плъзна поглед в тълпата и откри момчето в първия ред. Носеше фанелка с надпис „Ранди Роботът“ и се лигавеше с някакъв полуизяден сандвич. Скрам му помаха.

— Какви невинни създания са децата — рече той. — Да, надявам се с Кати да си имаме момченце. И двамата искаме момче. Няма да имаме нищо против, ако е момиче, но все пак разбирате… момчето… то ти носи името и го предава по-нататък. Не че Скрам е някакво необикновено име — той се разсмя и Гарати се сети за разговора, който проведе със Стебинс преди малко — за морала и наследствеността.

Един участник с ярко зачервени бузи изостана до тяхната група и донесе поредния слух. Майк, от тандема Майк и Джо — момчетата с кожени якета, е получил страхотни чревни спазми.

Скрам прокара ръка през челото си. Гърдите му се разтърсиха от мъчителна кашлица, но той успя да запази темпото.

— Тия момчета са от друг сой. Идват от гората — рече той. — Ако знаех по-рано може би нямаше да се хвана на тая работа. Те са хоупи.

— Да — кимна Пиърсън. — Вече ни го каза.

Скрам го погледна изненадан.

— Така ли? Е, няма значение. Изглежда, че ще си имам другарче по пътя. Чудя се само…

На лицето на Скрам се изписа решително изражение. Той постепенно ускори крачка. Миг по-късно забави и се извърна към тях. Лицето му отново бе придобило спокойния си изглед. Гарати не можеше да откъсне очи от него, завладян от гледката.

— Момчета, не мисля че ще се срещнем повече — в гласа на Скрам нямаше нищо друго освен достойнство. — Сбогом.

Макврайс пръв се съвзе. — Сбогом, човече — извика хрипливо той. — На добър път.

— Да, успех — обади се Пиърсън и после извърна поглед встрани.

Ейбръхам се опита да каже нещо, но не можа. Лицето му бе побледняло, устните — изкривени.

— Не го взимай навътре — извика Бейкър. Имаше унесен вид.

— Сбогом — с мъка изрече през стиснатите си устни Гарати. — Сбогом, Скрам, лек път и приятен отдих.

— Приятен отдих? — Скрам се усмихна. — Истинската Разходка може би тепърва предстои.

Той отново ускори крачка, докато се изравни с Майк и Джо, които продължаваха да вървят, скрити зад завесата на своите безстрастни лица и изтъркани кожени якета. Майк бе позволил на спазмите да го превият одве. Вървеше, притиснал с ръце долната част на корема си. Непрестанно забързваше.

Скрам заговори с тях.

Всички ги гледаха.

Тримата потънаха в продължителен разговор.

— Какво, по дяволите, са намислили тия? — прошепна с уплашен глас Пиърсън.

Неочаквано конференцията приключи. Скрам бавно се отдалечи от Майк и Джо. Дори от разстояние, Гарати ясно чуваше неговата дрезгава, лаеща кашлица. Войниците наблюдаваха внимателно тримата. Джо стисна брат си за рамото. Двамата се спогледаха. Гарати не можа да различи никаква емоция във вкаменените им лица. След това Майк ускори крачка и настигна Скрам.

След миг двамата рязко смениха посоката и се насочиха към тълпата, която осъзнала фаталността на предстящото започна да пищи и да се отдръпва от пътя им, сякаш бяха прокажени.

Гарати погледна към Пиърсън, който бе прехапал устни.

Двете момчета получиха предупреждения и когато стигнаха перилата, които ограждаха пътя, те се извърнаха едновременно с лице към камионетката. Ръцете им подскочиха в съвършен синхрон, с вдигнат среден пръст на всяка десница.

— Чуках майка ти и нея наистина си я бива! — извика с цяло гърло Скрам.

Майк добави нещо на неговия роден език.

Възторжен вик се откъсна от устните на Участниците и Гарати почувства, че се задавя в сълзи. Тълпата беше потънала в мълчание. Пространството зад Майк и Скрам беше опустяло. Двамата получиха второ предупреждение, тогава седнаха със скръстени крака на асфалта и потънаха в задушевен разговор. И това беше най-странното, помисли си Гарати докато минаваха край тях, защото Скрам и Майк не говореха на